Да попаднеш в две поредни вечери на концертите на двата най-добри български оркестъра, водени от най-именитите ни диригенти и солисти, е рядко съвпадение. А за онзи, който се намира само за броени дни в столицата, е и истински шанс. Човек можеше да си обясни препълнената зала на Софийската филхармония на 13 март т.г. дори само с отварянето на програмата, включваща любимия на симфоничната публика Цигулков концерт на Бетовен, и то интерпретиран от цигулар като Светлин Русев и диригента Емил Табаков. Не само публиката, но и всеки музикант можеше да се любува на идеалната спойка между солист, диригент и оркестър; тя се усеща още с първите удари на тимпаните, следвани от обои, кларинети и фаготи, и диалога им с щрайха, издържан в духа на типичната за Бетовен сдържана траурна маршовост. На фона на тези звукови събития, още с встъпването на цигулката с възходящия разложен доминантов акорд, завземащ все по-високи регистри, изгрява една друга сфера – светла, слънчева, неземно красива. Именно с лекотата и светлината на звука, непознаващ технически бариери и затруднения, със своя лиризъм и изящество грабва изпълнението на Светлин Русев. А то се допълва от многоцветната палитра на солиращи инструменти и тути в един изцяло обновен, младежки състав на оркестъра и с излъчващ артистизъм диригент, който всеки момент държи съзнанието будно.
Другият център на програмата беше премиерата на последната, 11-а симфония на композитора Табаков. Дори самата поява на нова българска творба на концертния подиум, особено когато се касае за монументално симфонично произведение с 40-минутно времетраене, буди интерес. Като се има предвид, че от времето на Малер и Шостакович този жанр като че ли изчезва от концертната практика. (Все пак за да си дадем сметка как се изменя музикалното възприятие през епохите, ще припомня, че Бетовеновият цигулков концерт, изпълнен в първата част на програмата, е с подобно времетраене, при което само първата част се разгръща в течение на 25–26 мин. (времетраенето на цял концерт!). За диригента композитор Емил Табаков симфонията е начин на мислене и възприемане на света, съдържащ в себе си огромен оркестров опит и познаване на природата на отделните инструменти. Те са и неговите звукови „персонажи“. Към тях се отнася загадъчната, скръбно-приглушена мелодия на цигулката (con sordino) в началото на симфонията, сменяща непрекъснато своя тембров и интонационен облик в течение на развитието. Тази постепенно разтягаща се и свиваща се като пружина тема, основана върху характеристично ядро от малка секунда и тритонус, е вплетена в самата тъкан на музиката, въпреки смяната на ритмични и жанрови пулсации и разнолики, понякога враждебни и агресивни образи в рамките на четиричастния цикъл. Тя се оглежда и в епилога, облечена в звучността на арфа и челеста. Призрачно-нереалната атмосфера, излъчвана от тези инструменти, обгръща в плътен слой поривите на крехката и ранима човешка душевност. Пелена, скриваща от съзнанието непредвидимите страшни времена, в които живеем.
Впечатляващ беше и концертът на Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Георги Димитров и с участието на двама солисти – цигуларя Марио Хосен и баса Диман Панчев. В изпълнената в началото на вечерта симфонична версия на извесната клавирна Импровизация и токата под палката на Димитров блесна пълнокръвният, пронизан от българската интонация късноромантичен оркестър на Владигеров. Интересна за българския слушател беше и срещата с малко познатия руски композитор, цигулар и музикален педагог Юлиус Конюс (1869–1942). Ученик на Антон Аренски и Сергей Танеев, той е бил особено ценен от Чайковски, който го насочва да специализира при извесния френски цигулков педагог Ламбер Ласал. Рядко изпълняваният цигулков концерт, поднесен от Хосен с техническа прецизност и виртуозно майсторство, напомня за духа на цигулковите концерти от неговата епоха, най-вече на Брух и Чайковски.
Безспорният връх на концерта беше изпълнението на вокално-симфоничната поема за бас, хор и оркестър Екзекуцията на Степан Разин по поемата на Евгений Евтушенко от Дмитрий Шостакович. Темата за властта и свободолюбието, за тоталното насилие на едноличния монарх и бунтовния дух, но и за психологическите деформации и предателствата на народа тълпа, позната още от Мусоргски, придобива при Евтушенко и още повече в музиката на Шостакович гротесково-сатиричен характер. Ако езоповият език, използван от композитора по време на написването на произведението, е визирал времето на сталинизма, то днес музиката звучи с нова трагична сила и ужасяваща актуалност, свързана с Путиновска Русия и бъдещето на човечеството. (Може да се съжалява, че текстът, поради не дотам добро артикулиране и неравна интонация от страна на солиста, почти не стигаше до публиката.) Това обаче не успя да намали драматичния заряд в жестиката и цялото излъчване на диригента, който се предаде не само върху оркестъра, но и в зрителната зала. Дългите аплаузи на публиката, изправена на крака, насочени към великолепната интерпретация на диригент, хор (специални поздравления на хормайстора Любомира Александрова!) и оркестър, показаха за пореден път въздействието на вечните послания, скрити зад голямата музика.
