Начало Идеи Блага и „турският Пушкин“
Идеи

Блага и „турският Пушкин“

4714
Блага Димитрова, аспирантка в Москва, 1946 г.

Жажда за свобода –
тая гръдна жаба, която го задъхваше!
Такава жажда –
обсесия за свобода –
тя ражда голямата поезия.

13 февруари 2000 г., неделя

В този много студен ден, в самото сърце на зимата, сковано от мраз, Блага ме посреща още от вратата, загадъчно усмихната: – Все ме подпитваш за това, ето днес ще ти разкажа… За Назъм.

Изтръпвам. Помня, помня хулните куплетчета, които са се разпространявали в софийския „градски фолклор“, припяват ги и сега като шлагер уличниците… Актуализирани и заради есето „Името“ в защита на българските турци през 1989 г. по време на „възродителния“ процес, когато български националисти бяха изрисували посред нощ турските символи на входната ѝ врата. Блага дълго време не ги заличаваше. Мисля, че дори бе по особен начин горда с тези рисунки. 

Тъкмо бях под впечатление от новата, тъничка малка сбирка „Нощна лампа сред бял ден. Къс(н)и стихове“ (1999). Джобен формат, бяла коричка – все с мене беше. Като виждаше, че си я нося винаги с мен, грижливо обвита като учебник – за дълго четене, очите на Блага сияеха. Припомням тристишието за ирониите на живота: 

Паметта без шум вратата ще захлопне
към толкова неща,
които назоваваш „Ах, незабравими!“

„Как го помниш – наизуст. Ето, сега ще ти разкажа един незабравим спомен – да не го „захлопне“ паметта… В началото на 50-те години бе пуснат от турския затвор Назъм Хикмет. Първо го приютиха в Русия, наскоро след освобождаването си дойде в България. И това е естествено, защото нашите две страни са не само съседни, но и свързани с това турско малцинство, което се чувства у нас като в своя родина.

Назъм дойде в България директно от Прага, където получи Международната награда за мир заедно с Пабло Неруда. Лишен в родината си от възможността да говори на братята си по кръв и език, за пръв път тук той получи тази възможност. Това бяха същите хора, които протестираха и искаха неговото освобождаване от затвора, подкрепяха го по време на гладната стачка.

Всяка негова дума падаше право в сърцата.
Откъдето мина, остави дълбоки следи.

Назъм много добре знаеше руски, като млад е учил в Русия. Изпитваше жажда за руска книга, знаеше цели поети наизуст – Маяковски, по-стари неща от младините му, жадуваше да чете неща, които са го вълнували.“

  • Маяковски е негов „кръстник“ в руската поезия, с един тласък го включва в поетическия живот на Москва през 20-те години. На една вечер на поезията в Московската политехника. Назъм още не знаел добре руски. Маяковски просто го изблъскал на сцената пред публиката: „Излизай, братко, чети! Все едно – никой нищо няма да разбере“. И наистина – никой нищо не разбрал, но затова пък – аплодирали го бурно.

„През 50-те години в Русия го наричаха „турския Маяковски“. Назъм се възхищаваше най-вече от революцията, която е извършил Маяковски в поетиката на стиха.

На него му предстоеше да извърши своето. Тепърва.

Под влияние на Маяковски Назъм въвежда в турската поезия социалните и реалистични мотиви. И главно – новата поетика на свободния стих. Първият реформатор на поетическия език. Ролята му в поезията може да се сравни действително с ролята на Пушкин в руската литература.

България беше първата страна, в която той се озова след седемнайсет години в турските зандани. Опиянен от свободата. От пръв поглед очарова всички на срещата в салончето на Съюза на улица „6-и септември“. Много красив беше – висок и красив. Със светли очи. Усмихнат и шумен.“

  • Какъв турчин – с къдрави руси коси и светли очи! Майка му много красива, с френска кръв, художничка, владее съвършено френски. Прадядо поляк, емигрант, генерал от турската армия. Аристокрация. Турция го лишава от гражданство, но Полша го приема, той взема името на дядо си: Константин Божецкий. Какво име само – Божецкий! Прилича му.

„Поляците са такива, аристократи! Да, прилича му да е Божецкий. Когато пристигна в България, веднага след бягството от затвора, различни турски организации направиха голям екип. Българските турци бяха много приятни хора. Имаше една млада активистка – туркиня, тя действаше много по младежка линия. След това аз написах нещо като пътепис: „С Назъм Хикмет из България“.

Нямаше много време за разговори. От едно място на друго, и пак във влака. Винаги идваше някой да го посрещне. Той много се вълнуваше – за първи път на свобода, за първи път в България, която го посреща така радушно, чувстваше се в своя родна среда.

