При откриването на изложбата „Пантеон” на Георги Ружев (галерия ИСИ-София, продължава до 30 юни) си мислех – ето художник, за когото сякаш знам всичко и същевременно почти нищо не знам. И така повече от четвърт век.
Познавам го от октомври 1989, когато той дойде заедно с Асен Ботев на покрива на „Шипка” 6. Показаха снимки от акции, които са правили, и попитаха могат ли да се включат в изложбата „Земя и небе”. Тя беше първото национално представяне на т.нар. неконвенционални форми в българското изкуство тогава. Буквално върху главата на Съюза на българските художници кипеше авангарден живот – инсталации, акции, пърформанси… Асен и Георги се включиха в него с произведения, които създаваха както заедно (като колектив АГ), така и поотделно. И продължиха все така активно да участват в изложбите на Клуба на (вечно) младия художник в началото на 1990-те.
В суматохата тогава не съм имала възможност, а и не ми е хрумвало да питам Георги Ружев за биографията му – научавах някои неща случайно и „в крачка”, така да се каже. Защото вихрушката от артистични дейности и граждански протести беше завлякла много от нас и в нея време за питане просто нямаше.
Спомням си например, че една работа на Георги Ружев – гигантски фотос с портрет на Салвадор Дали и истински биволски череп, който дублира мустаците му – беше публикувана на първа страница на в. „Пулс”. Не помня по каква причина аз трябваше да дам на автора брой от вестника. И като се уговаряхме къде да се срещнем, той предложи да се видим на протестната блокада пред Софийския университет. „Ама, Жоро, там гъмжи от народ, кръстовището е завардено отвсякъде – как ще те открия сред толкова хора?”, загрижих се аз. „Много лесно – по знамената”, засмя се Георги Ружев. Да, вярно, сетих се аз. И наистина лесно го намерих – знамената на анархистите се вееха над палатките при „Ялта”…
По това време превъплъщенията – или по-точно въплъщенията – на Георги Ружев вече бяха започнали. Към този момент знаех за него само, че е учил фотография. Приблизително от тогава е неговият автопортрет на фона на манифеста на анархистите. Дългата му коса е увита около лицето и го скрива като маска. Текстът зад него е на немски и е неразбираем за мен, но самият образ, колкото и да изглежда спокоен, внушава заплаха заради маската. Защото видът й, въпреки необичайния „материал”, тутакси поставя нащрек околните с опасението, че зад нея се крие фанатик, склонен към агресия дори и без повод. Освен ако тази маска не е върху лицето на скиор, разбира се.
Но по същото време Георги Ружев беше и Христос. Красив, невинен, изящен. Измъчен, но упорстващ по пътя си – в акцията „Вълната”; възвишен и вдъхновен – в образа на популярна църковна икона, с редица стотинки в долния край на рамката, които молещите се оставят там понякога; или пък страдащ и устрашаващ едновременно – дали заради намекнатото в образа разпятие, или заради следата от гореща ютия върху слабините му – в „Едноизмерният човек”. С тази работа впрочем художникът участва в ІІІ Международно биенале на съвременното изкуство в Истанбул (1992), откупена е в чужбина, а в изложбата „Пантеон” е представена авторска реплика…
Все така мимоходом през годините научавах, че Георги Ружев не само се интересува и колекционира, но и прави музика. Че „забива” в ъндърграунд заведения, като „Калното” например, с някакви групи като „Попарата на бухала” и „Токси-леличка”. Не съм ги слушала, но нямаше как да не запомня тези имена… Георги Ружев прави и филми – виждах ги в изложби: странни, калейдоскопични, безгрижни и многозначителни, с „реални” и анимирани образи, сменящи се в бърз ритъм, задаван от леко ироничната суетня на музиката. Четири от тях се прожектират и в „Пантеон”-а – на места буквално върху „въплъщенията” на художника… Георги Ружев прави и „стерео” картини – тях виждах по-рядко, но всеки път те преплитаха спомена за намигащи девойки от картички в моето детство с очарованието на този ефект при преливането на обекти, символи и идоли от разни култури и цивилизации. Те също присъстват в „Пантеон”-а… Периодично срещах през годините и самия Георги Ружев – винаги безукорно облечен и всеки път преобразен, различен. Но това си беше сякаш естествено за него и никога не се учудвах на промяната. Е, може би малко, когато си беше пуснал дълга брада, но после видях, че е било заради преобразяването му във Фидел Кастро…
И ето ме на финала в изложбата „Пантеон” на Георги Ружев. В изумителна „пещера”, пълна с наслагващи се образи и звуци – и едните, и другите уж хаотични, а всъщност в чудна хармония помежду си. Оказала съм се насред „паноптикум” от обекти, тотеми и символи на всевъзможни религии, идеологии, теории и фантастики – между проблясващи отвсякъде следи и белези от култури: стари и нови, близки и далечни, високи и ниски. Пребивавам в „калейдоскоп” – буквално – от въздигания и падения на богове, идоли и лидери, маркирали пътя на човечеството към неговите мечти…
Неописуемо е, и затова не се наемам да го опиша. По-добре е да цитирам художника за този „Пантеон”:
„В Древна Гърция това e храм на всички богове. След Древния Рим е и храм за заслужили личности. Отъждествяване със съвременници, предшественици – визуално известни на всички. Като абстрактен хуманизъм, отъждествяван с братството на хората независимо от тяхното социално положение, независимо че не знаем какво е именно човекът и какви трябва да бъдат хуманните измерения на неговото съществуване.
Божеството може да е декаданс – а какво става с героите? В най-добрия случай – паметник… и то, в повечето случаи, грозен. Новата съвест проповядва да пропагандираш себе си и да обичаш себе си, а аз съм частен случай – приличам на всеки бог и на всеки идол”.
Така е, прилича. И може би затова не съм изпитвала потребност да научавам житейски факти и подробности за Георги Ружев – всяко негово артистично преобразяване ги е изтиквало като ненужни. Поради което и в изложбата му, която се води ретроспективна, няма етикети, названия, години. Направена е с „дадаистко нахалство и интелигентност, която не демонстрира себе си” (цитирам по памет Станислав Памукчиев). Съществува извън времето – сякаш отвъд всички времена – и се преживява като единствено „тук и сега”.
P.S. Все пак да добавя какво още научих: Георги Ружев е роден през 1964, освен всичко друго е бил ски инструктор, на 28 години е станал пънкар – и именно пънкарството в зряла възраст има голямо значение за него…
