Един женски глас от непознат номер ми каза, че трябва да отида в хосписа, че трябва да го направя колкото се може по-скоро, защото може и да не те заваря жив, татко. Аз мълчах.
Ало, каза женският глас, ало чувате ли ме?
Чувам ви, отвърнах, да, чувам ви.
Кога да ви очакваме?
Аз дори не зная къде се намира този хоспис.
Никога не сте идвали тук, така ли? попита ме жената.
Не, не съм.
* * *
Сега съм тук, татко, до леглото ти. Ти като че ли си в безсъзнание, като че ли не ме чуваш. От време на време повдигаш клепачи и бавно ги затваряш, гледаш някъде пред себе си, не можеш да извърнеш главата си към мен, нямаш сили, не ме чуваш или виждаш други, по-важни неща? Решил си да умреш, дал си телефона ми в администрацията на хосписа като на единствена твоя роднина. Аз дори не мога да си представя откъде би могъл да имаш телефона ми. Та ние над 40 години не сме се виждали. Откъде тогава? Следил си ме тайно? Или как? Нямаш нищо общо със снимката, на която сме двамата на някаква пейка, ти си ме прегърнал през рамо, лято е, аз съм с къси панталонки, краката ми са дълги и кокалести като клечки, мама сигурно ни е снимала, аз съм дванайсет или тринайсетгодишна. Ти беше много красив, татко, приличаше на киноактьор, не на някой конкретен, но така, на някой известен. Косата ти гъста, права и дълга, все падаше пред очите ти и ти трябваше с отривист жест на главата да я отмяташ встрани или пък с ръка, като гребен, да я обръщаш нагоре. И едновременно с това палеше цигара и слагаше тъмните си очила. И си ме прегърнал на снимката. А аз съм щастливо усмихната, обичана от най-красивия мъж на света. Един следобед, точно бях приключила с домашните и се готвех да изляза навън, когато мама каза: Извикай баща си и елате в кухнята, имам да ви казвам нещо. Седнахме около масата, все едно ще вечеряме. Мама мълчеше, някак тържествено. После избухна в плач. И ти каза страшно отегчено: Ох, пак ли твоите истории. Не, каза тя, не са пак моите истории, болна съм от рак, очите ѝ бяха подпухнали, явно много преди това е била плакала, обаче аз не бях забелязала. А, каза ти, затова ли имаш в последно време такъв лош дъх от устата, отвътре явно се разлагаш. Ти това каза, татко. Мама те гледаше безмълвно, беше забравила да плаче. А ти не понесе този неин поглед, стана и тръшна вратата. И излезе. И си тръгна. Изобщо не се върна. Написа есемес, че няма да се връщаш повече, да не те чакаме. Смени си телефона и изчезна. Като че ли бягаше от смъртоносна зараза. Дрехите ти висяха в антрето по закачалките и в гардероба, все едно си още при нас. Обувките ти също стояха в коридора. После мама ги изхвърли или не помня, но и те изчезнаха. От тебе не остана нищо освен тази снимка, все едно никога не те е имало. Мама се разболя от някакъв втори рак, издирваше те в службата, по приятели, не знаеше за какво да плаче повече, за болестта си или за теб, като че ли се сляхте в едно, в един отровен дъх. Бил си заминал при приятели в Италия, разбра тя най-сетне, те ти били намерили работа там, в Италия. Тя не можеше да повярва нито на болестта си, нито на Италия, нито на работата ти там, нито на приятелите ти. Всеки миг ще чуем пъхването на ключа в ключалката, отварянето на вратата, ще влезе така, все едно че изобщо не си е тръгвал, все едно всичко това не се е случило, все едно болестта я е нямало, мама сигурно си е мислела нещо такова. Отказа да ходи по изследвания и лекари. Три месеца изгубихме в бездействие. Накрая успях да я убедя, настоявах да бъда с нея навсякъде. Беше лято, бях във ваканция, помня, че беше непоносимо горещо, че имаше нещо нереално в тези жеги, нещо отровно, прогнило, заразно, от което трябваше да се спасяваме. Носехме огромните рентгенови снимки и се блъскахме по рейсовете. От една болница на друга, оттам на трета, опашки за прегледи, висене в чакалните, повечето сестри не ми разрешаваха да влизам в самия кабинет, моля детето да остане в коридора. Мама излизаше залитайки, мамо, какво казаха, нищо по-различно, отговаряше тя вяло, и тези отказаха да