Начало Идеи Гледна точка Дългото завръщане на цар Фердинанд в България (II)
Гледна точка

Дългото завръщане на цар Фердинанд в България (II)

2349
фотография Димитър Кьосемарлиев, Bulgaria ON AIR

Краят на един византийски блян

Цял живот Фердинанд Сакс-Кобург и Гота е имал чувството, че звездите подреждат неговия път в историята. През последните години на XIX в. си отиват трима души, които са пречка пред начинанията му. В София е зверски убит Стефан Стамболов, в Грац си отива ненадейно княз Александър I Батенберг, а в Русия – българомразецът цар Александър III, който му е личен враг. Дори негов отявлен противник като Стоян Михайловски признава, че княз Фердинанд притежава политическа проницателност и с право минава за „бистрогледец и хитроумен властодържец“.

Сега очите на монарха са обърнати към новия му министър-председател Константин Стоилов, комуто се пада задачата да изведе България в по-безбурен пристан. Във вътрешен план – да смекчи досегашния режим на Стамболов, а във външен – да сключи политическо споразумение с Русия.

В дневника на Стоилов всички тези височайши очаквания са обобщени със следната кратка бележка: „В 7 часа вечерта съставих министерство (сиреч правителство, б.а.). Бог да ми помага“. А в друга бележка допълва: „Трябваше да престанем да дразним Русия, а във всичко останало да следваме политиката на Стамболов“. Малко закъсняло признание, предвид отказания паспорт на Стамболов за лечение в чужбина, който може би щеше да спаси живота му. Истината е, че и князът, и Стоилов са се опасявали да не би Стамболов от чужбина да провали мисията на митрополит Климент (Васил Друмев), който полага златен венец на гроба на Александър III.

Русия, анатемата, признаването

През май 1895 г. Фердинанд под претекст, че е на лов за глухари, отпътува за Лондон, за да моли Уелския принц да посредничи в стоплянето на отношенията му с новия руски цар Николай II. Същата молба отправя и към френския външен министър Габриел Аното, когото посещава инкогнито в неговия апартамент на бул. „Сен Жермен“. От информациите, пристигащи от Русия, става ясно, че руският цар иска престолонаследника княз Борис да мине към православието. Цената, поне според Фердинанд, е твърде висока. Това би означавало разрив със съпругата му Мария Луиза, ревностна католичка, с нейната фамилия, както и с римския папа.

Едните аргументи са съкровени и лични, другите са от държавно естество. От лятото на 1895 г. Константин Стоилов открито се включва в кампанията. Той увещава княза и княгинята, че Борис трябва да премине в лоното на православието. По този начин ще намалее разделението между бъдещия цар и неговия народ.

Фердинанд добре разбира политическото значение на подобна стъпка. Но той знае и срещу кого ще се изправи: срещу майка си, жена си, католическите монарси в Европа (като Франц-Йосиф II) и най-вече срещу Католическата църква и авторитетния папа Лъв XIII. Наясно е и с това, че може да бъде отлъчен от Църквата. Изпраща Димитър Станчов като свой специален пратеник във Ватикана с надеждата да постигне някакъв резултат. Засипва с писма папата, но всичко е напразно. Съпругата му, княгиня Мария Луиза, бременна с бъдещия им син Кирил, също отказва подобна „сделка“.

На 27 януари 1896 г. княз Фердинанд пристига във Ватикана в опит да обясни на Лъв XIII своето положение. Въвеждат го в малка приемна, където папата го чака прав, скръстил ръце и със строго изражение на лицето. Иначе изкусният в преговори княз напразно търси думите, с които да обоснове „второто кръщение“ на престолонаследника. Папата отсича, че той иска от него „второ убийство“. Не ще ѝ да чуе за „стабилността на България“. Припомня му дадената честна дума – от негово име и от името на Пармския дук. И в един момент, извисявайки глас, му дава следния съвет: „Абдикирайте, княже, абдикирайте!“.

Съкрушен, Фердинанд моли поне да му бъде спестен публичния позор на отлъчването. Римският папа е категоричен, че това ще се случи. Фердинанд се оттегля. Аудиенцията трае 35 минути.

Завръщайки се в София, той се усеща в безпътица. Противно на онези, които смятат, че при него всичко е само „игра“, отлъчването накърнява неговата религиозност, в която окултното и суеверието играят немалка роля. Известно е, че цял живот той ходи по гледачки (като прочутата мадам Теб в Париж, предсказала, че един ден ще седне на престола), участва и в спиритически сеанси.

