„Студентските скамейки не бива да бъдат само място за получаване на полезни знания, но и място на оформяне и на действително изграждане на личности, ония толкова нужни личности, които ще продължат прекъснатата традиция на духовното водачество на един народ.” Публикуваме неизвестното есе на Георги Марков за деня на св. Климент Охридски, прочетено през 1972 г. по Дойче веле.
Ето че пак посрещаме един от най-хубавите български празници. Деня, който винаги ще ни носи носталгичното очарование на отминали, но незабравими млади години. Ден, който естествено ни свързва с днешните студенти – момчета и момичета, и ни тласка към онази многозначителна среща на поколение с поколение. Много пъти ми се е искало да видя студента, който сега работи на моята маса в химико-технологическия институт, както ми се е искало да видя лицата на студентите от нашата аудитория. Не толкова от любопитство да съпоставя две картини, които времето е отделило с повече от двадесет години, колкото от желание да се приближа до новия дух на времето. Защото аз съм от тези, които вярват, че ако на света идва нещо наистина ново, то се появява от вратите на университетите.
Никак не съм сигурен дали завещаното ни от историята класово деление на обществото днес има някаква реална стойност. Поне от опита, който е пред очите ни, ние видяхме, че работническата класа не е нищо друго освен типична дребнобуржоазна класа, която естествено роди своя собствена аристокрация в страните, където взе властта. Но най-силният ми аргумент срещу декларираното класово разделение са студентите. Са ли те своя собствена класа или запазват класовата си принадлежност според своя произход, както би следвало от марксическите теории. Защото безспорно е, че в нашия век на огромен научно-технически прогрес студентството се явява една от най-ярките движещи сили в живота на обществото. При това сила, която влияе не върху делничните политически игри, а върху всекидневната, постоянната, неотслабващата промяна на нашите познания, върху мъчителните стъпки към усъвършенстване, към цивилизоване, към разтваряне на хоризонтите, към облагородяване на нравите и отдалечаването на човека от дивака – всичко, което ние наричаме човешко развитие. Затова аз бих искал да видя студентите категоризирани като своеобразна класа, като може би класата с най-мощен творчески потенциал.
Ако напредъкът, богатството и красотата на цял един век зад нас бликнаха от студентските извори, ако почти всичко, което ние имаме като постижение на цивилизацията, дължим на имената от студентските аудитории, то днес ние имаме всичкото основание да вярваме и да се надяваме, че решаването на най-трудните, исторически нерешени проблеми на човечеството лежат в ръцете не на политиците, не на военните, а на ония, чрез които триумфира човешкият разум. Че бъдещото решение на най-жизнените въпроси на нашата планета ще дойде не по пътя на произволни идеологически фантазии, а чрез онова, на което науката и изкуството са способни.
Сигурно е, че днешните студенти ще накарат земята да дава повече и по-добри плодове, машините да произвеждат повече и по-добри продукти, ракетите и самолетите да летят по-дълго и по-високо, без да носят ядрени товари, епидемиите и болестите да изчезнат. Но онова, което според мен е по-важно от материалното охолство и човешкото дълголетие и което крие в себе си разковничето към бъдещето, това е приближаването на хората по-близо един към друг, въпреки вековните пропасти, въпреки вродените инстинкти, въпреки най-горчивите разочарования от вечната двойственост на човешката природа. Точно разбирането не на външната природа и външните обществени отношения, а проникването, усещането, разгадаването на отделната човешка същност е тайната, която би ни извела от джунглата на нашето полудивашко съвремие.
Сигурно е, че и днешните български студенти ще дадат своя принос във всеобщото дирене на бъдещето, макар че тяхната задача като че е малко по-трудна от тази на колегите им в свободното общество. А може би тъкмо трудността ще дари българските студенти с повече опит и по-дълбока проникновеност.
Като зная живота, с който те се срещат, и препятствията, които имат да преодоляват, искам да говоря за може би най-важното в живота на един младеж – изграждането, обособяването и защитата на онова, което се нарича ЛИЧНОСТ. И денят на Климент Охридски идва като че за да ни подчертае, за разлика от другаря Ленин, действителното значение и роля на личността в историята. Цялата история ни свидетелства, че дължи много повече на личностите и особено на творческите личности, отколкото на ония, които са прекарали живота си в сянката на безличието, че може би най-точната дефиниция за робството не е голото потисничество, а обезличаването, отнемането на цветовете на един народ или един свят и заменянето им с равната гълъбово-сива боя на нищото.
