0
1066

Довиждане без сбогом

sugarev1

Преди 20 години ни напусна Рашко Сугарев. Публикуваме три негови текста, сред които са и последните редове на писателя, оставени на пишещата машина, преди да го отведе смъртта.

Животът оживя! Туй е хубаво нещо. Сбогом мое съзерцание. А на мен си ще кажа скоро, скоро – довиждане. И туй е хубаво нещо…

Нататък ще бъдат много движение, много възбуди – продуктивни и по-малко продуктивни, но и туй е хубаво нещо. Не ще бъдат книгите – деятелност съзерцателна. И така, все така ще бъде много години… Ще бъде, ще бъде – главно безкнижно!

Министерството на образованието ще го бъде. Министерството на културата – хич. И така ще бъде доста години. „Доста” не означава во веки веков и завинаги.

В тази обстановка – най-новата и върло неграмотна, мен ми е време да приключа. Ще отнеса – то се знае, с мен ще прибера и занеса едничко най-драгоценно нещо си – умението да съзерцавам.

То пък – пустото му съзерцание, беше кога завали дъжд – кими есенен, кими пролетен, да заставам край отворения прозорец с размърдана между устните цигара. Шуми, шумоли дъждецът, а листите шават ли, шават – благодат беше, ала животът оживя и под рукналите струи малко виждам, почти нищо, та не знам, забравих да различавам развигора от есенния долняк и по тази простодушна причина си викам: артък де, стига, стига!

Нататък – кога точно не ми е дадено да знам, но нито много бързо, нито много скоро все някой пак ще застане край отворен прозорец с книга под мишница и цигара между устните. При това сетил се някак си, научил се да знае отново що е долняк – снегоносен вятър, и що е развигор.

И този някой, предполагам, при това с доста голяма вероятност, ще бъда пак аз, а дали ще съзерцавам, дали ще знам, че и преди съм съзерцавал живителните струи на съзерцателната влага пред прозореца ми, няма никакво значение.

 

ВЕЛИКДЕНСКА МОЛИТВА

Страстната седмица е към края си. Постъпих в ден петък, ала сега съм в болница и не чувам камбаните. Нищо, нищо… Знам и други звънарни – на словото. Те са в мен. Те и само те ми пеят и кънтят към българските Кутловица, Дебели Лак и Подвис се прибавят сръбските Вишеград, Лозница, Кралево, Валево.

Кутловица! Туй не е дума, а прелест. Кутловица разнася благослов, кънтеж благороден, тропар черковно-славянски, що пее и звънти.

Защо Фердинанд? Откъде-накъде Михайловград? Що за глупост е сетното й преображение от Кутловица в Монтана? Нима гражданите на Кутловица ще се наричат монтаняри, а техните дъщери, съпруги и внучки …

Имало една Кутловица – няма я вече. Кутловица изгасна. Кутловица беше гнездо – слово прикътано, Монтана е глетчер: ни звън, ни стон, ни стряха, Кутловица погубихме без война. Затуй взорът ми се рее над едни далечни градчета и паланки, отново славянски, чиято красота не отстъпва на погубената българска Кутловица – Лозница, Кралево, Валево, Зворник, Илиаш и Прибой. Но там, съвсем натам, сега е много мокро, много лошо. Мокри от кръв са Вишеград, Херцеговина и Босна. Мокро и подгизнало стана от християнска и мюсюлманска кръв.

Вчера, както научавам от пресата, братята сърби са стегнали в клуп градчето Сребреница, лика-прилика на Кутловица – същото ми пее, звънти и …

Е, Кутловица изчезна. Погубихме я без война. Сребреница остана.

О, Боже, божествен! Запази Сребреница и дано, моля те горещо, Господи, православното сръбско войнство навръх Великден се поклони пред Сребреница – имце сладко, имце свидно и славянско, що пее и звънти.

април, болницата, 1993 г.

 

ОТЕЧЕСТВО НА ПОДЗЕМНИ ХОРА

… Отминаха армии. Връз гърдите ми пламна кърпа – алена, а житата се задръстиха с макове – и те алени от кръвта на сетните борци. Към старите лобни места се прибавяха нови и нови. България се превръща в отечество на подземни мъже – и всичките покойници. С толкоз святост под земята не се сещам за нито един съседен нам народ. С толкоз много младочки – фиданка до фиданка, отечеството ни заприлича на държавен разсадник. Някак си и гордо, и притеснително е да се живее сред толкоз светини. Порицават те с невидим взор. Присъствието им те задължава да бъдеш. Един Бог знае какво, но да бъдеш. Бих казал, съществувание в условията на назидание. И още в условията на постоянна благодарност към свежите борци, като се забравяше – или тъкмо наопаки, като се осъзнаваше, че много много благодарният човек си остава роб до гроба…**

16 март 1995 г.

–––––––––––––––––––––––––––-

** Това са последните редове на писателя Рашко Сугарев, оставени върху листа на пишещата му машина в деня на неговата смърт. Пише ги сутринта, а в ранния следобед смъртта го отвежда.

Рашко Сугарев е емблематична фигура за българската проза. Роден е на 1 април 1941 г. в Пловдив и умира на 16 март 1995 г. в София. През 1967 г. завършва медицина във ВМИ в Пловдив, а през 1968 г. завежда окръжен психиатричен кабинет в Смолян. Практиката му продължава до 1972 г., след което се премества да живее в София. Воден от вътрешната сила на призванието си, Рашко Сугарев тръгва по пътя на литературния труд. Част е от Дружеството на писателите в Русе и членува в Съюза на българските писатели. По-известни негови произведения са „Ние, праведните“, „Старшината и слънцето”, повестта „Дунавско хоро”, „Синева и сняг”, сборникът с новели „Светлината на онези дни” и романите „Отказ от наследство” и „Преображения господни”. Творчеството му е преведено на немски, руски и чешки език. Той е всепризнат майстор на късия разказ и от 1998 г. на негово име е учредена награда за най-добър публикуван разказ. До 2008 г. наградата „Рашко Сугарев” се връчва в Пловдив, а след това церемонията се премества в София.