Начало › Галерия › Бора Петкова и вещите извън практическия смисъл
Галерия

Бора Петкова и вещите извън практическия смисъл

Нина Локмаджиева
16.11.2026
312
Бора Петкова и Обретен Обретенов, „Брод“

„Аз трябва да дойда при тях, за да дойдат те при мен“ – казва художничката за намерените в стара къща обекти от проекта ѝ „Брод“, съвместна изложба с Обретен Обретенов

Изложбата „Брод“ на Бора Петкова и Обретен Обретенов е представена до 29 ноември 2026 г. в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна. Проектът започва далеч от изложбената зала – в стара, отдавна необитавана къща в странджанското село Бродилово, която Петкова купува с намерението един ден да я превърне в свой дом. Останалите в нея вещи, дрехи и следи от живота на непознати хора постепенно излизат от практическата си употреба и се превръщат в материал за художествен процес. Към намерените обекти се присъединяват словото на Бора Петкова и фотографията на Обретен Обретенов.

„Брод“ е едновременно конкретното движение между Варна и Бродилово и преминаване между по-трудно назовими брегове – между личната и чуждата памет, настоящето и отминалото, материалното и нематериалното, живота и смъртта. „Художественият жест е осмисляне“, споделя авторката. Разговорът с нея е за къщата, която започва да говори, за вещите, които пазят чуждо присъствие, и за един процес, който според художничката все още не е завършен. 

Брод е място за преминаване между два бряга. Кои са двата бряга във вашата изложба?

Формално, това са брегът, на който живея в момента – Варна, и брегът, който се намира малко по-навътре от линията на морето, на юг от Варна, в Странджа, в село Бродилово. Един преход, който искам да направя в живота си, за да бъде това място мой дом. Аз доста съм пътувала през живота си, с куфарите през цялото време. Доста места съм наричала мой дом, пожелавайки си да са мой дом, но някак никога не е било, никога не се е случило и винаги съм продължавала напред. Доста изморително. Случи се така, че съдбата ми даде да намеря място, с което не съм свързана генетично. Нямам история, нямам семейство на това място, но го разпознах като място, на което мога да се установя и да остарея. 

Бора Петкова и Обретен Обретенов, „Брод“

А неформално?

А неформално – ако помисли човек малко по-широко, целият живот всъщност е брод между два бряга. Тялото също така е брод до душата. Човешкият живот е място, което свързва вечността преди раждането, да речем, и след смъртта. Самият живот е брод, през който преминаваме с тялото си. Самият живот също е част от вечността, въпреки че винаги се разглежда като нещо с начало и край. Не знам какво е преди това и не знам какво е след това.

Всичко започва с една стара къща в Странджа. Кога разбрахте, че не просто сте купили имот, а сте влезли в нечия чужда памет?

Мисля, че всичко започва с необходимостта да намеря място, където да завърша живота си. Намирането му не беше резултат от съзнателно търсене. Просто така го даде така наречената случайност. Има един момент още преди закупуването на имота. Бях дошла да го видя със съгласието на предишните собственици. Влязох в двора, после в къщата, приседнах на прага и запалих една цигара. И в този момент станах на 80 години, а аз съм на 47. Остарях за времето на една цигара. За осем минути остарях и станах на 80 години. Разбрах, че има нещо, което се е случило по Божията воля или по волята на Провидението. Когато започнах да опознавам къщата, започнах да се свързвам с всичко, което е вътре и около нея. Аз съм човек съзерцателен и сантиментален и обичам да наблюдавам. След това свое остаряване за времето на една цигара започнах да наблюдавам по-внимателно нещата в къщата – не като вехтории или боклуци, които трябва да бъдат изхвърлени. Започнах да виждам следите на хората, които са живели там. А тази къща от много, много време е необитавана. Изоставена е отдавна. С това съзерцаване вещите излязоха от практическия си смисъл и започнаха да разказват за себе си. 

Тогава започва и свързването с чуждата памет. Казвате всъщност, че паметта може да мигрира към човек, който има чувствителността да я разпознае. Може ли чуждата памет действително да стане част от нас?