Но не може да приеме абдикацията. Това би било провал, личен негов провал и край на предначертаната му мисия.

А няма как иначе да се удържи на власт, дори чрез военна диктатура. Правителството на Стоилов му е дало своеобразен „ултиматум“, изтичащ след няколко дни.

Малкият княз Борис е „прекръстен“ в православието в софийската катедрала „Св. Крал“. В манифеста на княз Фердинанд се изтъква направената жертва и има открит упрек към папата:

Понеже не намерих там, гдето очаквах, разумение на това, което рискувах, Аз, верен на клетвата, отстраних препятствията и да сложа на народний олтар най-неизмеримата и най-тежката жертва.

Стилистиката е добре позната: Авраам принася в жертва сина си Исаак. Русия възприема жертвата, но не сменя царевича Борис с някой друг младенец. Дори няма „второ кръщение“ (което е невъзможно като тайнство), а по-скоро се дава „първо причастие“ в православието. Царският пълномощник генерал Кутузов отговаря на ритуално зададените въпроси, а отрокът Борис е отнесен в олтара и там, заобиколен от митрополитите, бива миропомазан от екзарха. Светото миро е донесено специално от Кремъл в драгоценно ковчеже. Малкият Борис ревва, заобиколен от митрополитите, и се утешава едва когато го връщат на гувернантката му.

Още същата вечер след заря и фойерверки събралото се множество изразява своята благодарност. „Народът посрещна с неописуема радост и ентусиазъм покръстването на престолонаследника, пише в. „Таймс“.

В следващите 5 дни всички европейски сили официално признават княз Фердинанд като законен владетел на България. Русия е вдигнала ембаргото си.

В душата на Фердинанд се борят обаче противоречиви чувства. Той знае, че ще бъде анатемосан, че печели подкрепата на Русия, но пък губи тази на Австро-Унгария.

Лъв XIII отлъчва Фердинанд, но не със специална була, чиято анатема би направила невъзможно общението му с европейските католически дворове. Папата не иска да тласне българския княз към православието. Така, без да има право на свето причастие и на изповед, Фердинанд присъства на богослуженията в дворцовия си параклис, докато след години папа Бенедикт XV не сваля отлъчването му. 

Княгиня Мария Луиза е тежко наранена във вярата си и заминава при свекърва си Клементина, която също страда от решението на Фердинанд, макар да разбира политическото му значение. Но след време княгинята се връща при съпруга си и сина си. Тя отново чака дете.

Празникът на Богоявление 1899 г. става фатален за нея. По време на празненството тя стои в снега. Молят я да ѝ постелят килим под краката, студено е… Тя с усмивка отвръща: „Нищо не ми вреди. Аз съм като котка“. Няколко дни по-късно ляга смъртно болна и умира при преждевременното раждане на княгиня Надежда.

Така Фердинанд остава вдовец и се отдава на плановете си.

Мечтата по Византия

В този период Княжество България видимо се модернизира. София става неузнаваем европейски град с красиви домове и добре планирани улици, със зоопарк и музеи. Обезлесените някога планини са отново залесени чрез строги мерки. Индустрията се развива, шосейната мрежа се множи, нови училища отварят врати. Във Варна и Бургас биват построени пристанища от значения за корабоплаването по Черно море.

Мечтата на Фердинанд е да използва въглищните и рудни находища в страната, но се оказва, че няма опитна работна ръка, заета предимно в земеделието. За армията се полагат специални грижи въпреки корупционните афери с доставката на оръжия и на изгнили вагони (аферата „Шарл и Жан“, отвеждаща към най-високите властови позиции в страната).

През март 1896 г. княз Фердинанд е приет официално от султан Абдул Хамид в Цариград и то с невиждани почести. Европейската преса отбелязва, че след кайзер Вилхелм II друг монарх не е бил посрещан така от Османската империя. Връчват му възможно най-високия османски орден. Отделен му е за пребиваване султанския дворец в Куре Чешме. Оттам той съзерцава прекрасно описаните от Теофил Готие дворци и хълмове на Константинопол. Византийският блян прониква в него и обзема въображението му. В двореца всеки предмет е с неговия вензел. Сякаш той е влязъл във вечния Константинопол като победител. Започва да мечтае за трона на византийските василевси. Какво би станало при една война… ако „болният човек“ (Турция) отиде в небитието… Кому би се паднал Константинопол?

