В една своя лекция Кърт Вонегът говори за различните типове истории. С доза ирония, която му е присъща, предлага научен подход към темата и чертае координатна система с две оси – вертикална и хоризонтална. По вертикала имаме щастие и нещастие, по хоризонтала – начало и край като края нарича ентропия. Съветът му към разказвачите е да започват с щастлив герой, който преживява криза – развойната линия се спуска надолу, а след това успява да се съвземе – линията се изкачва нагоре и стига по-високо от първоначалната точка. Важно е, казва Вонегът, на финала да сме дори по-добре от началото, макар стартът също да е бил щастлив. Така публиката се чувства заинтригувана и обнадеждена – тя не обича разкази за нещастници, а иска някой да е щастлив, да се появят пречки, те да бъдат преодолени и наградата да е още по-голямо щастие. Такава история никога няма да ни омръзне. Нейна разновидност е разказ, който започва от неутрална позиция – по средата между щастие и нещастие – тръгва нагоре, пада надолу, но завършва високо, много над началното неутрално положение. Ако искате да имате търговски успех, това разказвайте.
Разбира се, известни са и малко по-различни истории. Една от тях нарушава правилото за щастливото или най-малкото неутрално състояние, с което е добре да се започва. При нея героят или героинята са нещастни. Такава е девойката, която е загубила майка си, а баща ѝ бързо се жени повторно и мащехата се отнася зле с доведената дъщеря, а своите две глези до безобразие. Появява се чудотворна възможност нещастното момиче да отиде на бал, където в него се влюбва принцът. Линията се издига, после рязко се спуска, защото чудото трае само определено време – девойката побягва от двореца без твърда уговорка какво ще става по-нататък. Точката на падане отново ни отвежда в сектора на нещастието, но е по-висока от първоначалната, защото все пак срещата на бала е повод за радост и надежда. Надеждата се сбъдва – принцът поема инициативата и намира побягналата хубавица, женят се и щастието им е безкрайно. Безкрайността като че ли компенсира ниското изходно положение, което публиката е била принудена да преглътне. Още по-голяма провокация към нейното търпение е история, която започва с нещастен човечец, който се мъчи с професията си, с близките си, с живота си. Една сутрин се събужда и на всичкото отгоре се е превърнал в хлебарка – от сантиметър над дъното той се заравя завинаги в него. В тази крайност няма компенсация, няма нагоре, а от лошо се слиза към по-лошо и най-лошо. Такъв разказ се нуждае от подкрепата на авторитетни инфлуенсъри, които да се застъпят за него, но пак не може да се разчита на масов интерес и одобрение.
След като начертава издигащи се и спускащи се линии, Вонегът внезапно отбелязва, че тези вълнообразни движения са измислица, понеже в действителност човек не знае коя е добрата и коя е лошата новина. Да, иска ни се да знаем, държим се така сякаш знаем и сигурно затова историите за падения и възходи привличат вниманието ни и ни носят удовлетворение, но това удовлетворение също е измислица. За да е истинско, то трябва да произтича от истината, а тя е, че не знаем. Нима такава констатация може да произведе какъвто и да било положителен ефект? Вонегът отговаря: толкова рядко някой ни казва истината, че би трябвало да сме доволни, когато това се случи. И дава пример с история, чиято линия не криволичи по вертикала между щастие и нещастие – „Хамлет“ на Уилям Шекспир.
Началото е като при девойката, загубила майка си, само че Хамлет е загубил баща си – краля на Дания, а майка му бърза да се омъжи за неговия чичо, който се възкачва на трона. Въпреки че героят е недоволен, не е ясно дали сватбата е добра, или лоша новина. Не след дълго принцът се среща с призрак, приличен на мъртвия му баща, който го информира, че смъртта му не е била естествена, а е извършено убийство, убиецът е собственият му брат, сега съпруг на жена му. Хамлет е потресен, но тъй като не може да бъде докрай сигурен в съществуването на призрака, а оттам и в казаното от него, отново няма яснота накъде трябва да поеме развитието. Следват колебания и опити да се провери как стоят нещата, като поведението на героя, граничещо с лудостта, става опасно и предизвиква съответна санкционираща реакция у околните. Накрая обвиненията сякаш се потвърждават, но не се стига до тържество на справедливото отмъщение, а всички главни действащи лица умират, като предсмъртните думи на Хамлет са: останалото е мълчание. Вонегът изписва права хоризонтална линия – липсват възвишения и спадове, защото в нито един момент не знаем дали това, което се случва, е добро, или лошо. Но той настоява, че точно такава история, макар да не удовлетворява нашите желания за движение по оста нещастие-щастие и за окончателна положителна развръзка, ни дарява с най-ценното – с истината.
Можем да заподозрем тази лекция в проповядване на морален релативизъм, прикрит зад уж собствено литературоведски анализ. Как така не знаем кое е добро и кое лошо!? Как така да наричаме това незнание истина и да го ценим и предпочитаме, защото знанието за добро и лошо е съмнително!? Възмущението ни би било оправдано, ако Вонегът твърдеше, че няма добро и лошо – тогава щеше да е страшно. Но той просто казва, че ние не знаем кое какво е, без да сваля от нас отговорността, а само ни приканва да бъдем по-скромни, по-смирени и по-внимателни в отсъжданията си. Защото амплитудите по вертикала на координатната система създават привидно впечатление за борба, за морални загуби и победи, причиняващи нещастие и щастие, но точно тази развълнуваност може да замъглява картината и да ни пречи да открием същинските стойности. В този ред на мисли моралният релативизъм се проявява там, където емоционално заявената категоричност подменя действителното изследване и разбиране, което се случва без парадни подскоци по вертикалната ос.
В съвремието, по света и нас, често сме предизвиквани да заемем крайна позиция, защото се плашим да не излезе, че сме безразлични към случващото се. Вонегът ни съветва в моменти на повишена тревожност да се утешаваме с „Пепеляшка“, но ако искаме да постигнем по-трайно и дълбоко удовлетворение, да го търсим в „Хамлет“, където на пръв поглед то отсъства и в края на краищата се мълчи. Съветът ни препраща към християнския парадокс, в който победител е жертвата.