Преди години трябваше да обядвам с виден южноамерикански комунист-революционер, почетен гост на нашата страна. Естествено то запитах за впечатленията му от България, сред като бе кръстосал страната и видял много неща. Човекът се усмихна горчиво и каза: „Ако някъде съществува царство на посредствеността, това е у вас! Никъде не съм срещал такова безличие.” Присъстващите на масата бяхме не особено поласкани от нечаканата откровеност на този събрат на Фидел Кастро и Че Гевара, но никой нема куража да оспори казаното. Защото онова, което един южноамериканец беше видял в няколкоседмичния си престой, беше драстично същото, което ние носехме на раменете си, върху лицата си, в характерите си. Разказвам тази история при цялата й болезненост не за да уязвявам, а за да споделя горчивината на една от най-неприятните истини за днешното българско общество.
Доказателствата всеки може да намери сам, стига да иска. Нека само погледнем нашата култура. Къде са ярките индивидуалности на писатели като Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Яворов, Вазов, Петко Тодоров, Кирил Христов, посочвам само първите попаднали ми имена. Можем ли да направим някакво сравнение с безличните им последователи от улица „Ангел Кънчев” днес? Къде са личностите на д-р Кръстев, Боян Пенев, д-р Шишманов с тяхното толкова чудесно присъствие в нашата най-нова история. Къде са ярки политически личности като Стефан Стамболов, къде са учени, академици, професори, които ни оставиха дълбоко индивидуално творчество, и богатите изявени личности на българи от различни професии и с различно призвание. Не звучат ли днешните разкази за тях като легенди, които сивотата на съвремието отдалечава с векове назад? Защото не е лесно да приемеш според известната епиграма на Радой Ралин, че „на креслото на Вазов седи Начо Папазов”, не е лесно да приемеш присъствието на безлични чиновници, на хора, които никога не са имали и нямат собствено лице, собствено мнение, собствено поведение и чиито действия единствено се определят от животинския инстинкт за самосъхранение.
Поради кошмарната прищявка на съдбата тъкмо дребните души приеха съдбовната роля на духовни, обществени, научни водачи и, разбира се, превърнаха мъничките си мозъци и мъничките си сърца в критерии за прогрес. Не се ли напъваме понякога, просто в търсене на каква да е опора, да вярваме, че може би някой от тях не е напълно нищото, което е.
Личностите се изграждат и налагат по силата на най-чудесния и най-справедливия закон – естествения подбор. А когато този подбор го няма, когато е заменен с твърде ограниченото, дълбоко посредствено ръководство на партиен механизъм, ние получаваме картината на днешна България.
Но което е още по-тъжно, безличията никога не са могли да понасят личностите и затова те станаха най-последователните проводници на политиката на партията за повсеместното и пълно обезличаване (бих казал обезглавяване) на народа. Безличието винаги се е стремяло да потопи всичко в безличие, така че да не се знае кой си ти, кой съм аз, така че ние да нямаме собствена физиономия, собствени мисли, собствени характери, а всичко да бъде покрито и скрито зад сивата маска на безличния обществен тип. Така че в последна сметка никой човек да не изпитва никакъв интерес към личността на друг човек, а всичко да се определя от механични партийни отношения.
Ако има нещо, от което партийната доктрина за създаването на щастливо стадо да се бои най-много – това са личностите. Тук не говоря за историята с култа към личността на Сталин, който няма нищо общо с нашата тема. Защото тъкмо в нашата тема Йосиф Сталин не беше личност, а зловещ концентрат на убийствено безличие. Анализирайте мислите на Сталин, така щедро разпространявани преди години, анализирайте действията му и вие наистина ще видите абсолютната му посредственост и нищожност. И издигането на неговата личност всъщност беше триумф на безличието. Само болните фантазии на леви западни интелигенти – търсачи на романтики, могат да видят зад униформата и мустаците на генералисимуса някаква личност. Но ликвидирането на Сталиновия култ, наложен от историческите обстоятелства, беше нов момент за всеобщ поход срещу личността.