Това не са мои догадки.

В биографията на Ханс Мадол е описано как княз Фердинанд моли султана само за едно нещо – да влезе сам в „Света София“, „за да се наслади на несравнимата постройка, без нищо да му пречи“. Абдул Хамид охотно се съгласява, иска да зарадва госта си.

Цар Фердинанд като византийски василевс, 1911 г.

Интересът на Фердинанд не е чисто „археологически“ – да проиграе назад във времето случилото се тук преди 29 май 1453 г., когато турските нашественици прекъсват богослужението в този „храм на света“. Не, той иска да открие специалната порфирена плоча на пода, обозначавала мястото на византийския василевс по време на служенията. Съпровождащият го офицер се чуди защо монархът размества с бастуна си рогозките за молитва, когато внезапно лъсва порфирната плоча, на която великият Юстиниан е стъпвал с пурпурните си обувки. Фердинанд се завтича и стъпва там, без да помръдне дълго време.

Чувства се като нов византийски император. След завръщането си в София си поръчва съответните портрети, отпечатани и на пощенски картички. Както и специална византийска корона, която смята да наложат на главата му някой ден в „Света София“.

В дневника на френския посланик в София Морис Палеолог откриваме следната сцена:

Въведоха ме в малка гостна, някогашен будоар на Мария Луиза. Единствената украса в стаята – голяма картина, рисувана неотдавна. Ето каква беше картината: нарисувана  в доста наивен стил, в ярки тонове; на нея се виждат Босфор, Цариград, „Света София“, крепостната стена, Златният рог, азиатският бряг. Високо над тази панорама в апокалиптичното небе художникът е нарисувал победния галоп на великолепен конник – цар Фердинанд!… Нямаше съмнение, че това грубо изображение трябваше да послужи като прелюдия на разговора, на който бях поканен

Когато Фердинанд го вижда, се престорва, че му е неприятно, била станала грешка, той никога не бил влизал в тази стая… Толкова лошо ми служат… моите български вълци не са за дворцов живот…

На което посланик Палеолог любезно отбелязва, че ролята му в Източния въпрос не е завършила. И му казва: „Един ден Вие наистина можете да станете арбитър на Балканите“.

Фердинанд остава много доволен.  

Той не крие тази случка. Оттогава „порфирената плоча“ се превръща в център на неговата външна, а и вътрешна политика.

След завръщането си настоява пресата да спре да го атакува, защото „особата на владетеля“ е защитена от Търновската конституция. Започват процеси за „обида на величеството“. Най-силно го отнасят жлъчни пера като това на Стоян Михайловски или карикатуристите.

Следваща му задача е ясна – да денонсира васалитета към Турция. България трябва да стане царство, а той – пълноправен владетел. Ала минават цели 12 години преди Фердинанд да обяви Независимостта. Той внимателно претегля всяка стъпка. Модернизира допълнително армията – подготвя железниците и пристанищата за война, използва в максимална степен телеграфа и телефона.

Одобрява всички транспортни средства с изключение на конете. През 1910 г. става първият владетел, летял със самолет. Очевидци разказват, че на изложението в Брюксел бил прежълтял от страх, но не се отказал. Техниката го привлича и очарова. Затова взема уроци от машинисти, научава се да кара влак.

Македония, винаги Македония

Той знае, че повод за войната ще има. И че най-вероятно ще е заради Македония.

Пред френския си биограф Александър Еп монархът прави следната демонстрация: отваря балкона на обновения си дворец и казва: „Вижте, там на юг е планината Витоша. А зад нея е Македония, която най-много вълнува моите поданици. Някой ден ще си счупим зъбите на македонските зъбери“. Което, общо взето, и става.

От освобождението насетне 100 000 македонци емигрират в България, припознавайки я като своя родина. Поливната от населението на София също е родом от Македония. ВМРО е една от най-мощните организации вътре в страната. Всичко е подчинено на решаването на „македонския въпрос“.

В спомените на германския канцлер Фон Бюлов откриваме една показателна история, звучаща почти като притча. Става дума за среща във Висбаден между руския цар Николай II и кайзер Вилхелм. На нея кайзерът пита руския самодържец наясно ли е какво иска княз Фердинанд. Николай отбелязва: „Българинът иска да стане цар“. А кайзерът иронично го пита знае ли как ще изглежда царство България. Руският монарх замигал учудено с очи, а кайзерът със злостна усмивка добавил: „Велика България, включваща цяла Македония, със столица Цариград“. Лицето на руския монарх се свило в горчива гримаса, все едно че е пил очистително.

