На гърба на Софийския университет е легнала плътна сянка, истински магнит в жегата. До залез слънце е далеч, принудени сме да крачим из морната материя и под все още неуспокоеното слънце. Разтопените цветове на деня разфокусират погледа ми под очилата и даже на сянка ми се струва, че слънчевите кръгове  продължават да се делят, водейки самостоятелно съществуване. Постепенно зрението ми се адаптира, поемам си дъх и за отмора хвърлям едно око на книгите, изложени на няколко масички. Речници, романи, стари учебници, нищо особено. Изведнъж (това е думата, предшестваща всяка находка) издърпвам от един кашон пожълтяла книга в голям формат: Дневник на Стоянка Йорд. Дряновска, издаден в София, печатница „Просвещение“, 1914 г. Никога не ми е попадал в ръцете. А дневниците са четиво прелюбопитно, срез на времето през личното светоусещане. Обикновено се смята, че само „значимите личности“ би трябвало да оставят дневници – животописи на писатели или политици. Новите историци обратното – търсят „обикновени дневници“ (от войните и не само), за да реконструират „тогавашните“ нагласи – как хората са възприемали времето си, кое е било важно за тях във всекидневния им живот.

У нас „обикновените дневници“ определено не изобилстват. Дали поради нашата потъналост в бита, или поради някакви други национални особености, не знам. Затова когато преди години японският българист Кенджи Тераджима откри дневника на никому неизвестния Илия от с. Бяла Черква, воден педантично от 1 януари до 31 декември 1900 г., тези тетрадки се превърнаха едва ли не в „научна сензация“ – най-вече заради „краевековния“ си характер. Дневникът бе публикуван цялостно в Токио, а историкът Иван Илчев го вгради в книгата си „Междено време“ (2005 г.).

А ето че сега съдбата поднася в ръцете ми „женски дневник“ – на едно шестнайсетгодишно софийско момиче – воден не по-малко педантично (12 август 1912 г.–24 ноември 1913 г.). При това в особено преломни мигове от най-новата ни история (Балканската и Междусъюзническата война).

Разгръщайки книгата, осъзнах, че родителите на Стоянка са изпълнили в максимална степен дълга си към своето покойно момиче. Очевидно ставаше дума за заможно софийско семейство, дало добро образование на дъщеря си. Книгата бе добре илюстрирана, а целта на изданието, както пише още на първата страница, е била да се образува фонд към Първа девическа гимназия (по онова време все още помещаваща се на „Алабин“, а после на „Шишман“), с който да се подпомагат бедни ученички, да се купуват книги за училищната библиотека, както и да се връчва ежегодна награда на най-силната ученичка от  IV (VII) клас на същата гимназия.

Извадих телефона си и с учудване установих от сайта за дарителството, че фондът „Стоянка Дряновска“ е нараствал с годините и е просъществувал чак до 1944 г. След смъртта на момичето родителите му внасят 3000 лв. в БНБ (сума, голяма за времето си), а през 20-те и 30-те години той вече възлиза на около 15000 лв. След смъртта на майката (Мария Дряновска), съпругът ѝ хаджи Йордан Дряновски прави ново дарение, и през войната (1941–1942 г.) фондът вече надхвърля 60000 лв. Връчвани са награди на пет-шест силни ученички, упоменати поименно, други получават социална подкрепа. А после? После всичко се пропилява и потъва незнайно къде. В безотчетните проекти по изграждането на „светлото бъдеще“.

Що се отнася до самия дневник, изненадващото е, че е издаден почти образцово: с уточнения под линия и археографско описание в началото. Дневникът на едно софийско момиче, който проследява 570 дни от нейния живот. Не всички дни, разбира се. Понякога Стоянка е писала  по два, дори по три пъти дневно: сутрин, обед и вечер. Особено когато около нея или в душата ѝ са се случвали важни неща. 153 малки тефтерчета от по няколко страници (според бележката на публикатора) – някои от бележките са по 5–6 реда, други заемат цели страници.

„Ало, тука не е читалня!“, чувам троснатия глас на продавача, видимо изгубил търпение. „Ако ще взимате книгата…“. Здраво стиснал дневника в ръце, плащам поисканата сума. И без да мисля вече за жегата, поемам по дирите на Стоянка Дряновска.