Мисля, че паметта е общочовешка, въпреки индивидуалния спомен, въпреки индивидуалния опит. Отговорът на въпроса е „да“. За мен поне отговорът е „да“. Винаги има някаква граница, защото това не е част от нашия собствен опит. Но човек може да се свърже. Мисля, че има едно поле на паметта – не само у човека, но и у Земята. Някаква атмосфера, която обвива Земята и не може да бъде разделена на твоя и моя памет. Има полета, нива, които свързват всички памети в една колосална вселенска памет. 

В стиховете ви открих една мисъл за мембраната между световете – че тя трябва да остане цяла. Какво може да премине през нея – памет, образ, чувство? И какво трябва да остане отвъд?

Паметта действително може да преминава през мембраната. Имам предвид мембраната между света на живите и света на мъртвите, защото в „Брод“ се занимавам с паметта за отминали хора – с това, което е останало от тази памет, с това, което е останало от техния живот. Не ми се случва за първи път. Още през 2025 г. в изложбата „Към себе си“ показах произведение, което все още развивам, свързано с паметта за покойната ми майка. Разбрах, че има хора, които са били доста разтърсени от това споделяне за общуването с отминалите хора – през съня, през образа, през чувството, през един странен вид комуникация. Това е малко тревожно, малко плашещо, защото двата свята все пак са разделени чрез факта на смъртта.

Сега е по-странно, защото нямам спомен за хората, които са живели в къщата. Общуването между двата свята става по най-различни начини. Трябва да бъде внимателно, защото действително живеем в два отделни свята. Не зная, тънко е – колкото повече се взираш в бездната, толкова повече бездната се взира в теб. Едновременно с това общуването е добро, защото животът не спира със смъртта. Душата е вечна. Има души, които живеят в тяло и са част от този живот, и има души, които са отвъд и обитават своя свят. 

А словото съзнателно ли го архаизирахте?

Словото не е съзнателно архаизирано. То идва по странен начин. Стихотворенията към изложбата започнаха да идват още преди да започна да работя самостоятелно, а след това и с Обретен Обретенов по произведенията. Пътуванията до Бродилово бяха редки и за кратко. Единственият начин, по който можех да докосна къщата и нещата, които ме вълнуват в нея от дистанция, беше мисълта, изразена чрез слово. Но езикът не е преднамерено стар, овехтял или антикварен по някакъв начин. Така започва да тече словото, което идва отнякъде. Аз просто трябва да запиша това, което идва при мен. Не е целенасочен опит за синхронизация между старата къща, старите вещи, дома и отминалия живот, за да напасна словото към работата със старината. Словото само пожелава да бъде в този вид. Мисълта пожелава да бъде изразена чрез овехтялото слово. Не е целенасочено и не е преднамерено. 

Бора Петкова и Обретен Обретенов, „Брод“

Вещите в тази къща вече са ваши по силата на собствеността, но те не носят вашата лична история. Как работехте с тях като художник, без да присвоите паметта?

Художникът е инструмент за изразяване на идеи. Той самият не притежава нищо и не може да присвои нищо. Единственото, което е собственост на художника, е дарованието и призванието, което му е дадено – пак ще кажа, от Бог. Това, което прави художникът, е предназначено за хората. Художникът не притежава нищо освен умението си и способността да възприема и да обработва материал.

Аз обичам да обитавам къщата. Тя е в разруха. В момента е необитаема. Но аз обичам всяка една вещ. Обичам да я взема в ръка, да я разглеждам, да я съзерцавам. Нося дрехите, когато съм в къщата. Докато работя, нося дрехи, които намирам там. Приемам тези вещи не само през очите си, не само през ръцете си, не само през мисълта си. Приемам ги върху тялото си. Съзнавайки напълно, че са чужди. Мои са само поради факта на покупката на този имот.

Начинът, по който присъстват в произведенията, не е грабителски. Искам да ги въздигна от праха на времето, от забравата, от изоставянето. Да ги превърна в символ. Да ги извадя от тяхната вече отминала употреба и чрез символа да ги превърна в знак, който носи повече смисъл от употребата на вещта. 

Не ги изнасяте от къщата, работите с тях на място. Защо?

