Писателят Васко Жеков почина на 3 декември на 84-годишна възраст. Нека с този текст, в който разказвам за най-знаменателната случка в живота му, да почетем паметта му. Поклонението ще е на 5 декември от 12 часа в храма „Св. Седмочисленици“.

Спасителят на Рилския манастир

Васко Жеков се изправя срещу всесилния шеф на туризма ген. Иван Врачев и го побеждава

Има един писател в България, който е по-известен с лицето и фигурата си, отколкото с текстовете си, въпреки над двайсетте си книги и 25-те литературни награди за тях. Широкополата шапка, брадата, лулата и 130 килограма живо тегло – това е Васко Жеков. Несбъднат артист, настоящ галерист, любимец на майките, не на дъщерите – така се определя самият той. Кандидатствал във ВИТИЗ, но не го приемат. Защо? Ето как отговаря на този въпрос в едно интервю: „Бях страхотен актьор, но не бях пластичен и не можех да пея. Затова не ме приеха. А на театрите им трябваха млади момчета, които да играят капитани и приемаха само такива. Аз бях с фигура, която трябваше да играе само цар“.

Това не му пречи да участва в няколко филма, като например „Ти, който си на небето” – киноверсията на шедьовъра на напусналия ни Виктор Пасков „Балада за Георг Хених”. Не му пречи и да мечтае за ролята на Крал Лир.

Но зад артистичната му натура се крие висок дух и челичена борбеност, особено когато става дума за национални каузи. Като шеф на Националния литературен музей той поведе титанична битка за къщата-музей на Яворов. Загуби битката, загуби и поста си. Като че ли обществените нагласи по време на развития социализъм са били по-благосклонни за защитниците на национални каузи. Поне така излиза от простичкия факт, че в средата на 70-те години именно Васко Жеков в качеството си на журналист в писателския орган в. „Литературен фронт”, спасява хилядолетния светилник на българските земи – Рилския манастир от превръщането му в огромно барбекю.

Един почти неизвестен факт, който трябва да стигне и до днешните читатели. Ето как става това.

През 1973 г. Васко Жеков постъпва на работа във вестника. Начело на писателския флагман е Серафим Северняк – прочут с горещото си перо и милеещ за българското. В средата на 70-те години Северняк получава сигнал от много високо място, че шефът на туризма, всесилният тогава генерал Иван Врачев, е замислил да превърне фунциониращия като национален музей Рилски манастир в туристическа атракция, в бисера на „Балкантурист“. Магерницата щяла да става бар, на метри от стените започвало строителството на многоетажен хотел. Дори хладилните агрегати за бара вече били доставени в двора на манастира. Нямало никакво време за губене. Серафим Северняк извикал младия журналист Васко Жеков и му казал: „Момче, имаме само 2-3 дена на разположение. В момента ген. Врачев е  командировка в Чехословакия. Днес е понеделник. Давам ти кола, вземаш със себе си арх. проф. Георги Стойков, специалист по манастирската архитектура и заминаваш за Рилския манастир. Във вторник вечерта трябва да имам 17 страници текст от теб за това безобразие. Вестникът се завърта в сряда. В четвъртък е по будките. Генералът се връща в петък. Всичко е в твоите ръце.”

Васко Жеков и арх. Георги Стойков наистина заварват струпано вече в магерницата оборудване за снек бар. В уникалната, строена от прочутия майстор Алекси от с. Рила магерница, копираща конструкцията на борова шишарка, се мъдрели барплотове, агрегати, мебелировка. Строителството на предвидения 14-етажен хотел също било в ход и резачките поваляли вековните мури една след друга. Генерал Врачев си бил опекъл работата – преустройството било съгласувано с Института за паметниците на културата, всичките официални тапии и разрешителни били налице. Наистина неравна битка – всесилният генерал, който командвал насладите на висшия ешалон, срещу младия журналист, който разполагал само с пишещата си машинка.

Във вторник Васко Жеков се връща в София и сяда на бюрото. Започва статията си с обширен цитат от грамотата хрисовул на цар Иван Шишман, който дарява всичките земи от Самоков до Дупница на Рилския манастир и който произнася анатема – онзи, който посегне на манастирските имоти или на самия манастир, да го стигне съдбата на Юда. А в онова време, за да сравниш ген. Врачев с Юда, се искало нещо повече от едър ръст и журналистически хъс.

Статията излиза на първа страница на в. „Литературен фронт“ и вдига невъобразим шум. Започва дискусия в печата, в която се включват архитекти, други писатели, общественици. Скоро след публикацията се организира кръгла маса за казуса. Тридесет архитекти се нареждат срещу изпратените от редакцията защитници на Рилския манастир – Ефрем Карамфилов, Иванка Йотова и Васко Жеков и гракват срещу статията. Техните основания са непробиваеми идеологически и затова твърде опасни: поради факта, че в равитото социалистическо общество религията отстъпва на заден план и е със затихващи фукции, съхраняването на Рилския манастир като място единствено за религиозен култ и поклонение е в разрез с генералната партийна линия. А през 70-те години на миналия век, като се чуе мантрата „генерална партийна линия”, се застава мирно с ръце по кантовете. Насреща обаче е бившият царски офицер, истински духовен аристократ и не на последно място ненадминат оратор – Ефрем Карамфилов. Той започва отдалеч – че в годините на робство именно манастирите, и на първо място Рилският манастир са играли и държавнотворческа роля, съхранявайки наред с религията езика и оттам – българското. Опитният оратор Ефрем Карамфилов изтъква, че има определени обекти и личности жалони, на които по никакъв начин не бива да се посяга; и на първо място това е Рилският манастир.

Половин година след двубоя Министерският съвет излиза с решение, което гласи: самият манастирски комплекс и пространството на половин километър около манастирските стени е със статут на възрожденски двор и не може да се строи нищо.

Васко Жеков е родом от с. Ласкар, Плевенско и там има бащин имот. От прозореца насреща се вижда огромна чука. Няколко години след тази история Васко Жеков забелязал, че върху чуката е изписан огромен кръст. Кръстът стои и до днес.