Всяка негова дума падаше право в сърцата. Думите му – като балсам на рана… Предават се от уста на уста. Назъм сияе от радост: – Ако можех, щях да почукам на вратата на всеки човек, да се ръкувам и да поговоря с него – така казваше.

Чудеше се, че знаех много турски думи. Влизаме някъде и той пита: – Какво има тук? – аз отговарям: – Калабалък. – Каква е програмата? – Лаф моабет. – Той умираше да се смее, бе му много приятно. От моето поколение не знаеха турски думи и не ги употребяваха. Назъм не можеше да се нарадва на зеленината, пък и страната красива, а тогава бе още по-красива. Разказвахме си за робството, как и много добри турци е имало, които са помагали на българите. Колко са рискували…

Няма да забравя един момент от цялото пътуване. Даже другите забелязаха, че той не е равнодушен към мене. Отиваме в Кърджали – ще има среща. Целият площад – пълен с народ, овации, приемат го като герой. А той си бе герой. На ръце го носеха, подхвърляха го на ръцете си…

Назъм сякаш не осъзнаваше какво става. Но всички имахме чувството за нещо необикновено. Той застава на балкона и вижда разтърсваща сцена – всички го приветстват, всички викат: – Назъм! Назъм! – Такава популярност, такава любов усетих! Атмосферата наситена с любов. А той идва от затвора.

 – Назъм! Назъм! – викат.

Едно име, което за тях е станало символ.

Няма да го забравя – всички сме на един дълъг балкон. Аз съм някъде назад и надзъртам иззад гърбовете, гледам какво става. И изведнъж – той се обръща, потресен от това щастие да бъдеш така приет от хората. В очите му – сълзи. Той не може да овладее вълнението и се обръща да срещне моя поглед, да сподели с мен… С мен.

То бе повече от любовно признание. Едно сливане. Върховен миг на свобода. Обърна очи към мене, с гръб към хората. И търси моите очи.

Туркинята казва: Той тебе търси…

Е, с една дума, стана ясно всичко. Може много силни връзки да е имало, но такъв миг не се забравя…

Да срещнеш погледа –
това трептене на лъча,
което те пронизва
до неизвестни бездни.

Съществованието се разкрива
в мига, когато срещнеш погледа:
без очертаване на граници,
без сянка от зависимост,
без цел, без страх,
без никаква определеност.

За миг едно докосване
до разделената всецялост
на мирозданието.

Да срещнеш погледа,
да пиеш музиката
на самата светлина.

Върховен миг на свобода.

В една искра
два лъча се пресичат
от две вселени противоположни:
лъчът пламтящ на тялото
с лъча прохладен на духа.

Един въпрос-светкавица.

И тайната в дълбочините,
която те зове да бъде разгадана
и все да си остане тайна.

Да срещнеш погледа
Глас. Осло, 1982 г.

И започнаха едни клюки. Отровиха ми живота. Крум Пенев написа едно стихотворение… Баща ми чул, но добре че не обръщаше внимание. Знаеш ли колко добър човек бе баща ми! Прощаваше ми тревогите, които му причинявах. Ето, виждам го в рамката на вратата… Отиде си през 62-ра година. Невралгия на лицевия нерв, в големи мъки. Аз вече достигнах годините, на които той си отиде, и живея вече повече от него.

Една сутрин баща ми казва – няма да го забравя! Слагаха му някакви инжекции, той – изтощен от мъките, бледен като светец: – Прозорецът бе до ръката ми, да го отворя!… Да знаеш, животът може да поднесе много тежки изпитания и страдания!

Като почна възстановяването на разрушенията от бомбите, ние бяхме в Панчарево. Горкият ми баща отговаряше за цялата кооперация. Толкова трудно бе да се закърпи някак! Тогава получи от силна простуда невралгия на тригеминуса. Д-р Узунов казваше: – Това е най-силната болка. Непоносима! Самоубиват се, не издържат. Пазете го! – Михаил Кремен имаше същото заболяване, обаждаше се по телефона, плачеше – не можеше да преглъща, нито да се храни.