Поне от първите страници не откривам къде е живяла. Описват се дълги разходки из Борисовата градина, споменава се и за първото ѝ „пренасяне“: няма да виждам вече хубавия Корубаглар [Лозенец], нито пък хубавата Витоша. Колко спомени минаха през ума ми! И тук ще живеят други! Колко е тежко! Но странно! Защо не жалих, когато напускахме предишната къща?… Нали всичкото си детинство съм прекарала там? Нали имам толкова хубави спомени оттам? Не мислех и да отговоря, а само една тъга навяваше все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцето ми. И аз плаках, плаках… (28 август 1912 г., вторник преди обяд).

Явно става дума за източния край на София, някъде около Перловската река. Най-накрая вътре в книгата попадам на снимката на новата „бащина къща“: „Патриарх Евтимий“ 12 – сега в идеалния център, а тогава накрай града и новите казарми, почти в „полите на Витоша“. Красив софийски дом във „виенска направа“ с островръха куличка в дясната част, където е била и стаята на девойката. Виждаме на снимката как тя от прозореца наблюдава баща си и майка си, позиращи на фотографа от балкона на техния третия етаж.

Полека-лека под сенките на бул. „Васил Левски“ стигам до паметника на патриарх Евтимий и оттам свървам към НДК покрай Нотариата, оцелял семеен дом от онова време. Има ли шанс и къщата на Стоянка да е оцеляла във времето? Уви, не. След дома на Иван Стоянович има само кооперации от края на 30-те или средата на 40-те години. Като тази от номер 12.

В ръцете си държа обаче дневника на Стоянка. Чрез него невъзможното в пространството става възможно във времето: влизам в софийската 1912 г. Месец септември. Навечерието на войната, която настъпва, без момичето да го осъзнава:

Много съм доволна, че времето се проясни. Небето вече е чисто, няма ония мрачни сиви облаци. И ние започваме учението си в едно хубаво време. Дано през цялата година бъде в училище тъй ясно! Поне всички се надяваме така, та да видим!

Не винаги може да се каже „денят се познава от сутринта“. Какво весело и ясно бе тази сутрин, а какво мрачно е сега. Пак тъжното, то никога не бяга от мен.

Аз ходих на „Модерния“ [театър]. Колко е слаба човешката натура. Но пък колко жестоки бяха и моите другарки….Само да знаяха.

Стоянка е самотно, впечатлително и будно момиче. Обича театъра и не пропуска представление. Чете много, сантиментална е и меланхолична, същинско чедо на отминаващия XIX в. Учи в класическия отдел на Девическата гимназия. Старите езици ѝ се удават, както и новите, където проявява големи лингвистични способности, както научавам от бележката на нейна учителка. Владее свободно не само френски, но и немски, английски и руски. Била е на пансион във Виена, с майка си многократно са пребивавали в Западна Европа. Тя води кореспонденция със свои приятелки чужденки на няколко езика.

Постепенно образът ѝ започва да се очертава пред мен. Вглеждам се в снимката на корицата, на която тя изглежда някак по-зряла жена, винаги сериозна и меланхолна. Такава е и на останалите снимки в книгата: вечно взряна някъде другаде.

Самотата прониква още от първите записи в дневника:

Защо се чувствам тъй сама? никъде не мога да намеря туй, което търся. Но пък какво търся и аз?… Нима по-рано не беше същото? Или аз не виждах? Защо и сега не мога да бъда весела, да бъда доволна? (София, 8 септември 1912 г., събота, пладне).

Можем само да гадаем докъде младото момиче е „самото то“ и откъде начеват модните нотки на тогавашния „декаданс“. Стоянка чете много: цитира „Вертер“ на Гьоте и „Заратустра“ на Ницше; особено обича Пшибишевски и Ибсен.

Дори в желанието ѝ да си води „дневник на душата“ има толкова много от духа на времето. Сещам се веднага за Дневника на Мария Башкирцева (руска художничка, която си отива на 25 години в Париж от туберкулоза), воден на френски и публикуван в края на XIX в., за да се превърне в световна литературна сензация. Мопасан е в неописуем възторг от него. Цели фрази на Башкирцева се преписват от девойки по цял свят.

Дали Стоянка е чела Дневника на Мария Башкирцева? Не открих конкретни податки в книгата, поне на първи прочит. И все пак духът на времето е в „липсващата хармония в детайлите“. Марина Цветаева посвещава на Башкирцева първата си стихосбирка „Вечерен албум“, а авангардистът Велимир Хлебников през 1910 г. прави следното заклинание към поколенията: „Заклевам художниците на бъдещето да водят точни дневници на своя дух: да гледат на себе си като на небе и да водят точни записи за изгрева и залеза на своя дух. В тази област човечеството разполага само с дневника на Мария Башкирцева – и с нищо друго“.

