„Божията милост“, Йорданка Белева, редактор и оформление Иво Рафаилов, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
Микеланджело твърдял, че когато гледа мраморния къс, вижда в него скулптурата и му остава само да махне излишното. В разказите на Йорданка Белева от последните ѝ три белетристични книги – „Кедер“, „Таралежите излизат през нощта“ и „Божията милост“, можем да открием потвърждение за това как от грубата материя на живота е възможно да се изваят прекрасни образи, когато се махне излишното. Авторката е имала времето и умението (това пък по Марк Твен) да постигне краткостта на изказа, който подчертава дълбочината и силата на разказаното. В първата половина на миналия век изкуствоведът Кирил Кръстев пише, че дебелата книга изживява времето си, че тя е „осъдителна несъвременност“: „Няма време вече за четене, особено на дебели книги. Защото изобщо няма време за нищо. Времето сега тече десетки пъти по-бързо от по-рано. Размножили са се потребите, които хлопат на съзнанието ни…“ А колко повече „са се размножили потребите“ днес…
Отделих повече място на краткостта като достойнство на тези разкази, защото можеш ей така, вечно забързан, закъсняващ, г
онещ срокове, да сложиш в чантичката си една от малките по обем книжици на Йорданка Белева и да четеш в трамвая, в метрото, като чакаш на опашка за касата, в поликлиниката, да вземеш детето от училище, на пейка в парка, докато бебето спи… Но да четеш не за развлечение и за забава, не за да „убиваш времето“ (какъв жесток израз!). А да преживяваш заедно с нейните персонажи изпитанията, болките, вините, през които преминават. И тези образи да ти се вдълбаят така в душата, та когато чуеш например „Дядовата ръкавичка“ („Таралежите излизат през нощта“), да се сетиш не за детската приказка, а за ужасната тайна и трагичната вина на един баща, изгубил най-скъпото си. „Внукът на човекоядката“ („Кадер“), „Тюркян от 681“ и „Таралежите излизат през нощта“ от едноименната книга да ти припомнят невинните жестокости, в които са те въвличали или с които си се примирявал, докато си бил дете… И всичко това много интензивно, на един дъх, безпощадно. Докато усетиш, от изглеждащата безопасна повърхност на смешното, странното, абсурдното си увлечен в дълбокото. След краткия забързан сюжет изненадващият финал често осветлява заглавието, но винаги оставя и по нещо недоизказано и неясно.
Енигматичността, подводните течения и многоизмеримостта са присъщи и на най-новия сборник с разкази на Йорданка Белева – „Божията милост“. Значещото заглавие (едно от названията на целебна билка) е емблематично за цялата книга, същото се отнася и за едноименния разказ, който е първият. Той задава внушението за противоотровата, която съществува в света за „всяка капка от змийското мляко“.
Носталгични, но и иронични; жестоки, но и милостиви, повечето от разказите връщат в детството в малкия град, където празнотата или те притиска и дърпа назад, или върви пред тебе и те кара да бързаш, за да заобиколиш стъпките ѝ и да продължиш напред. Персонажите най-често се свеждат до едно дете и неговите баба и дядо. Едно, защото изказът почти винаги е първоличен, а това, както е известно, засилва впечатлението за лично преживяно. По принцип. Но в разказите на Йорданка Белева това внушение е още по-изразено с присъствието на личното ѝ детско име и чрез усещането за безпощадно себеразкриване. В измамно уютния свят на детството нахлуват невидимите и неясни болести в отношенията между родителите, срамът от роднините, който общественото мнение те подтиква да превърнеш в подигравка и отчуждение, неизбежността на смъртта и жестоката необходимост тя да бъде известена на близките, двусмислицата в думите на възрастните. И във всички тях все пак се усеща божията милост: на покаянието, на прошката, на обичта, на благодарността, че нещо се е случило именно така – колкото и болезнено да е било преживяно.
Игрословицата и изграждането на невидими или по-забележими мостове между думите и техните различни значения има съществена роля в магията на тези разкази. Шофьорът на снегорина най-после намира жена не в снега, а в юлската жега. И тя плете терлици, разплитайки от себе си, и с тези конци стопля замръзналите ходила на децата. Предплатени са минутите ни в живота, но можем да оставим някому от своите минути в аванс. От подслушаното оплакване на съседката, че „мъжът ѝ я яде“, детето си съставя цяла готварска книга и я чете, докато пораства толкова, че престава да търси в лицата на хората храната, а да открива поезията и романите в тях. „Дискохвъргачката“ се хвърля да танцува диско; името на далечния родственик Янко е толкова удобно за прилепналия му прякор Пиянко, само че никой не се досеща какво крие старият му издут портфейл. Нито ранената му душа. Гробната сестра не просто е била с теб в „гроб“, когато детството ви си е отивало, но те е и „загробила“, щом старото е било заменено от „правилното“ ново. Значенията обикновено се раждат от недоизказаното, от „въздуха между думите“, но не са рядкост и търсените директни внушения.
Разказът „Кокиченце“ започва с почти публицистично въведение (публицистичните отклонения и философските обобщения всъщност съвсем органично се вписват в тези кратки разкази): „… Само че да те отрупат с трупове на цветя (колко е богат езикът ни!) е оправдано може би в някаква финална сцена: мъртво при мъртвото“. Продължава с анонимните коментари (всъщност хейтове) във Фейсбук под снимката на украинче с букет кокичета. И завършва пак така – привидно публицистично – с обобщение, родено от божията милост, дошла да облекчи попареното от змийското мляко: „Искам да ти кажа, че почвата тук често е сбита и твърда като бетон, защото е газена дълго време. Но на места е топла и пропусклива, дано случиш на сезони и да вирееш“. Едно силно – сурово, но и милостиво прозрение за негостоприемната ни родна действителност.
Тони Николов пише, че Йорданка Белева умее да привнася поезия в прозата си и наистина духът на лириката придава особена магичност и на публицистичните елементи, и на сюжетното развитие. Поезията задава лиричния тон на разкази като „Писмо до Фил Колинс“, който те връща в едно минало на много материални липси, но и на една странна за съвременните деца духовна пълнота, идваща с крилете на книжните пощенски пликове: „И до ден днешен не мога да си обясня този копнеж по писмата, това лепило на очакването да прочетеш себе си през някого и четейки, да скъсяваш разстояния и атласи, да сливаш в обща държава на думите подател и получател“. От присъщите на някогашната оживена аналогова кореспонденция конкретни понятия израстват метафорите за една изгубена, много по-осезаема близост, за истинско и много лично, уникално общуване. И по-нататък: „Сигурно затова, откакто изчезнаха хартиените писма, се чувствам емигрант. Мечтател за убежище, където пощенски адрес означава дом. Където писмо и човек се срещат като равни в докосването между кожа и хартия“.
Мога да продължа с примерите за постигната необикновена плътност на образите с малко думи. Но не искам текстът ми да изгради антиномия с краткостта на разказите в тази книга. Ще завърша с това, че и с „Божията милост“, както и с другите си две последни белетристични книги Йорданка Белева не само възкресява миналото, но по особен начин постига, с обратното действие на ретроспективното „превъртане на живота“, неговото опрощаване, пречистване, спасение. Защото божията милост е разпозната и в случилото се, и в неслучилото се, в болката и радостта, в пораженията и победите. И божия милост е да имаш сетива за тези неща и да можеш да ги разкажеш. Да простиш и да си простиш.
Марта Радева е завършила българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).