Баща ми издържа, пример ми даде – с тези непоносими болки, не могат да се сравнят с нищо! – Неговите думи, неговият завет… Знаеш ли колко пъти неговите думи са ме връщали, колко пъти…“

Записка на Блага, обозначена със знака „ключ сол“, това означава, че е предназначена за бъдещата автобиографична книга:

РАК – Най-страшната болка – тригеминус – гълтачен нерв. Баща ми търпя 12 години най-страшната болка на този свят – инквизиция. Трябва да вложа някакъв смисъл в това негово нечовешко търпение. Рядка болест. Самоубиват се от нея, не могат да понесат пронизващия свредел в нерва до мозъка от глътката. Какъв смисъл? Той не се самоуби. И аз трябва да понеса всичко…

Ще мога ли? Трябва заради него, за да се оправдаят изтърпените от него нечовешки мъки! Тези мъки и след смъртта му не свършват. Той подскача от пронизващия свредел на нерва още пред очите ми, в сънищата ми се явява с превързана глава, още в спомена брои глътките си и при всяка глътка е пронизан с нажежен шиш през гърлото до мозъка…

А той не вика. – Татко, извикай поне сега, да ми олекне! – Той само стиска челюст и изохква… Мъките му продължават, зная, за да ми напомнят да стискам зъби и да търпя. И че моите терзания са сладка детска играчка пред неговите мъки…

Татко, извикай поне от гроба, изкрещи от болка, за да не изпитвам срам пред тебе за своята слабост… Няма да плача, няма да се оплаквам, но ще имам ли твоята сила да издържа, да издържа… Да не оставя след себе си тежкия товар на вина върху другите… Да понеса сама всичко докрай…

До край…

„И Назъм си отиде. После и завинаги.
Сега и аз ще си отида…

Аз бях много строга в живота си, за жалост.
Желанията – самооковани
Но няма да забравя този момент. Едно сливане…“ 

  • От един поглед покълва понякога любов или неприязън за цял живот… – припомням един стих от „Нощна лампа“.

„Тогава преживях творческо изтръгване от класическия стих. Това ставаше под влияние на преводите на Стефан Гечев на гръцките поети. Написах едно стихотворение в бял стих. Тогава Младен Исаев излезе със статия срещу мене, че това не е поезия, а проза, че тук няма никакъв стих. Навярно бе влияние от стиховете на Назъм, които още не бяха преведени на български, но се добирах до съдържанието им.

Един наш млад поет се мъчеше с помощта на турски приятели да превежда[1]. Много силно впечатление ми направи диалогичната форма – лекарят му казва да не се вълнува, имаше ангина пекторис. А той му отговаря: – Как без вълнение да живея спокойно! – стихотворение, писано в затвора. Дали ще можеш да го намериш?…

                                            Оставьте, доктор.
                                            Ведь это — сердце.
                                            Слышите, как оно бьется?
                                            И если от гнева или от радости
                                            разорвется —
                                                                  пусть разорвется.

                                                 21 април 1953 г., Реанимацията

Та точно в този момент Назъм дойде – с промяната на стиха. Знаеш ли колко е трудно: да пишеш цял живот в класически стих и изведнъж да минеш в бял стих. Чета сега руските поети в „Литературная газета“ – много актуално, но продължават в класически стих. А ние в българската поезия направихме това отдавна. Благодарение на Багряна. Мисля, че бях една от първите. Но бях нападана много жестоко – разрушавам традиционния български стих.

Защищавах се с това, че българската народна поезия е без рими, тя се опира на музикалността. Проучвах фолклора, за да се опирам на него. – Донка на Дунав платно белеше – д, д, б – какъв звукопис. Много се занимавах. И полската поезия много ми помагаше. Поляците, и те освободени от строга строфика, лесно се преустройваха. Имаха традиционни връзки, особено с френската поезия.

Този момент на минаване към друг вид поетика бе свързан с вътрешна борба. Трябваше да надмогна инерцията. Казваха ми: – Е, какво сега, ти отиваш срещу себе си. Твоите стихове са в класически стил, и преводите също. – Аз ту пишех в бял стих, ту се връщах към класическия, но това съвпадна с идването на Назъм Хикмет. Много мила ми беше тази поетична връзка, това съвпадение.

Така Багряна намира нови форми под влияние на Раде Драйнац. В „Сърце на моряка“ тя пише в бял стих. Вече бяхме много близки с нея, радвах се, че и моят път минава през търсене на нова форма. Не си скован в рими, които те връщат към строгостта на класиката. Това бе момент, в който съвпаднаха случайности, но случайности с дълбок смисъл – и срещата с Назъм, и преводите на Стефан Гечев, и голямата слава на Сен-Жон Перс[2].

Ние търсехме много, и пак чрез стиховете на Стефан Гечев се добирахме до поезията на Сен-Жон Перс. Синът на моята учителка по литература Маня Милетич – Андрей Букорещлиев, искаше да пише музика по тези стихове. Стефан Гечев ми носеше оригиналите, бачо Стефан! Той е бил дипломат във Франция, така му е минал животът – в пътувания.