Нашата Стоянка и без да има чак такива амбиции, води „дневника на духа си“. Доколкото може и доколкото ѝ стигат силите. Опитва се да проумее защо е сама и защо често е неразбрана; страда от полъха на смъртта, отнесъл предишната година най-близката ѝ другарка Еленка Гаврилова. И често – даже в дъжд и сняг – ходи на гробищата, където среща безутешните родители на приятелката си.

Небето плаче, отбелязва тя в дневника си. То е тъжно, мрачно (14 септември 1912 г.).

А след три дни започва войната. И светът на това софийско момиче изцяло се преобръща.

„Война, война, мобилизацията обявена“. Всички това говорят: вкъщи, на улицата, в магазините; навсякъде, навсякъде по улиците голямо движение. Хора на тълпи, на тълпи сноват нагоре-надолу; хамали с чували и сандъци бързат, слугини, слуги с кошници, пакети и пр. Чуват се виковете на тълпите, чуват се „ура“ – акламации. Нещо необикновено става. Война ще има, мобилизацията обявена…

Ах, колко лошо е да има война! Колко много хора ще погинат! И това било уж образовани страни, в които се развива културата! Та каква е тяхната цивилизация? Да се убиват ли? Нима те нямат капка състрадание към жертвите, които ще даде едната и другата страна? И за какво обявяват тая война? За слава ли? Толкова скъпа слава! Та каква полза от нея, когато ще погинат десетки хиляди хора? Но пък чудно нещо! Всички, които отиват на бойното поле, са весели, доволни! Наистина трябва тъй да бъде, но колко пък е тежко, когато си помислиш, че тези всички ще оставят костите си на бойното поле! Те се радват, а ние плачем (София, 17 септември 1912 г., понеделник вечер).

Колко различен е погледът на това младо момиче към всичко онова, което някога е било потопено в еуфория. Към огромната вълна от ентусиазъм, както и към непомерните претенции, скоро прераснали в крушение. Ако поне някои от българските политици биха имали този трезв поглед към събитията…

На 23 септември тя изпраща пред дома си войниците, заминаващи на фронта:

Те всички минаха покрай нас. Аз им дадох много, много цветя. Как ми благодариха те! Всички се показваха весели, пееха.

Но защо така печално се отзоваваше всичко това? Мен толкова ми беше мъчно, дето отиват! Аз ги гледах много и исках да запомня техните фигури. Те всички отиват да се бият! Те всички жертват себе си!…

Войната е обявена, манифестът е разлепен по улиците. Стоянка, подобно на другите софиянки, шие за фронта и започва да се грижи за ранените, докарвани в Александровска болница.

И така до 11 октомври (по стар стил), когато българските войски превземат Лозенград:

Един щастлив ден е днешният за България. Най-важната крепост на турците е превзета от българите. Какъв ентусиазъм между всички, какви овации по улиците, каква радост по лицата на всички. А пък аз колко съм радостна! Да плача ли или да се смея? – Не зная. Всички, всички се радват. Да, ние се радваме, понеже сме далеч от сражението и чуваме само хубавото. Ами жертвите, за тях не мислим ли?

Колко хиляди са паднали, докато превземат крепостта? И тия всички, които са спечелили тая победа, трябва да паднат там, а славата да я вземат кои? Тия, дето са се настанили като адютанти, кореспонденти и не знам още какви? Ето несправедливост, която понижава славата на победата.

Две седмици по-късно дадените жертви започват да се конкретизират:

Вуйчо ми убит! Моят вуйчо Асен! Нима е вярно това? Не е ли шега? Трябва ли да повярвам. Това ли ми донесе първият сняг?

И още:

Бях на погребението на Кирчев. Актьорът [Атанас] Кирчев! Нима това бе той? Симпатичният лорд Горинг, смелият Огнянов, могъщият Дявол, славният Борислав?
Колко много губи България в твое лице!
А колко много има още тя да изгуби!

(6 ноември 1912 г., вторник вечер).

А дните минават ли, минават. „Тъжни и неприятни“. Войната продължава.

По Нова година и Рождество е дежурна при ранените в болницата. Прекарва празниците заедно с тях, край елхата. Наблюдава ги, гледа как войничетата искат да се радват и пеят. Само един от тях – Марин, не запява. И тя признава, че с това ѝ става тъй мил и тъй близък. Защото мисли за миналото и го сравнява с бъдещето, което се задава.

