От перспективата на изминалите 35 години две са темите, които се оказват фундаментални за последното десетилетие на комунизма: Възродителният процес и последиците от аварията в Чернобил за България.

Може би времето за поставянето им в публичното пространство настъпва. Не бива да робуваме на мита, че времето само ще изговори това, което обществото трябва да разкаже на себе си.

През последните години интересът към темата Чернобил се събужда. Впрочем продукцията на НВО изигра важна роля, като подсети българското общество, че то също е преживяло тази катастрофа. Но големият въпрос остава и неговият отговор е нужно да бъде даден: какви са последиците от Чернобил за България? Разбира се, тази обща формулировка на въпроса неминуемо ще бъде последвана от редица по-конкретни питания, като това как българските власти са реагирали на ситуацията? Kакви са били нарежданията им? Предприели ли са нужните мерки за опазване на населението? И много други. В България се води съдебно дело относно реакцията на властите по повод аварията в Чернобил, което започва през 1991 г. и трае три години, за да приключи през 1994 г. с две осъдителни присъди срещу Григор Стоичков – тогавашния заместник министър-председател на НРБ и председател на Постоянната правителствена комисия за бедствия и аварии, и Любомир Шиндаров, който през 1986 г. е заместник-министър на здравеопазването и главен санитарен инспектор на републиката. В началото на деветдесетте години БНТ организира и телевизионен дебат, в който участие вземат двамата бъдещи обвиняеми, както и редица представители на тогавашното управление. Срещу тях седи екип от учени, които въпреки спуснатите директиви за мълчание още през 1986 г. са се опитвали да предпазят обществото. Но публичният дебат, наченат в медиите в началото на 90-те, изглежда, не е приключил: не е довел до цялостно обществено осъзнаване на случилото се.

Семинар по темата

В началото на 2025 г. в София бе поставено началото на семинара „България след Чернобил“, който ще се съсредоточи върху откритията на различни изследователи по темата. Първият фокус на планирания като ежемесечен семинар бе върху изследването на проф. Димитър Вацов „Българският Чернобил: Археология на моралния дебилизъм“, чрез което авторът навлиза в дълбочина в събитията след катастрофата в Чернобил. Литературната форма на книгата, чието излизане предстои, също представлява интерес – архивен роман или документален разказ на събитията. Постепенното разплитане на събитията чрез метода на архивното изследване позволява на публиката да „усети въздуха“ в горните етажи на властта във време, когато участниците/жертвите все още не са имали представа на какво са подложени. Това е един от първите подстъпи към разплитането на понятието „морален дебилизъм“ – от думите на проф. Вацов става ясно, че властта е знаела какво се случва, знаела е какви биха били последиците, взела е мерки… но само за себе си; комунистическата номенклатура е прекъснала нишката на „отговорността“ си към другите – към българите. Твърде късно (на 7 май 1986 г.) са обявени само половинчати мерки за лична хигиена и твърде рано (на 24 май) дори и тези минимални мерки са отменени (изключение прави армията – там радиационните мерки са по-сериозни). Това отношение към гражданите показва кухата политическа конструкция, върху която се основава тоталитарната власт. ЦК на БКП гледа на хората като на стадо овце. Всъщност отношението към тях е дори по-лошо. Архивите сочат, че животните на УБО (Управление за безопасност и охрана, поделение на ДС) пият кладенчова вода и се хранят с чист фураж – защото този добитък с млякото и месото си храни номенклатурата.  За разлика от овцете на номенклатурата, българите пият вода от Искъра и от други открити водоизточници, където са се изваляли радиоактивните дъждове, и консумират „нормирано“ радиоактивно заразени млека и меса. Моралният дебилизъм се проявява като особен тип безчувственост на чисто човешко ниво. Да имаш властта и средствата да помогнеш и да предотвратиш чуждите страдания, но да не предприемеш нищо, или почти нищо. Това обяснява и престъпното бездействие спрямо най-уязвимите – децата. На 18 май 1986 г. е проведен масов маратон, на който 41 000 младежи бягат „за здраве“ по софийските улици. Така отложеният вече радиационен прах се издига отново във въздуха и навлиза директно в дробовете на спортуващите. По данни на Атанас Кръстанов, физик, експерт по природни и индустриални бедствия, радиационното замърсяване в страната през май 1986 г. достига невиждани стойности:

90–1400 пъти в Северна България;
340–1700 пъти в Южна България;
1300–31 000 пъти в планинските райони.

В София на 2 май са се отложили толкова радионуклиди, колкото сумарно са се утаили за периода 6 юли 1969 г. – 31 март 1986 г.

Българският Чернобил

На тоталитарното управление на Народна Република България дължим и един феномен, който е наречен от проф. Валентин Босевски Българския Чернобил. Година след аварията в Чернобил, през 1987 г., се наблюдава повторен скок на замърсяване при животните в страната, който се дължи на пропуснатите мерки година по-рано. Фуражът от 1986 г., вместо да бъде унищожен, е прибран в складовете, и година по-късно е раздаден за храна на животните. В резултат на това до магазинната мрежа на страната достигат млечни и месни продукти със завишени нива на радиация. Така пикът на радиационно замърсяване у нас се повтаря, а отговорни отново няма.

Кадри отвъд архивите

Нищо по-малко от пълноценен критически анализ на близкото ни минало не би било достатъчно за лечението на раната Чернобил. Както става ясно от редица изследователи по темата като Д. Вацов, Д. Димов, М. Методиев, А. Кръстанов и др., тази рана далеч не е само продукт на радиационен фон или замърсяване, а на нещо далеч по-всеобхватно – на тоталитарната власт и нейните уродливи разсейки. Отлагането на критическата преоценка на събитията само сгъстява сивата мъгла, в която обществото се намира и превръща Чернобил в социална травма. В противодействие на това Атанас Кръстанов и екип от физици и радиационни експерти, между които Цветан Андреев, Любомир Минев, Йордан Йорданов и др., работят от няколко години върху своя проект за документален филм, озаглавен „Хроники за неудобната истина. България след ядрената авария в Чернобил“. Те обединяват сили с цел да разкажат на широката публика за събитията от 1986 г. и реакцията на българските власти. Но дори и в мрака на 80-те години има признаци на нормалност. Въпреки ограниченията на тоталитарната власт екип от български учени начело с Цветан Бончев правят всичко възможно да предупредят обществото и се борят за налагането на мерки за радиационна безопасност – основана е групата „Радиощит“. Отвъд жестокостта на режима все пак се намират хора, които се противопоставят на властта, и тяхна е заслугата за запазване на надеждата, че не всичко е отровено.

Дори и закъсняло, времето за преоценка на събитията предстои. Пътят е открит, alea iacta est.

45 години. Not great, not terrible.

Любомир Дончев е докторант в Нов български университет, част от екипа на Фондация за хуманитарни и социални изследвания, с които участва в редица изследователски проекти, свързани с различни аспекти на пропагандата.