През 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание. Княжество България се колебае в реакцията си, но не се намесва. Все още не е готово за война. Изгорени са 100 000 къщи, избити са над 5000 мъже, жени и деца, над 30 000 души се преселват в България.

През 1907 г. се навършват 20 години, откакто Фердинанд стъпва на българския престол. Но годината започва зле за него. Той е освиркан от студентите на честването в Народния театър и властта затваря Софийския университет.

Ето как сър Харолд Никълсън описва българския владетел, току-що навършил 50 годишна възраст:

Първото впечатление от него не беше никак приятно. Той очевидно беше суетен човек и тътреше краката си в лачени обувки. Дрехите му бяха пълно излети на пълното му, но все още подвижно тяло. Той стоеше сковано с изпънати рамене. Носеше перлена игла, монокъл, бели гети и бял нагръдник с жилетката си. Лицето му беше добре поддържано, но пепеляво и понапълняло, с отпуснати и нацупени устни. Косата и мустаците му бяха внимателно разделени; имаше навик да обръща късия си врат сковано над високата и бяла яка, като хвърля поглед, както често правят руснаците – встрани от човека, с когото се ръкуват. Когато вървеше, зад него оставаше лека диря от „пармска виолетка“.

На следващия месец във Виена си отива княгиня Клементина – най-близкия и най-доверен човек на Фердинанд. Биографи твърдят, че тя е била жена с изключително проницателен ум и вродени дипломатически качества. Че приживе е предпазвала сина си от редица груби грешки. Факт е, че след нейната смърт, тоест през следващите 11 години, той върши най-грубите си грешки, пагубни и за България.

Българската независимост

Нейното обявяване е акт на историческа гордост, но пък усложнява отношенията ни с Османската империя – загуба на пазари, земи, разделяне на семейства. И не на последно място: намалява влиянието на Екзархията върху случващото се в Македония.

Ала това не пречи на правителството на Александър Малинов да намери сгодния случай, за да обяви нашата Независимост. Националният суверенитет преди всичко. Имало ли е несъгласни с този акт? Имало е, разбира се. Отново Русия.

Тогавашният финансов министър Иван Салабашев свидетелства в спомените си, че руският представител в София Сементовски-Курило „енергически протестирал против намерението ни“. Не и не. Въпросът за българската Независимост изобщо не трябвало да се повдига или в най-добрия случай можел да се отложи до… Гергьовден 1909 г. „Ала всички ние – пише Иван Салабашев – бяхме убедени, че ако изпуснем този изгоден момент, надали щеше да има вече България подобни сгодни обстоятелства за провъзгласяване на независимостта си. Руското обещание очевидно беше само едно залъгване”.

По принцип правителството на Александър Малинов е трябвало да обяви Независимостта още на 21 септември 1908 г. – датата на която на френския президент Фалиер би трябвало да бъде връчено писмото на Франц-Йосиф II, че Австро-Унгария ще анексира Босна и Херцеговина. Идеята била България да не е първата, която ще наруши клаузите на Берлинския конгрес и така нашата независимост да дойде след действието на една от великите по онова време сили.

Ала суеверието на княз Фердинанд и тук си казва думата. Монархът заявява, че понеделник (22 септември) бил по-хубав ден за започване на сериозна работа, отколкото неделния ден. Нумерологически 2+2 била по-добра комбинация от 2+1, а и на 22-рия ден от този месец в световната история вече се било случвало събитие, увенчало се с бляскав успех (така и никой не разбрал кое е то).

Другият цар

Промените в Търновската конституция от 1911 г. обаче значително увеличават правомощията на цар Фердинанд. Така по-неудобните за него политици (като Малинов) биват заменени с по-удобни (Иван Гешов, впоследствие и Стоян Данев).

Никой вече не е в състояние да го възпре, за което многократно е предупреждавал в памфлетите си Стоян Михайловски.

Царската корона, за която Фердинанд толкова мечтае, не му носи желаното успокоение. През 1909 т. той посещава Германия с втората си съпруга царица Елеонора, но не получава желаното признание. Напротив, кайзер Вилхелм дори си позволява с него непристойна шега: виждайки го наведен над един прозорец, му бие „запалка“ по задните части. Грубиянска шега, която има последици.