И отново, щом запролетява, ходи на гроба на своята приятелка, където е „глухо, а цветята са свежи и мили“.

Измъчва се в безсънни нощи, плаче и страда. Страхува се и за брат си, от когото няма вести от Солунския фронт.

Денят на „престъпното безумие“ (16 юни 1913 г.) напълно я изважда от равновесие:

Колко много се оплетоха работите сега. За какво ни беше тая война със сърби и гърци? Колко хиляди паднаха още. Но как може да се представи такова нещо, да се убиват хора, да се коли, да се мушкат! Хора! Образование, култура се развива! ХХ век?!

Объркване цари навсякъде. В душата на Стоянка – също.

Уви! Какво стана с нас? Какво е това? Толкоз ли много се влоши положението? Нощи не сме мигнали, никой не може да спи. Какво униние по лицата на всички. По улиците хора на групи, лицата им бледи, измъчени, отчаяни. Ах! Защо не можем да си помогнем сами, защо нямаме добри държавници? Дали ще преживеем по-трудни моменти от тези? (София, 3 юли 1913 г., сряда вечер).

А най-лошото предстои.

Румъните не спират, а и турците почват да шават. България ще бъде принудена да свърже този низък, унизителен мир. Най-после… да става каквото ще, да подписват там всичко, само хора повече да не падат. Стига вече се биха, стига жертви, стига кръв. О, колко е тежко такова положение. Майка ми снощи цяла нощ беше на черква, тази вечер пак отиде. Надява се на Бога!…

Ох, да се свърши това нещо. Нека дават земя, нека подписват мир, само да не падат повече хора!

Ами опасността за революция! Не е избегната и тя, носят се слухове. Ух, какво нещо била историята, колко хладнокръвно се пишат там събитията, а какво са всъщност. Да, но чак сега разбирам…

(София, 9 юли 1913 г., вторник).

Направо невероятно е как тази шестнайсетгодишна софийска девойка разбира неща, дето видни български политици така и не проумяват.

Демобилизацията идва и отново тръгват на училище. В последните си бележки тя споменава, че не се чувства много добре, разни предчувствия вземат връх. Една от съученичките ѝ си отива от скарлатина.

В края на дневника откривам обаче бележка, която ме смайва. Ето я:

Получих от Pierre Loti писмо. Много е вежлив, но по всичко личи, че няма смелостта да се оправдава. Все вярвам, че му е произвело впечатление моето писмо, макар и да казва, че ме било заслепявало от патриотизъм.

„В името на истината“ говори той. В името на истината казвам и аз. Обаче изглежда, че неговата истина е много едностранчива.

(София, 16 ноември 1913 г., събота).

Възможно ли е това шестнайсетгодишно момиче да си е писало с известния френски писател, който по онова време е истинска мишена за българската общественост?

Пиер Лоти, който е изявен туркофил, е едно от първите пера на тогавашната френска литература. Реномето му е скандално, а славата – огромна. Може би само Мишел Уелбек е далечен негов аналог. Като бивш офицер, Лоти пресъздава за света миражите на „ориентализма“ и именно по негов роман Лео Делиб създава операта „Лакме“. А щом избухва Балканската война, той не се поколебава да брани с перо Османската империя, тъй като смята, че Европа е „съучастница“ в едно нестихващо хищничество срещу Ориента: Срам за Европа! Срам за Европа, срам за евтиното ѝ християнство. И за първи път в живота си ще кажа: срам за съвременната война! Особен скандал предизвиква една негова статия в „Илюстрасион“, в която той изобличава българските зверства в някакво турско село. Впоследствие се оказва, че всичко било „фейк нюз“, снимките са били фалшиви.

Тогава срещу Пиер Лоти, писател, толкова четен и превеждан в България, се надига истинска буря от възмущение. Дядо Вазов излиза със стихотворението „На Пиер Лоти“, а арменецът Артаг Торком, поручик от българската армия, заминава за Париж и му обявява дуел (за което Митко Новков писа цяла статия в Портал Култура).

В приложение към Дневника все пак откривам и цялата кореспонденция между Стоянка Дряновска и Пиер Лоти – в оригинал и в превод.

