„Лимонов, баладата“, 2024 г., Италия, Франция, Испания, режисьор Кирил Серебреников, сценаристи Павел Павликовски, Бен Хопкинс, Кирил Серебреников. В ролите: Бен Уишоу, Виктория Мирошниченко, Томас Арана, Евгений Миронов, Сандрин Бонер, Андрей Бурковски и др.
„Аз получавам уелфеър. Живея на ваш гръб, вие плащате данъци, а аз си клатя краката, два пъти месечно отивам в просторния и чист офис на Бродуей 1515 и си получавам чековете. Мисля, че съм отрепка, боклук на обществото, нямам ни срам, ни съвест, ето защо тя не ме гризе, и нямам никакво намерение да си търся работа, искам да получавам вашите пари до края на дните си. И се казвам Едичка.“[1]
Кирил Серебреников е режисьор с категорична позиция в театъра и киното. Той утвърди „Гогол-център“ като театрална трупа и пространство, последното днес едва ли се слави с пищната разюзданост на свободния му дух, защото Серебреников отдавна не е в Москва. По-важното е, че той продължава да снима и последният му филм „Лимонов“ е в типичния му режисьорски стил – неговата хъшлашка фантазия около фигурата на Едуард Лимонов, предизвикващ полюсни чувства и смут в душите на своите сънародници, се е развихрила до краен предел, като ни представя меланхоличен поет и писател, а по-късно целеустремен лидер на обявената извън закона Национал-болшевишка партия в Русия. Серебреников екранизира биографията „Лимонов“ от Еманюел Карер. Сиянието на един герой, предмет на биографично любопитство, печели нова добавена стойност чрез средствата на кинематографа – от екрана ни гледа безскрупулен бунтар и анархист – Лимонов на Серебреников е като Жокера на Тод Филипс – тъжен циник, отричащ всичко: СССР, Америка, руските поети и писатели емигранти, но пък Лимонов на Бен Уишоу омайва със сюрреалистичния си магнетизъм.
В заглавието на филма е обозначена жанровата ориентация на разказа – балада. Серебренников аранжира поезия и епос, за да ни впечатли със своята идея за Лимонов, в чиито вени тече украинска и руска кръв. Рамката на филма е зададена чрез завръщането на героя в родината му по време на Перестройката. Машината на времето ни потапя в ранните години на работника поет: през деня се труди за обществото и почти като герой от „Метрополис“ на Фриц Ланг влага тяло и душа в новия обществен ред, а нощите са за поезия, за приятелски сбирки с песни и водка, когато всички с възхита посрещат строфите на очилатия младок и му казват, че непременно трябва да замине за Москва, там ще го забележат. В Москва Едуард пише стихове и шие дънки и ако не беше поезията, със сигурност от него можеше да се получи Пако Рабан на социалистическото прет-а-порте. Бляскавото му бъдеще се разколебава, когато се появява любовта. Едик открива своята хубава Елена – историята вече се развива другаде, няма ги приятните гуляи в дачите на изтъкнати другари, общуващи с интелигенцията – Едик и Елена се намират в Америка, сред небостъргачите в Ню Йорк.
„Руснаците не могат да бъдат пълноценни хора извън родината си. Други нации могат, тази не. Може би и аз не мога… Впрочем какъв руснак съм аз…“[2]
Ако Батай, Набоков и Буковски бяха организирали литературна оргия и бяха поканили Ерофеев и Довлатов да гледат, резултатът щеше да е прозата на Лимонов. Той мечтае за величието на руския народ и основната му грешка се състои в това, че влага твърде много енергия в тази мечта. Другата му грешка е, че не е практичен човек и не се възползва рационално от положението си на дисидент (през 70-те Юрий Андропов, тогава председател на КГБ, го нарича „убеден антисъветски човек“) и затова новото време му подготвя ново изпитание – Лимонов попада в затвора през XXI век. А може би е мечтал за съдбата на Граф Монте Кристо?
В „Лимонов, баладата“ се разпознават кодове от „Шофьор на такси“ на Скорсезе и „Дау“ на Иля Хржановски и Екатерина Оертел. Режисьорът обаче остава верен на своя стил – анимация, динамична смяна на кадрите, елементи на танцов съспенс в някои епизоди, аранжирани сякаш за видео клип. Често музикалният фон ни напомня за яркостта на глем и психиделик рока, избрани са известни композиции на Дейвид Бауи и Лу Рийд заради времето тогава – в наши дни на рока му липсва пророческата интуиция на подобни мъдреци.
Една от основните линии на филма е лиричната – любовта между Едуард и Елена Шчапова (Виктория Мирошниченко). В Америка и двамата се опитват да постигнат успех – той в литературата, тя в модата. И двамата са бунтовници, докато на една среща в Ню Йорк проницателният и хитър Евгений Евтушенко не предрича съдбата на Лимонов: „Ще станеш велик, когато те публикуват във Франция, тогава ще се върнеш в родината си и ще попаднеш в затвора“. Елена все по-често се оказва в обятията на богати мъже и предпочита луксозните ресторанти пред тясната стаичка на Едик. В същото време Лимонов не се променя, неговото пънкарско безделничество е пословично. Той протестира срещу ходещите легенди, срещу всяка система, срещу труда като усилие. Песента Russian Dance на Том Уейтс прозвучава във филма повече от веднъж, защото в отчаянието на руската душа има ярост, гняв, продиктувани от чувството, че между Бог и човеците няма нищо общо. Връзката с Бог е прекъсната завинаги. Героят на Серебреников наподобява японския писател Мишима Юкио, отричащ ценностната система на прогреса. Лимонов презира другите, но обича себе си, може да бъде свободен, когато пише. Описва с обич своите несгоди – без свян ни представя еротичните си похождения. Режисьорът превръща хомосексуалните забежки на Едичка в своеобразно мъченичество, чрез което Лимонов преоткрива себе си и успява да се освободи от зависимостта си – раздялата с Елена се оказва трудна за писателя.
Втората сюжетна линия на филма е насочена към битието на Лимонов след успеха му в Париж и особено в периода на големите промени в СССР. Тук заслужилият своя успех като писател Лимонов е друг – прилича на Пан, който може да си позволи всякакви скандали, а да побърква френски журналисти, сякаш му е любимо забавление. Режисьорът не ни спестява и политическата му кариера, срещата с родителите му – почитатели на Сталин, неуспешните отношения със силните на деня и провалените задкулисни интриги. Оказва се, че в Русия няма място за Лимонов, чиято доктрина е последица от многобройните трансформации, през които минава неговата мечта за спасение на руската душа.
В „Лимонов“ всички говорят английски, руснаците естествено с акцент. Вероятно Серебреников иска да ни подскаже, че за всеки артист локалният език е без значение, особено когато става дума за герои със съдба като неговата. Серебреников, подобно на чилийския режисьор Пабло Лорейн, все по-често ни предлага неповторим, личен художествен отговор за същността на героичното. За разлика от Лорейн, който предпочита мелодраматичното като подход в изграждането на своите героини Жаклин Кенеди, Лейди Ди, Мария Калас, Серебреников редовно ни извежда от зоната на комфорт, защото според него животът е предизвикателство и победители са тези, които рискуват всичко.
[1] Едуард Лимонов, „Това съм аз – Едичка!“, изд. „Факел Експес“, „Жанет 45“, 2005 г., с.8.
[2] Пак там, стр. 230.