Партията не може да търпи личността под никаква форма. Първо, защото личност значи „непринадлежност”, значи „свой път”, значи отделяне от униформената редица, значи „несъгласие” с установената линия, значи „противопоставяне”, значи конфликт. Второ, личността става обединителен център на хората, върху които тя въздейства, на идеите, които тя изразява, следователно води до онова чудесно сцепление на духовни сили, което движи прогреса. Трето, самото присъствие на личността е катализатор на по-активно движение на мисълта и същевременно пример за мнозина. Всички знаем колко много дължим на личностите, които сме обичали и на които съзнателно или несъзнателно сме подражавали. Кому можете да подражавате днес в България? На някой миньор – герой на социалистическия труд, който не е нищо друго освен машина за производство, и общественото отношение и признание към него е именно това като към полезна машина. Или можете да подражавате на ония наши общественици, които менят мненията си и лицата си по толкова пъти на ден, колкото пъти вятърът сменя посоката си?
Но нека погледнем нещата по-нататък. Най-лесно се управляват безлични хора. Те винаги са съгласни с всичко, което им се предложи, те нямат мнение, те са точно стадото, което с еднаква леснота може да бъде изведено на паша или закарано в кланицата. И затова най-важната задача на комунистическата идеологична пропаганда е да поддържа с всички сили, с всички средства постоянния процес на обезличаването. Училища, казарми, университети, предприятия, учреждения, всичко е устроено по такъв начин, че да обезличава. Натискът е силен, страхотен, понякога убийствен, защото милиционерският щурм на идеологията все пак трябва да преодолява естествения, вродения инстинкт да бъдеш като себе си. Обезличаването, това е отказ от себе си. Естествено, отказът не е пълен, за компенсация на пълното обществено безличие на една личност, партията му разрешава да бъде колкото си иска личен в избора си между бяло и червено вино, тъмен или светъл костюм, висока или ниска жена или мъж. Партията също му разрешава да бъде „личен” в блеенето на лозунгите, с по-висок или по-тънък глас, а също да бъде съвсем личен в омразата си към личностите.
Многократно съм забелязал, че колкото пъти някъде, в коя и да е сфера на нашия обществен живот се появи някакъв претендент за личност – интересен млад учен, инженер, художник, дори общественик, първата мярка, която се взима срещу него от страна на партията, е обезличаването му, дори когато това е съпроводено с явната загуба на ценни идеи и на бъдещи постижения. Вие можете да бъдете колкото си искате добър агроном, но вие не можете да бъдете личност, вие не можете да станете изразител на ваши агрономически идеи, вие не можете да станете център на агрономическо движение или организация, вие не можете да конфликтувате с принципи и методи, установени да кажем в Съветския съюз. Следователно отиваме пак при старото сравнение с овцата. Тя може да дава хубава индивидуална вълна, гъсто свое мляко и хубави агнета, но тя няма право да има отношение към посоката, в която върви стадото, или да се обособи като нещо различно от стадото.
Много пъти у нас се е надигал партийният призив за създаването на богати индивидуалности. Никога не ми е било ясно какво значи това. Вероятно е пак нещо от арсенала на партийните безсмислици. Аз бих казал: „Не е нужно да създавате индивидуалности! Само престанете да ги унищожавате.”
И ако днес, на връх Климент Охридски, исках да говоря на студентите за личността, това идва от страха ми за бъдещето на нашия народ. Какво наистина можете да очаквате от обезличен народ. Извадете от последните два века личностите в нашата история от Паисий до Елин Пелин и ни кажете какво остава. Животът на един народ без свое лице, без свой глас, без свой език, едно съществуващо нищо.
И затова цялата ни вяра е в тази младеж, която идва, може би по-реалистична от предишните поколения и затова по-дръзка. Тая младеж, която може би ще знае как да опази себе си заради себе си.
И затова студентските скамейки не бива да бъдат само място за получаване на полезни знания, но и място на оформяне и на действително изграждане на личности, ония толкова нужни личности, които ще продължат прекъснатата традиция на духовното водачество на един народ.
Студентите трябва да знаят, че личността не се изгражда с конюнктурни песнички и раболепни реверанси, а с борба упорита, жестока и непримирима. Борба, която оправдава човешкото ти съществуване на една планета, предназначена за човеци.
Публикуваме текста с любезното съдействие на г-н Любен Марков.
Снимката на главната страница е на Анелия Николова от „Дневник”