направят операция. Клещите, които бяха в мен, се стягаха в мъртвата си хватка и парализираха говора ми. Мама започна все по-рядко да те споменава, татко, а това означаваше, че започва все повече да осъзнава болестта си. Тя се изправяше срещу нас като огромна вълна, която се приближаваше все повече, щеше да ни залее и да ни помете. Мама щеше да бъде отнесена, а аз щях да остана. Но какво ще правиш самичка, милинка, кой ще се грижи за теб, как ще живееш, къде? Твоите баба и дядо са толкова възрастни, самите те имат нужда от помощ, мама впиваше поглед в мен, като че ли очакваше аз да ѝ дам отговор, очакваше годините, които ми предстояха, годините след нейната смърт, годините на сирачество и бездомност вече да са отминали, аз вече да съм пораснала, да имам дом, семейство и свое дете, и любящ, верен съпруг. Ще те вземат в дом за изоставени деца, детето ми, ще те настанят в обща спалня с още много други деца, за теб ще се грижат чужди жени, искам да ми обещаеш нещо. Обещавам, мамо. Чакай, още не съм ти казала какво да направиш. Каквото и да поискаш, ще го направя, мамо, обещавам. И мама получи един от тези свои пристъпи на кашлица и гърчове, и кръв от устата. Тогава тя отиваше в банята, събличаше дрехите си и слагаше по тялото си лепенки, които успокояваха болката. Пристъпът отминаваше, а тя се отпускаше на леглото и се унасяше. На следващия ден отново всичко се повтаряше. Да, мамо, зная всичко, вече всичко зная. Трябва да разчитам само на себе си, единствено на себе си. Трябва да завърша гимназия и после висше образование. Трябва винаги да помня, че съм красива, но че това не е най-важното. Трябва да имам професия, от която да се издържам. Трябва да съм най-добрата в своята професия. Трябва да бъда добронамерена и мъдра с хората, но не и да ги използвам, нито да допусна те да ме използват. В последните си дни мама приличаше на теб, татко, какъвто си сега. Беше неимоверно отслабнала, лицето ѝ издължено, усукано като че ли на една страна, русата ѝ коса като ореол, кожата ѝ почерняваше от ден на ден, приличаше на заспала мургава светица, тялото ѝ се топеше като восък, премествах я в леглото без усилия, докато сменях чаршафите ѝ. Една сутрин халката ѝ се изтърколи от пръста ѝ, като че ли пръстенът беше нанизан на молив. От социалната кухня идваха всеки ден, носеха храна, до която нито тя, нито аз се докосвахме. Усещах, че трябва да ям, но нямах желание, нито възможност, храната или пареше в стомаха ми, или засядаше като буца. На моменти коленете ми се разтреперваха от слабост. Приличахме на две анорексички, които се взираха една в друга и си стискаха ръцете, докато кокалчетата им побелеят. Всякакви думи бяха ненужни, излишни и оскърбяваха целостта ни. Болестта беше обхванала и двете ни, мама искаше да ме оттласне от себе си, но вече беше късно, вече се бяхме сраснали.
* * *
Никога дори не сте знаели, че баща ви е настанен в този хоспис, така ли? продължаваше женският глас от телефона.
Не, не съм знаела.
Да ви очакваме ли? делово попита тя.
Не, не ме очаквайте.
Ще се нуждаем от вашия подпис за формалностите, когато краят му настъпи.
Добре, ще имате подписа ми и всичко, което ви е необходимо, когато краят настъпи.
________
Една от многото дейности на Ателие „Прегърни ме“ и Милена Нейова беше да издадат през тази година книгата „Невидимите деца“. Тя събира разкази на седем писатели, които се срещнахме с децата от така наречените центрове за настаняване от семеен тип и написахме своите истории. Останалите разкази са от Албена Стамболова, Георги Господинов, Зорница Христова, Иван Ланджев, Надежда Радулова и Стефан Иванов. Оформлението е на Ася Кованова, която е избрала 49 портрета и други рисунки на децата, за да илюстрира текстовете. Освен книга има и документален филм със същото заглавие, който е част от проекта, представящ историите на деца, лишени от родителска грижа. Режисьор на филма е Любомир Младенов.
Проектът е финансиран от Национален фонд „Култура“ по програма „Национален план за възстановяване и устойчивост“.