Българският цар не само си тръгва разярен от двореца в Потсдам, но и сключва дългогодишен оръжеен контракт с френската фирма „Шнайдер-Крьозо“, загърбвайки доставките на „Круп“. Следва важна визита през 1910 г. в Париж, където Фердинанд е посрещнат с големи почести, а за френските монархисти той е въплъщението на един Орлеан на престола.

Парижкият светски успех радва Фердинанд, без той да знае, че по доста двусмислен начин ще влезе в един от шедьоврите на световната литература – „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Там, покрай загатванията за „двойствената му сексуалност“, откриваме и следната негова характеристика от устата на барон Шарлю – като за „напълно покварен, наистина великолепен, но много умен – забележителен човек“.

Междувременно македонският въпрос става все по-належащ, включително и заради младотурската революция. В редица европейски столици смятат, че това ще реши проблемите на християните в Османската империя, преди да разберат, че новата военна каста в империята е готова на всичко, включително и на етнически прочиствания (арменският геноцид).

Пред един английски дипломат цар Фердинанд, видимо раздразнен, споделя следното:

Той не скри скептичността си от възраждането на Османската империя от младотурците и смята, че като поддържа сляпо новия режим, Европа топли змия в пазвата си, тъй като младотурците могат в най-добрия случай да постигнат възникването на въоръжена деспотия, която ще бъде дори по-реакционна и по-антихристиянска от Турция на Абдул Хамид.

И тези му прогнози се потвърждават. По онова време Фердинанд признава пред френския посланик Палеолог, че усеща как около него се стяга „затворен кръг“:

Никога не съм бил в по-трудно положение. Скоро ще стане неудържимо, защото българите няма да ми простят срутването на националните въжделения.

Нека запомним тези думи. В тях е разковничето на редица негови бъдещи действия.

Посланик Палеолог отбелязва, че има радикализация в българското общество, включително и в армията. Всички смятат, че дипломатическите усилия на Фердинанд за решаване на македонския въпрос са се провалили. И очакват от него само едно: война. Както казват тогава: война за освобождението на поробените македонски братя, за Велика и Санстефанска България.

Балканската война и „престъпното безумие“

Отявленият национализъм на младотурците води до създаването на Балканския съюз, формиран от България, Гърция, Сърбия и Черна гора. Румъния запазва неутралитет, без да се изключват нейни бъдещи претенции, които би трябвало най-вече да тревожат България.

Сближаването е подчинено на един основен принцип – подялбата на „османското наследство“, което не изключва и сериозни вътрешни напрежения – най-вече пак заради Македония.

Фердинанд смята, че това е идеалното време за дипломация и че е настъпил неговият час. Пътува повече от всякога, кръстосва цяла Европа. Не се доверява на никого. В този момент той е „владетел-оркестър – едновременно монарх, министър-председател и външен министър. Един европейски карикатурист рисува огромния му нос, с който той сякаш усеща всички обрати в настоящето.

Преди началото на войната цар Фердинанд тегли сериозен руски заем, за да погаси свой личен дълг към виенска банка в размер на 1 500 000 франка. Иска заем от 2 млн. франка, иначе би трябвало да ипотекира имотите си във Виена.    

Не твърдя, че Фердинанд е бил купен за 2 млн. франка, но при всички случаи е изложен на сериозно руско влияние. Интересното е, че и новото правителство – кабинетът Гешов-Данев – е напълно русофилско. Правителството, поело властта, смята, че македонският въпрос може да се уреди само с помощта на Русия и се надява на „справедлив арбитраж“ на руския цар.

Пълнолетието на княз Борис (2 февруари 1912 г.) дава чудесен повод за демонстриране на балканското единство. В София идват престолонаследниците на всички балкански държави. Това ускорява българо-сръбските преговори по предлагания съюз.

Казусът обаче е сложен. Сърбия е категорично против българското предложение Македония да стане независима държава. Опасенията на Белград са, че впоследствие ще се разиграе „източнорумелийският сценарий“ – чрез референдум или някоя друга „акция“. Настоява се за „подялба“ и точно определяне на границите.

Така Балканската война започва.