И с Багряна бе много свързано – с нейните увлечения по морските пътешествия, влияния, очарования… Така направих първите стъпки към белия стих и към модерната поема. Това се отрази по-късно в „Забранено море“[3].

Ето какво остава от една бегла среща.

След като Назъм си замина, следях стиховете му. Написа много интересна пиеса. Ходил е по младежки фестивали. Разказвал ми е за голямата си дружба с Пабло Неруда. Двамата били големи приятели.“

  • Когато Назъм умира, Неруда така го оплаква: Няма да намерим друг такъв щедър извор… С него говореше Вселената.

„Големи приятели, да! Когато Неруда дойде в България, запознах се с него, ходих на посрещането му.

Посрещане на Пабло Неруда в България,1962 г. Ламар, Блага Димитрова, Валери Петров, Димитър Димов, Пабло Неруда

В България беше лесно достъпна лириката на Неруда, Муратов го превеждаше. И Далчев бе завладян от тази поезия. После дойде и Николас Гилен, кубинският поет. Тримата приятели са били все заедно по тези фестивали.

Назъм Хикмет бе свободолюбив човек. Абсолютно не приемаше никакви социални норми. В затвора бе живял само с копнежа за истинска свобода – по всички линии. Свобода, която дава на човека крила да се осъществи. В затвора е имало хора от различни среди, разказваше как там е опознал народа си и неговата мъка.

Назъм бе забравил, че свободата у нас винаги се превръща в беда. Чудеше се как така руските думи „беда“ и „победа“ си приличат. „По-беда“, така изговаряше…

Назъм бе волен орел. Орлите изчезват. Има един висок хълм край Търново, нарича се Картала, защото там горе се виеха орли. Много орли имаше някога. Картал значи орел, не знаех, чак като излезе моя книга, преведена на турски[4], видях от заглавието „Изчезват орлите“, че картал е орел.

И сега, когато наистина свободата дойде, колкото и да е с всякакви непредвидени ексцесии, ние губим силата на жаждата за свобода. Жажда за свобода – тая гръдна жаба, която го задъхваше! Такава жажда – обсесия за свобода – тя ражда голямата поезия. Изглежда през затвора трябва да минеш, или през соцлагер, за да усетиш вкуса на свободата.“

*

Ето какво остава от една бегла среща.
Начален тласък – за цял живот.
Това стои – отвъд любовта.
Това остава.

Повтаряше ми името

Повтаряше ми името несвестен.
И късаше целувките,
за да ме назове – без дъх.
И пак. И пак.
Неутолимо да се увери,
че той не е с друга,
че той е с мен.

С мен!

Тогава не ми беше до анализ.
          О, днес в излишек имам
                    и време, и безсъние,
                              и самота.

Да преобръщам спомена как лудо
повтаряше ми името –
все моето – без дъх,
за да се уверявам днес сама,
и пак, и пак,
че е било не с друга,
било е с мен…

С мен?

1980, „Отвъд любовта“

Назъм Хикмет в затвора в Бурса, Турция, 14 април 1950 г.

[1] Поетът, преводач на Назъм Хикмет, е Николай Цонев. Първото издание е Стихотворения. Бълг. писател, 1952; Второ издание, 1960. Б.а.
[2] Сен-Жон Перспсевдоним на френския поет и дипломат Alexis Leger. Нобелова награда за литература, 1960. Мин. на външните работи на Франция (1933–1940). Като Уитман мажорен и обширен, но Уитман е реалист, а Перс изразява възторга си от битието с потресаващи сюрреалистични метафори. Б.а.
[3] Забранено море (1976) – изд. „Г. Бакалов“, Варна, редактор Петър Алипиев – е поема, писана от Блага като прощаване с живота. И нова среща с него, последна, както е мислела поетесата. След много тежка онкологична операция (17 декември 1972 г.) Блага все пак остава жива. И живя още 31 години. Пълноценно и творчески. През 1975 година, когато се появи в сп. „Съвременник“, поемата порази всички не само със стоически изстраданата си жажда за живот, но и със съвсем новата архитектонична форма. Неповторима. Дълбоко съм убедена, че това се дължи на творческото влияние на Назъм Хикмет. Трябва да отбележа, че последният вариант на поемата, където Блага саморъчно нанесе последните си поправки приживе, това е английското издание – билингва: Forbidden Sea (Забранено море). Bulgarian poetry in translation, vol. 5. В превод на Людмила Уайтман, първо изд. 2000, второ изд. 2002 г. Ivy press, Prinseton. Б.а.
[4] Орлите изчезват (Kartallar Yokoloyor), избрани стихове, на турски, 1994, Одрин, превел Сабахаттин Байрям. Б.а.

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.

Свързани статии