Не му пукаше особено дали ще прави премиера на най-новата си книга, май, доколкото си спомняше, и на предишните си книги не беше правил премиери, но издателят каза, не се дърпай, трябва да направиш, може за теб да не е важно, но за книгата е важно. И той вдигна рамене и се съгласи.

Уточниха мястото, уточниха датата. Тя наближи. И както бавничко наближаваше, пет дни, три дни, два дни, така, щрак, изведнъж той се събуди в деня на премиерата. И чак сега се сети, че не е готов. Нямаше написано слово, нямаше костюм, нямаше обувки. Имаше едно кожено яке, толкова ожулено, че с него щеше да прилича на мотоциклетист, който се е влачил по асфалта. Маратонките му, с които неизменно ходеше, бяха още здрави, но загубили всякакъв фасон, а и доста мръсни. За словото да не говорим, главата му беше празна.

И тогава му хрумна щастлива, спасителна идея. В съседния апартамент на етажа живееше един Гого Ноев, който беше работил като гримьор в различни театри, а и по телевизиите. После, когато професията му се срути, той се захвана с нещо друго, но май продължаваше да пази кутиите, мазилата, четките, както и перуките, и брадите.

Само дано да си е в къщи, прекръсти се нашият човек и натисна звънеца му. След известна пауза и влачене на чехли Гого отвори. Набързо му беше обяснено какво се иска от него. Гого грейна, отдавна не беше имал повод да демонстрира изкуството си. Покани го вътре, настани го на стол, отвори му бира и после още една. И междувременно го превърна в старец с летяща бяла коса, брада като на мъдрец, големи вежди и черни очила. Метна му на гърба едно кадифено сако с кожени кръпки на лактите и оцапано артистично тук-там с художнически мазки и го огледа с доволен поглед. После го потупа по рамото: Хайде, върви!

Премиерата трябваше да се състои в едно кръчме. Той изчака да минат петнайсет минути от обявения начален час, хвърли цигарата, която допушваше в близката градинка и слезе по стълбите надолу към познатото помещение. Вътре беше полутъмно, както винаги, сякаш го осветяваше единствено луната.

Вече се бяха събрали около двайсетина приятели, на които бяха разгласили за събитието, те отпиваха от чашите си и поглеждаха часовниците си. И издателят му беше тук, беше стоварил няколко пакета с новата му книга на една маса отпред. Старецът се огледа, отиде на бара, взе си бира, избра си маса в дъното и седна там.

По едно време издателят се изправи. Плесна с ръце, за да привлече вниманието. Прокашля се. И хвана микрофона:

– Ще трябва да започваме, макар че нашият автор още не се е появил. Но това не е толкова странно, като имаме предвид какво се случва в разказите му. В мрачните му разкази, които тези от вас, които си вземат книгата, ще прочетат, изведнъж се отварят странни, здрачни, сякаш осветени единствено от луната тунели, където героите му изчезват без никакво обяснение. Вероятно, нищо чудно, и авторът да е попаднал на такъв тунел, но книгата е тук и това, в крайна сметка, ни дава достатъчно основание да обявим началото на нашата премиера. Без книга премиера не може да има. Без автор, вижда се, може.

След това издателят даде думата на един поет, стар приятел на автора, който в десетминутното си слово разглоби майсторски разказите като блокчета от лего и после наново майсторски ги сглоби, без да изпусне от вниманието си нито едно блокче и без нито за миг да се запъне. На автора, скрит на масата в дъното зад летящата си бяла коса, мъдрата си брада, големите си вежди и черните си очила, му стана драго, че разказите му толкова лесно се разглобяват и сглобяват.

Правилно. Точно така трябва. Книгата трябва сама да заживее живота си. Егото на автора само я потиска и ѝ пречи. Авторът винаги засенчва книгата. Но ето, неговата книга сега ще заякне, сама ще си проправя пътя.

Старецът се надигна и излезе от помещението, осветено сякаш единствено от луната.