Не бихме могли да не признаем, че българските войници са невероятно всеотдайни и дисциплинирани в първата фаза на войната (по свидетелства на цялата световна преса). Успехите са бляскави. Още в първите седмици на войната турските части в европейската част на империята са разбити. За месец-два българската войска с бързи темпове напредва към Цариград. Първоначалният ентусиазъм е изключителен: България успява да мобилизира 600 000 войници (Гърция – 150 000; Черна гора – 40 000, Сърбия – 300 000). За сравнение – Турция противопоставя на победоносната българска армия едва около 400 000 набързо рекрутирани войници от Анадола. Именно те пренасят от Мала Азия епидемии, които до голяма степен предрешават спирането на бойните действия. На Антон Страшимиров дължим едно наистина невероятно свидетелство за тези дни от непреиздаваната му книга „Палач и злодей“ (1924):

Според впечатлението на всички, които са били на Булаир в началото на 1913 г., турските десантни войски били току-що рекрутирани из Анадола безпросветни хора. В самата схватка те захвърляли своите пушки (с които не знаели какво да правят) и се борили с голи ръце (душили, хапали); буквално като нападнати от разбойници беззащитни хора. По признанието на челника-гимнастик взводът му е съкрушил първата вълна турци, без да даде нито една жертва; момчетата просто са клали

Нямах страх – разказва той и днес… Погледнах взвода: пребледнели. И веднага се сетих: кръвта ни хвана!

В началото на ноември 1912 г. падането на Цариград сякаш изглежда предстоящо. Европейската преса не пести суперлативите си за смелостта на българите. Но има и скептични гласове. В книгата на Стивън Констант „Фердинанд Лисицата“ откриваме следното свидетелство на британския крал Джордж VI:

Ако на кубето на „Света София“ поставят кръст, мюсюлманите неминуемо ще я вдигнат във въздуха, била тя църква или джамия. По целия свят ще започнат мюсюлмански вълнения. От това ще пострадат всички страни с мюсюлмански поданици – включително Франция и Русия, но преди всичко Англия.  

От началото на войната цар Фердинанд е в главната квартира край Стара Загора, вслушва се в мнението на генералите, най-вече на главнокомандващия ген. Михаил Савов. В теснините на Чаталджа – след бляскавите успехи при Люле Бургас и Лозенград – българските войници са пратени от своите генерали едва ли не на заколение (съсипани от умора, без храна, дори боеприпасите свършват). Първата голяма грешка във войната. Причината? Амбицията на цар Фердинанд и на главнокомандващия Михаил Савов българската армия победно да влезе в Цариград и оттам вече да диктуват условията си на повалена Турция и останалите съюзници.

Истината е, че след битката при Чаталджа и проточилото се Лондонско примирие българската армия никога повече не е същата. Впрочем и целият български проект може условно да се раздели на две части – от Освобождението, през Съединението, Сръбско-българската война, до първата фаза на Балканската война – и след това.

След което всичко свършва. Идва престъпното безумие на 16 юни 1913 г. и Междусъюзническата война.

Как се стига до него? И до днес историците спорят: кой е дал заповед българската армия да тръгне едновременно срещу сръбските и гръцките позиции. Да, вярно е, че съюзниците се сговарят тихомълком; вярно е също така, че си поделят „спорната зона“ в Македония. Но и онова, което България би взела като териториални придобивки не е никак малко. Ала се иска всичко.

В началото на 90-те години на ХХ в. се запознах с Иван Теодоров, син на политика Теодор Теодоров, „парламентарния лъв“, по онова време министър на външните работи. Той имаше личен детски спомен как у тях на „престъпния“ 16 юни телефонът звънва (те имат един от малкото телефонни постове в столицата). И той чува баща си с променен глас да вика в слушалката: „Как е възможно? Кой е разпоредил? Кой?“.

Ясно е, че конкретната заповед е издадена от главнокомандващия Михаил Савов. И почти сигурно е, че той не би могъл да вземе сам такова решение – без решение на правителството и без знанието дори на външния министър – ако го е нямало разрешението на санкцията на монарха.

Но дори и решението да е на цар Фердинанд, то не е само негово. И не е само на политическия елит. Всички забравят и сякаш искат да забравят едно: за натиска от улицата и кафенетата, от фронта и тила, от политици, журналисти и най-обикновени хора, от македонци и македонстващи. За това как всички (народът – тази тайнствена съвкупност!) настояват: „Какво още стоим!“, „Защо не се бием?”. И най-важното: „Няма да отстъпим нищо!“. Разказват, че при вестта за превземането на Лозенград ученичките от Първа девическа гимназия в София толкова силно викали и тропали с крака, че таванът се пропукал и частично рухнал. Навсякъде се пеят заканителните песни срещу „Данев министра, дето иска да даде Силистра“ (опит за споразумение с Румъния).

