Режисьорът Асен Владимиров за своя нов документален филм „Жертва на пешки“, разказ за епохата през съдбата на българския лекар д-р Марко Марков.
„Предизвикателство е да направиш филм, в чийто център не е класически герой. Ние сме свикнали, че за героите се правят филмите.“ Това казва, режисьорът, сценарист и продуцент Асен Владимиров по повод новия си филм „Жертва на пешки“. Той е за съдбата на българския патолог д-р Марко Марков, член на комисията, която е излязла със становище, че съветското НКВД е извършител на разстрела на полските офицери край Катин. Впоследствие Марко Марков е съден от т. нар. Народен съд, оттегля показанията си и е оправдан.
Сложна е съдбата му, както е сложно и времето. А Асен Владимиров добавя: „Много лесно се идентифицирам с него, защото и аз съм изпитвал страх. Исках да представя епохата през този човек, защото всеки е имал някакви противоречия”. Той казва, че е избрал това име на филма, защото е термин от професионалния речник на шахматистите. Употребяват го, когато се жертват пешки, за да се получи някое друго предимство. А по думите му жертви са полските военнопленници, както и лекарите от комисията – българският лекар д-р Марков и колегите му от други националности, които, произнасяйки се според професионалната си съвест, се озовават в менгемето на интересите на големите.
В случая става въпрос за политическа игра между великите сили във военно време. Германците, които откриват труповете в Катин, искат да използват това, за да противопоставят съюзниците Англия и Америка, от една страна, и СССР от друга. Самият Гьобелс нарича разкритието „изключителен шанс с поразителен ефект, който трябва да бъде използван в съответствие с всички правила на пропагандата, докато американците и англичаните накрая проговорят“, отбелязва режисьорът.
Според него Чърчил и Рузвелт от самото начало са подозирали чие дело са разстрелите в Катин. Но застават твърдо зад СССР, защото не могат да си позволят да се лишат от такъв мощен съюзник. Не бива да се забравя, че в началото на 1943 г. току-що е завършила Сталинградската битка… Точно тогава (април 1943 г.– б.р.) Германия обявява разкритията край Катин, въпреки че ямите на смъртта са открити малко по-рано, надявайки се да вбие клин между тримата съюзници.
„Целият замисъл на филма е да се покаже съдбата на един човек, лекар, на фона на една голяма игра и едно голямо лицемерие. От една страна, е циничното мълчание на Рузвелт и Чърчил, но от друга, е било жизнено важно те да опазят съюзничеството със Сталин – представете си да се бяха скарали! Войната можеше да не се развие по този начин“, казва още Владимиров. За него този филм е повод да представи и една българска гледна точка към трагедията в Катин. А за нея знае още от фестивалите в Полша, на които е бил преди промяната. И тогава, на техните прословути „ночни размувки“ е ставало дума и за това. По-късно, докато работел върху филм заедно с режисьора Светослав Овчаров, му попаднал кинопреглед от 1952 г., в който имало кадри от пресконференция с д-р Марков. По онова време е започнала Корейската война и американците обвиняват севернокорейската армия, че екзекутира американски военнопленници, начинът на екзекуциите със завързани ръце напомня на разстрелите в Катин. Тогава в САЩ създават сенатската комисия „Мадън“, за да разследва Катинската трагедия. Американската комисия призовава участниците от международната комисия за Катин от 1943 г., които живеят на Запад, да свидетелстват. Те се отзовават, някои с маски, тъй като се страхуват от съветските служби.
Призован е бил и д-р Марков от България. „Доста лекомислен ход от страна на американците: по това време да получиш писмо от САЩ, и то от такава комисия, представяте си какво означава, Държавна сигурност е нащрек“, отбелязва Асен Владимиров. И по този повод тук се организира естествено кампания срещу американците. В „Правда“ излизат огромни материали, в София правят пресконференция, викат д-р Марков.
Сенатската комисия излиза с твърдо заключение, че разстрелите в Катин са дело на съветското НКВД, но то остава засекретено до 2012 г. Комисията дори препоръчва да се създаде Международен съд за съдене на виновниците, но не се предприема нищо. „Просто спазват договореностите от Техеран, Ялта, Потсдам. Но има и друго – един международен съд може да постави въпроса защо, след като са имали достатъчно доказателства още от 1943, САЩ и Англия нищо не са предприели“, казва Асен Владимиров.
Д-р Марков не е подписал индивидуалния протокол на комисията „Катин“ за датирането на труповете, а само на този, които той лично е аутопсирал, и това е бил неговият шанс по-късно пред Народния съд. Колко време труповете са престояли в земята е решаващо за това кои са убийците – дали са от 1940 или от 1941 г. Ако са от 1940 г., значи са руснаците, защото немците още не са окупирали тази територия; ако са от 1941 – немците. Пред свои колеги и близки д-р Марков е казвал, че самият не бил убеден, защото почвите са съвсем различни и му било трудно да даде заключение. По-късно д-р Марков участва и в Нюрнбергския процес. Разпитва го съветският прокурор Смирнов, защото Катин е част от съветското обвинение. От другата страна го разпитва д-р Щамер, адвокатът на Гьоринг на процеса. Д-р Марков отговаря внимателно, конкретно на въпросите, от филма може да се види какво казва.
Асен Владимиров признава, че процесът по създаването на филма е бил много труден. И то не само от гледна точка на трудоемкото събиране на факти. Започнал от Държавна агенция „Архиви“, където са материалите от Народния съд, работил в Българската национална филмотека, американски архиви, Катинския музей във Варшава, където преди две години бе открита нова експозиция, изключително въздействаща, с хиляди предмети, извадени от ямите на смъртта.