На 5/18 ноември 1913 г. тя му пише следното:

Господине,

Имах нещастието да прочета в „Илюстрасион“ от 30 август и 13 септември вашите две статии, посветени на турците. Не бих ви писала, ако не приписвахте на българите ужасни деяния. Вие обичате и идеализирате турците. Това е хубаво, много хубаво! Колко са щастливи те!… С това вие давате свидетелство за вашия талант и за вашия гений. Аз всякога съм се възхищавала от вас и всякога съм ви уважавала. Но това, което не трябваше да правите, това, което намали вашия престиж на справедлив модерен човек, е, че вие жестоко обидихте българите. Нищо не ви пречи да ги мразите, но не трябваше да ги клеймите с тъй отвратителни петна. Аз съм още млада (на 16 години), за да мога добре да разбирам нещата, но никога не мислех, че един голям писател като вас би дал ход на негативните си страсти. Аз ви четях всякога с голям интерес. Вашите творби ми изглеждаха очарователни, четях всичко, което пишехте. Знаех за вашите симпатии към турската страна и не виждах в това нищо лошо. Напротив, вие давахте похвален пример. Да се идеализира един народ, отритнат от целия свят, не е ли това добродетел? Това ми се нравеше много и аз виждах в личността ви една благородна душа с човеколюбиви принципи. Понятни са ми мъките ви през войната, но трябваше ли да изопачавате истината заради славата на вашите любимци? Къде е тук истината? Заслужава ли името човек този, който не почита истината? И после как мислите?

Мислите ли, че в една война само една от двете страни е извършила зверства и ги приписвате на българите? Забравете за момент, че аз съм българка, и се отнесете критично към войната. Войната? Каква страшна дума! Да се убиват, без да се познават! И това е в ХХ век, века на цивилизацията, на прогреса и мирния живот. Човешко кръвопролитие!… Това не е мисъл, не е идея; това е действителността, това е жестоката истина…

Нима сте толкова наивен, за да вярвате на всичко, което ви разправят в Турция? Достатъчно ли е да посетите само една от воюващите страни, за да се доберете до истината? Кой ще бъде този турчин, който ще говори добре за България, който, забравяйки своето отечество, ще хвали това на своя противник? Или обратното – кой българин ще даде право на турците? Тогава трябваше ли да отивате до крайност и да ни приписвате на нас, българите, зверства и отвратителни престъпления? Кои са варвари сега? Не са ли тези, които позволиха тази война? Тази война я позволи целият свят, цяла Европа, която претендира за цивилизованост.

С каква гордост ние се смеем, когато се говори, че диваците се бият и след боя победителите изяждали жертвите си. В желание да покажем нашия прогрес, ние се смеем, но кои са по-диви? Тези, които се бият, за да запазят живота си, или тези, които се бият, само за да се бият? И ако сме в ХХ век, ние всички сме варвари. Не се смейте! Ако България е малка страна, не мислете, че войната не е тежка за нас. Да се биеш една година… Представете си тези хора, далеч от бойното поле, далеч от всичко, което обичат… Представете си това печално зрелище….А какво искаха всички сили? Реформи в Македония. И вие, казвам, Великите сили не можахте да принудите Турция да направи такива? О, вие можехте, вие можехте много лесно, но не го поискахте. Войната на малките държавици беше във ваш интерес. Вашата мечта беше да ги изтощите. След това е лесно икономическото им поробване.

Кои са тогава варвари?…

Моля да ми извините, че набързо се изказах. Ето душата на една българка, ето презренията ѝ за несправедливите злословия по адрес на нейната страна и към това ужасно човешко изтребление – войната. Моля да извините етимологичните и граматичните грешки, защото аз съм българка и не мога да владея съвършено вашия език.

Бих искала да ви пратя най-добри поздрави, но се страхувам, че няма да бъдат приети.

Стоянка Дряновска

А ето и отговорът на Пиер Лоти, който пристига след седмица:

Много съм трогнат от вашето писмо, госпожице… И намирам твърде естествено вашият патриотизъм да ви заслепява малко – докато Историята, безпристрастната История ще регистрира фактите завинаги. Не изпитвам никаква омраза срещу българите, повярвайте ми. Едничката ми грижа е истината и издигнах глас, за да облекча съвестта си.

Прочее, не ме обвинявайте госпожице и не ми се сърдете. Пожелали сте да ми изпратите поздравите си; приемам ги от все сърце и ви моля да приемете израза на най-голямата ми симпатия.

Пиер Лоти

Това слага точката на тяхната „военна кореспонденция“.

Последният запис в дневника е на една странна „сентенция“: ако животът ти се не отдава, смъртта ти се отдава, я.

В началото на декември 1913 г. Стоянка Дряновска се разболява от тифус, сетне от пневмония и сърцето ѝ не издържа.

Така дневникът на една софиянка приключва.