
Слово на украинската поетеса Галина Крук по време на откриването на 23-ия поетичен фестивал в Берлин
През юни 2014 г. по време на едно от литературните участия в добрата стара Европа, докато руските танкове влизаха с колони в украинските Донецка или Луганска област, казах, че в тази ситуация на нас, украинците, ни е трудно да говорим за поезия. На което модераторката, 30-годишна русистка от Берлин, се втурна да ме учи и поучава, че поезията трябва да е над войната, че великата руска култура винаги е била над войната – Цветаева, Ахматова или Пастернак никога не са падали до толкова ниски хайп теми като войната, че са гледали към вечността, били са над нея. И въобще какво общо има това с Русия.
В продължение на осем години се опитваме да кажем на другите: ехо, у нас се води война, част от страната ни е окупирана, всеки ден ни убиват. Карат ни се като на глупави деца и ни съветват: не отвръщайте на стрелбата със стрелба и то ще спре, бъдете по-мъдри, бъдете над нещата. През всичките тези осем години Русия увеличаваше военните си ресурси и се готвеше за пълномащабна инвазия, а апетитите ѝ нарастваха. Руските поети упорито се взираха във вечността, без да забелязват, че страната им се превръща в авторитарна държава, която просто имитира демокрация, култивирайки имперските разкази за величие. Тези, на които им стана твърде неудобно, си тръгнаха и продължиха да показват навсякъде руската култура като парадна фасада на Русия.
Разбирам, че думите ми няма да се харесат на вас, изчелите и възпитани в най-добрите образци на руската култура. Може да не им вярвате, както не повярваха и жителите на Бородянка, Гостомел или Буча край Киев, че руснаците са дошли да убиват тях, цивилните, невъоръжените, без причина и без основание, безразборно. Независимо дали са мъже или жени, деца или възрастни хора. Да убиват, да изнасилват и да тъпчат с танкове.
Не знам метафори, които могат да направят тези думи по-привлекателни или поне не толкова шокиращи. Метафорите не работят срещу някой с картечница, никаква поезия не може да те защити, когато танк прегазва колата, с която се опитвате да избягате от войната с децата си. Няма място за поезия, когато от няколко дни не си излизал от претъпканите мазета на блоковете и чуваш изпод развалините как викат децата и внуците ти, а ти не можеш да ги извадиш оттам. Това е много силен сюжет, върху който един европейски писател би могъл да напише книга за вечността, която да се чете и препрочита. Но човекът, който го е преживял, няма да я пише. Защото няма сили, с които да преживееш всичко това и да си в състояние да обясняваш болката си на другите.
Войната изравя пропаст между онези, които са я преживели, и тези, които се намират на някакво разстояние от нея. С всеки изминал ден от войната виждам, че става все по-трудно да се обясни на хората навън това, което чувстваме ние тук, вътре. Все по-малко искам да обяснявам. Говорим на все по-неразбираем език, не ни е до поезия. Когато мъжът ти е на война, едните ти роднини са в ужасна окупация някъде в Херсонска област, а другите – под постоянен обстрел в района на Харкив, когато трябва постоянно да се съобразяваш със сирени за въздушни тревога, защото понякога след тях долитат и убиват, ти е трудно да си над това. Тогава поезията приема много особени форми – спонтанна молитва, пестеливи сведения, оплакване или дори проклинане на врага.
Това не са поетичните форми, с които е свикнала съвременната европейска култура, те са функционални и ритуални, твърде първични в емоциите си, прекалено субективни, прекалено патосни, нетолерантни. Трудно е да бъдеш толерантен към враг, който убива тебе или децата ти. Защото след като убие едните, той преминава към другите. Не мисля, че бихте могли да си представите повече от това.
Една пета от моята страна сега е временно окупирана. Съжалявам, че това не е метафора. Хората от окупираните територии ги избиват, тероризират, отвеждат ги във филтрационни лагери в Русия, разделят родители и деца, денационализират ги. Никоя поезия няма думи за това.
Лентата ми с новини във Фейсбук е пълна със снимки на невероятно красиви хора – мъже и жени, нечии родители, нечии деца, които са убити от Русия. Това не е метафора. Фейсбук блокира или изтрива тези снимки като чувствителна информация, която може да разстрои потребителите на социалните мрежи. Тези хора не са се родили, за да умрат във война, не са получили висше образование или някоя рядка професия, за да загинат във война, не са развили таланта си, за да загинат във война. От загубата на тези хора винаги ще има зееща рана – в душите ни, в културата, науката, икономиката, индустрията, обществото. Това не е метафора.
Не знам поезия, която може да излекува тази рана. Войната убива всички ни, всеки по свой начин, въпреки че външно може да изглеждаме цели и невредими, сега се движим на кратки притичвания в живота, дори на открито се стряскаме от силни звуци и малките ни деца, които имат опит да седят в мазета под обстрел, вече не плачат от страх. Толкова са малки, а разбират, че плачът може да ти коства живота. И това също не е метафора.
Войната прави всичко толкова ясно, че почти няма място за поезия. Само за сведения.
Тези, които пишат красива и дълбока поезия за вечността на тази война сега са нашите руски колеги, на сигурно място, в изгнание, не под обстрел, без да забравят за творческото търсене и без да се отвличат от мръсотията и гадостта на реалността. Няма сирени, стрелба, окупатори с картечница или танк, които да им пречат да се съсредоточат. Съжалявам, че поезията не убива.
Превод от украински Райна Камберова
Галина Крук (1974) е украинска поетеса и преводачка, преподава литература в Лвивския университет „Иван Франко“. Член е на Асоциацията на украинските писатели и на украинския ПЕН клуб, носителка на литературната награда на името на Богдан Игор Антонич Приветствие на живота (1997), лауреат на наградата Гранослов (1997) и на издателство „Смолоскип“ (1997). Текстът е публикуван в Тиктор медiа.
Снимка на главната страница: Хора, събрали се пред разрушения от руска ракета търговски център в Кременчук, 27 юни 2022 г., фотография Олег Петрасюк, EPA / Scanpix / LETA