„Предметите придобиват и символично значение. Например съпругите на убитите докрай се надяват да дочакат живи мъжете си, в ямите са намерени техните брачни халки… Изложени са в музея, казва режисьорът. Самият той е изключително депресиран от работата си по филма. Колебаел се дали да използва факти за разстрелите, които извършвал Василий Блохин – палачът на Сталин. Той собственоръчно извършил огромна част от екзекуциите. Най-ужасното дело на този прокълнат ум се случило в Катинската гора през 1940 г., когато съветските войници екзекутирали общо около 22 000 полски военни. Поляците са екзекутирани в 28 последователни нощи и телата им са заравяни с булдозер на друго място. Самият Блохин застрелвал по един човек на всеки три минути и така по десет часа на нощ. Той убивал неуморно и не обичал да бъде прекъсван. По този начин руснакът се превърнал в най-масовия убиец в историята на човечеството. Убил е над 15 000 души, а по някои сведения 30 000. Само в Катинската гора около 6000 души са били разстреляни собственоръчно от Василий Блохин, комендант в главната квартира на НКВД. Носил си немски пистолет, защото съветските засичали…
Много хора у нас не са чували нищо за Катин, продължава Асен Владимиров. „Това беше аргументът ми – трябва да се говори. Потискащо е. Филмът не е весел.“ Въпреки че Горбачов и Елцин разкриват през 1990-91 г. документите за участието на съветското НКВД в разстрелите в Катин, над 70% процента от руснаците не вярват на това. Има форуми в интернет, които се занимават с това и привеждат показанията на Марков, казва Асен Владимиров.
Заговаряме и за другите му филми. Споделя, че макар и продуцент на няколко игрални филма на режисьорите Ивайло Христов и Светослав Овчаров, все пак пристрастието му си остава документалното кино. Казва, че деветдесет процента от филмите, които е правил, са свързани с историята. Дълги години работи с режисьорката на документални филми Елдора Трайкова. Истинското начало в неговата работа си остава срещата му с големия документалист, покойния Юлий Стоянов. Работи с него от 1978 г., първо като асистент, после като сценарист, а на някои от филмите и като сърежисьор. Юлий Стоянов бе известен със своята изключителна педантичност към историческите факти. „Сега е по-лесно да се набира материал. Но тогава като ходехме по архивите, Иван Цонев (операторът на филмите на Юлий Стоянов – б.р.) заснемаше стотици снимки. След това те се гледат, вкарват се във филма, после се изкарват. При Юлий беше така. Той натрупваше, после отнемаше, такъв му беше методът. И това продължаваше месеци. Моментът на завършването на филма при Юлий беше много труден“, признава Асен Владимиров. И обяснява с усмивка, че е въпрос на „лошо“ възпитание, с което не може да се пребори. И той набира прекалено много материал. Казва, че вече две години прави филм за чуждите военни кореспонденти в Руско-турската война.
„При Юлий всяка снимка беше от това време, за което ставаше въпрос. Той ме караше да проверявам всяко нещо: иди да провериш, още един път и още един път… Беше абсолютен маниак на тази тема. Такава етика на работата“, споделя Асен.
Питаме го какво е важно за него в документалния филм. „Напоследък ми става все по-важно да се дава знание, научно-популярната част на филма. Това затруднява от една страна, защото губиш филмово време. Но от друга, се натъкнах на пълно непознаване на историята. Показах „Жертва на пешки“ пробно на няколко души, не само че не бяха чували за Катин, но не бяха чували за договора Молотов–Рибентроп“, казва Асен. И добавя, че хората у нас не се интересуват много от своята история. От истинските факти, а не от някакви патриотични мантри. Това важи и за интереса към истинското документално кино, което става все по-бутиково. „Мисля, че българите са с много ниско самочувствие и това избива в патриотарски уклон. Да се говори как Джон Атанасов е българин, е пълна глупост. Разбира се, баща му е българин, но майка му е ирландка. И самият той не е изобретил компютъра. Имал е принос, а ние тръбим наляво и надясно, има паметник… В енциклопедията няма да прочетеш такова нещо. Аз самият съм правил интервю с Джон Атанасов. Едно филмче направихме – казваше се „Една по-сложна сметачна машина“. Асен Владимиров припомня, че филмът на Юлий Стоянов „България – база данни“ иронизираше този наш пусти стремеж към възвеличаване по линията „И ний сме дали нещо на света“. „Какво българите са дали – чуто, недочуто, някаква мегаломания, ниско самочувствие“, казва Асен. А ние си припомняме филма на Юлий Стоянов – „След години“ (1977 г.), който заедно с „Любен Каравелов – материали от едно проучване“ (1979 г.) предизвика навремето недоволството на комунистическите фактори заради недостатъчния според тях патриотичен патос…
Не му се говори за скандалите във филмовата общност напоследък. Субсидиите са малки, режисьорите станаха много, а често няма и достатъчно професионални критерии при избора за подпомагане на дадена продукция. Пък и фестивалите станаха много, всеки си хваща някакъв, размахва го и аз съм правил така, споделя Асен… Но в крайна сметка, все пак остава удовлетворението, когато откриеш нещо неизвестно. Така е с филма „Книжарят“, посветен на Ромен Гари, със сценаристи и режисьори Катрин Бернщайн, Франция, и Асен Владимиров. Всъщност Асен е успял пръв да намери досието на известния писател и дипломат за известно време в България. А да намериш нещо ново, определено носи удовлетворение, признава режисьорът. „Детайлът е много важен в киното. И в игралното, и в документалното. Понякога цялата личност се оглежда в няколко детайла. Или цялото историческо събитие.“
Разговорът с Асен Владимиров е публикуван в сайта Въпреки.