Лозунгите са: „Солун е български!“, „За 5 дена в Цариград!“. Чие е тогава престъпното безумие? Не е ли то резултат на всеобщото желание и на народните тежнения, които монархът просто решава да удовлетвори?

Цената е плачевна: национална катастрофа, след като България е на път да бъде окупирана от три армии (сръбската  гръцката и румънската), а и турската армия си връща завзети позиции.

50 000 убити, 100 000 ранени при тогавашно население на България от 4 500 000 души.

Цар Фердинанд остава на трона. Дали проумява своята „престъпна заблуда“?

Изглежда, че не. Онова, което оттук насетне го движи, е отмъщението.

Морис Палеолог в дневника си преразказва една своя среща с испанския крал Алфонсо, който на свой ред цитира думи, изречени пред него от цар Фердинанд във Виена през 1914 г.:

Правил съм грешки. Знам какви упреци могат да ми бъдат предявявани. Но няма да оставя нещата така. Моят час ще дойде. Ще си отмъстя. Ще подпаля Европа от четирите края.

„Римейкът“ в Първата световна война и абдикацията

След „изстрела в Сараево“ (убийството на австрийския престолонаследник) от 1 август 1914 г. Европа е във война. Русия и Франция се притичат на помощ на Сърбия, а Германия подкрепя Австро-унгарската империя.

Фердинанд внимателно следи събитията и не бърза. Но държи Сърбия да бъде наказана. Пред Тарновски, австрийския пълномощен министър в София, той споделя: „Целта на живота ми е унищожаването на Сърбия“.

Вярно е, че води внимателни преговори и с двете страни в конфликта. Изчаква близо година. Затова и лятото на 1915 г. е наречено „българското лято“ (по формулата на френския журналист Марсел Дюнан). И Антантата (Франция, Великобритания, Русия) и Тройният съюз (Австро-Унгария, Германия, Италия) искат да спечелят на своя страна българската армия.

Ала цар Фердинанд е сложил на масата едно условие – Македония. Тройният съюз я отстъпва на драго сърце. За Антантата е далеч по-трудно – могат да я дадат само със съгласието на Сърбия, която обаче е категорично против, а в този момент се сражава срещу Австро-Унгария.

Британският външен министър сър Едуард Грей е безсилен: „Сърбия беше съвсем неотстъпчива… Обясних, че включването на България ѝ дава добри шансове за победа, при което Сърбия щеше да получи двойно повече от това, което щеше да отстъпи сега. Сръбският външен министър приключи разговора с мен, като каза, че предпочитат да умрат, отколкото да отстъпят Монастир (Битоля – б.а.) на България…“

Така България влиза пред есента на 1915 г. в „европейската война“ на страната на Тройния съюз. И ситуацията твърде напомня на Балканската война: бляскави успехи в началото, затягане на позиционните действия, глад на фронта (1917–1918) г., след което идва крахът (пробивът на Добро поле).

През юни 1918 г. цар Фердинанд сменя верния си премиер д-р Васил Радославов с Александър Малинов, известен с настроенията си „про Антантата“. Явно се цели сключването на сепаративен мир. 

След сключването на Солунското примирие основните партийни водачи в Българи на 2 октомври 1918 г. отправят искане да бъдат приети в двореца. Те предварително са съгласували становището си, изразено най-категорично от Андрей Ляпчев: „Цар Фердинанд трябва да абдикира и да напусне страната“.

Фердинанд ги посреща видимо уморен и посърнал. Все още не иска да повярва в неизбежното. Смята, че има шанс да остане. Че верни нему военни могат в последния момент да сторят нещо, да се случи някакво чудо.

Държи да запази хладнокръвие и със студен и властен тон пита своя министър-председател как министрите в кабинета гледат на условията в наложеното примирие.

Александър Малинов също на висотата на мига, отвръща студено: „Ще си позволя да отбележа, че най-добре би било Негово Величество да се занимава със собствената си личност“.

Следва дълго мълчание.

Цар Фердинанд, видимо съкрушен, пита дали не чува това, което сам той е казвал не един път на своите министри преди да ги изпрати в оставка. Малинов му отговаря утвърдително. С думите, че този път ролите са се сменили.