Основната причина, поради която не желая да дойда и просто да натоваря един камион с всички неща, които искам да трансформирам от практическа вещ в произведение, е, че така бих ги изтръгнала от мястото. След като къщата започна да ми говори, разбрах, че трябва аз да съм при тях, за да ми разказват те. Искам да ги задържа максимално дълго там по пътя на тази трансформация. И пак е това преминаване, за което говоря. Човек не може с един скок да мине от единия бряг на другия. Трябва да има път, трябва да има преживяване, трябва да има опит, трябва да има откъсване. И откъсването да бъде плавно. Аз трябва да дойда при тях, за да дойдат те при мен.

И искам да споделя още нещо. Когато работехме в Бродилово по изложбата, нямаше нито един случай с което и да е произведение, когато да ни е потрябвало нещо, да сме се питали как да решим произведението и къщата да не ни даде решението. Да не ни помогне, да не ни даде материал, да не ни подскаже как трябва да подходим. Не сме излизали извън къщата да търсим идеи. Къщата ни дава отговорите, дава ни материалите, дава всичко от себе си. В един момент започнах да се притеснявам, че вземаме от нея прекалено много. Започнах да я чувствам все по-гола, все по-съблечена. Все едно събличаш човек, който стои с отпуснати ръце и нищо не може да направи, а ти го събличаш до пълната му голота. Аз съм свикнала да я възприемам с всички неща вътре. Притесних се. Усетих се като някакъв грабител. После разбрах: трябва да умре нещо, за да се роди друго. Къщата трябва да се раздели с тези неща, за да пристъпи към новия си живот. Тя ни помага във всичко. Просто един обход из къщата, малко мислене и малко отдръпване от доминантната позиция – и къщата веднага дава всичко. 

Как бихте определили артистичния си жест и каква е ролята на Обретен Обретенов, който влиза в проекта като свидетел на този своеобразен ритуал?

Ние работим с намерени обекти. Всичко е абсолютно аналогово. Единственото дигитално нещо в тази изложба е фотографията. В този смисъл художественият жест е много минимален, защото той се изчерпва със създаването на смисъл. Не със създаването на обект от моите ръце, а със създаването на смисъл чрез работа с обектите, които принадлежат на къщата.

Художественият жест е осмисляне. С Обретен се запознахме през 2025 г. по време на изложбата ми „Към себе си“. И това беше една от така наречените случайности. Той беше дошъл да види изложбата, защото изображението върху плаката – една по-реалистична рисунка – беше възприел като фотография. Като фотограф беше решил да види тази „фотографска“ изложба, която всъщност не беше фотографска. Дадох му книжката към изложбата и оставих имейла си, в случай че поиска да сподели нещо от това, което е видял и преживял. След време Обретен ми изпрати няколко снимки, които беше направил в изложбата. Начинът, по който беше заснел произведенията, ме спря на място, защото това не беше документална фотография. Не беше просто заснемане на изложбата с цел архив. Начинът, по който беше снимал произведенията, влизаше в самите произведения. Правеше връзки между тях, които при един плосък поглед просто нямаше как да се случат. Беше дал и имена на фотографиите. Помолих го да ми изпрати всичко, което е снимал. Много дълго време наблюдавах тези фотографии и разбрах, че точно с такъв човек искам да подходя към работата в „Брод“. Обретен не е професионален фотограф. Точно това е най-ценното. На мен професионален фотограф не ми трябваше на това място, защото то има друго качество. Обретен почувства „Брод“ и му повярва. А аз вярвах, че това ще се случи заради начина, по който беше заснел „Към себе си“. За малкото време, откакто се познаваме, изминахме много голям път. Не мисля, че неговото присъствие е чуждо. Напротив – мисля, че той е единственият човек, когото бих могла да допусна да присъства и да заснеме тези кадри.

Готова ли сте да резюмирате проекта в едно изречение?

Не съм готова, защото процесът не е завършен. Не е завършен. 

Бора Петкова е родена през 1979 г. във Варна. Завършва Националното училище по изкуствата „Добри Христов“ във Варна, а през 2004 г. – специалност „Скулптура“ в Националната художествена академия в София. Работи с обект, инсталация, рисунка и текст. Сред самостоятелните ѝ проекти са „До пълно изпаряване“ (2008), „Някъде другаде“ (2009), Breathing Space (2012) и Metamorphosis (2015). През 2025 г. Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна представи самостоятелната ѝ изложба „Към себе си“ с произведения, създадени в периода 2015–2025 г.

 

Нина Локмаджиева
16.11.2026

Свързани статии

Още от автора