– И няма никаква друга възможност…? – настоява Фердинанд.

– Не.

Абдикацията е подписана. Спешно търсят престолонаследника и го молят да се яви. Тогава старият монарх, отново на висотата на положението, пръв поздравява новия български владетел, подчертавайки, че е негов поданик, но и негов баща.

Колебае се къде да замине. Александър Малинов го подканя да бърза. Царският влак го чака.

Двоуми се между Австрия и Германия. Накрая се спира на Кобург.

Преди да замине, прави последна разходка в парка Врана с бавна и тежка крачка. По разказа на неговия внук Симеон Сакскобургготски там го среща детето на един от неговите прислужници, което зейва с отворена уста при вида на царя. Той се приближава, вдига от земята една малка ябълчица и я слага в устата му.

Финалът. История без много думи

Тогава Фердинанд е на 58 години. Остават му още цели три десетилетия живот, в които прави какво ли не. Събира пеперуди, пътува по света, но никога не се завръща в България.

За разлика от редица други европейски короновани особи, Фердинанд се оказва богат. Година след абдикацията си той успява да изтегли ценните си книжа от Банк ъф Ингланд, която иска да ги третира като „вражеска собственост“. По съдебен път бившият цар оспорва решението и печели. Ценните книжа са били депозирани в банката още от княгиня Клементина, далеч преди началото на Първата световна война.

През 1922 г. той е вече милионер. Успява да осъди и германското правителство, за да му бъде изплатена една огромна сума като компенсация. Оказва се, че това е било гарантирано в тайно споразумение, сключено през 1915 г. при „неблагоприятен изход във войната“.

Уви, никой не изплаща подобна компенсация на България, сама принудена да изплаща огромни репарации по клаузите на Ньойския договор. Това също е част от „наследството на Фердинанд“.

Онова, което е известно за тези последни десетилетия от живота на Фердинанд, е, че той не изпуска от поглед българската политика. При него се отбиват немалко някогашни политици и стари познати, но той няма лично влияние върху решенията на цар Борис III. Новият цар държи на самостоятелността си и прави всичко възможно, за да отпъди от себе си тегнещата сянка на стария Монарх.

През 1928 г. по случай 1000-годишнината на цар Симеон Велики и 50-годишнината от освобождението на България бившият цар се обръща към второто си отечество със следния манифест:

Уморен в неравна и дълга борба, превъзмогнат, но не разбит, българският народ сложи оръжието си, понесе тежката си съдба и се отдаде на мирни занятия… Аз желаех само благото на българския народ и струва ми се, че не съм заслужил тая съдба, защото като ръководител на държавата два пъти я водих към осъществяването на българските идеали, но злодейци или враждебни сили разрушаваха пътя и осуетяваха по този начин обединението на българския народ, за което мечтаех и най-после се пожертвах!

По волята на провидението цар Фердинанд има дълъг живот, преживява края и на Втората световна война. През последните си дни той вижда отново Европа в пламъци. Стар и болен, той ужасно се страхува да не би Кобург да попадне в съветската зона. Преживява смъртта на своя син цар Борис III, както и екзекуцията на втория си син княз Кирил, осъден от т.нар. Народен съд.

Известен е за референдума през 1946 г., с който България става „народна република“, което слага край на неговата династия. Не е ясно дали в следвоенния хаос до него са стигали български вестници, но може да е слушал емисиите на радио София, според които „кобургската династия е виновна за всичко“.

Умира на 16 септември 1948 г. в присъствието на двете си дъщери – княгините Евдокия и Надежда. Но никога не вижда своя внук – малолетния Симеон II.

Твърдят, че в последните си часове повтарял: „Всичко наоколо ми рухва“.

Цели 76 години тялото му остава в „пътен ковчег“ в църквата „Св. Августин“ в Кобург. В очакване за обратен път към България, с която все се разминава във времето.

Включително и поради факта, че неговият „византийски блян“ се оказва „български крах“.

Швейцарският журналист Пол Жантизон, посещавал го на няколко пъти, стига до следния извод за разминаването между Фердинанд и България: „Фердинанд обичаше народа си, но не го уважаваше, докато народът уважаваше своя цар, но не го обичаше“.

С упокоението на цар Фердинанд в българска земя – с военни почести, но не по пълния протокол за държавен глава – и тази страница от българската история беше затворена.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора