„Сънища наяве“, Иън Макюън, превод Радосвета Гетова, издателство „Колибри“, 2025 г.

Името на Макюън е знаково. Почти сигурно е, че ще получи Нобелова награда. Книгите му са дълго чакани и четени с небивал интерес (буквално в цял свят). Причините за това са много. И една от тях е, че – като всеки голям писател – умее да събира границите и да превръща „детските“ сюжети в разкази за зрели хора. Може да пише приказно, да пресъздава и да актуализира класическите традиции на Луис Карол, на Астрид Линдгрен и на Джеймс Матю Бари. Затова Алиса, Пипи Дългото Чорапче и Питър Пан, онези вечни деца, в чиято невидима компания се движи и живее десетгодишното момче Питър Форчън, са не само герои, но и режисьори на книгата, изтъкана от сънища. Въпросът е как трябва да се чете? Дали като пъзел, при който едни парченца се слепват със своите огледални двойници? Ако е така, става ясно защо в края на романа се появява изчезващият крем от „Алиса в страната на чудесата“. Става ясно и защо в „Сънища наяве“ живее Гуендилин – момичето, чието име се римува с името на Уенди от „Питър Пан“. Но не става ясно що за реалност ще представлява животът на едно десетгодишно дете с негови връстници, някои от които (като Алиса) са с век и половина по-големи?

Струва ми се, че подобни въпроси са за родителите, които също са били деца. Сякаш те отдавна са забравили, че някога (толкова някога) и те са говорили с кукли. Сега са пораснали и смутени от това, че синовете и дъщерите им „летят из облаците“, по неволя откриват детските книжки. Но откриват и още нещо: станали са не големи хора, а плешиви чичковци и дебели лелички. И – иска ли питане – отдавна са забравили езика на животните. Забравили са и езиците на цветята. За сметка на това са се научили да броят пари. Което не ги прави по-богати. Прави ги по-обикновени и (в някаква степен) по-малко съществуващи. Вероятно именно това трябва да ни покаже „изчезващият“ крем. Стоиш си на плажа, мажат те (уж) със слънцезащитен крем… и ти (като всеки доволен човек) изчезваш. Притчата напомня на онази, която Луис Карол разказва, но това е само привидност! Сега е друго. Историята с откраднатия сапун (няма да я преразказвам) може да обясни ситуацията и да внесе повече яснота. Защото удивително напомня за розовите вълнени гащи на госпожица Розенблум от „Пипи Дългото чорапче“. И какво от това, че Пипи е с 80 години по-млада от Алиса и с 80 години по-стара от Петър Форчън? Щом госпожа Гудгейм от „Сънища наяве“ е като госпожа Розенблум; щом нищо не се е променило, защо да се променя езикът на детската фантазия?!

А от друга страна – тревожим се ние, „големите“ – ако децата пораснат и си останат същите? Ако Алиса, Пипи, Питър Пан и Питър Форчън завинаги си останат на десет години? Тогава?! Ще кажем ли тогава, че вече бившите деца са станали шизофреници? Защото ако един 35-годишен мъж живее с възприятията на Питър Форчън, ако играчките му говорят и му се привиждат фосфоресциращи котешки души, то той несъмнено ще се нуждае от принудително въдворяване в специализирано медицинско заведение. Ала въпреки това (или точно заради това) няма деца шизофреници. Явно при порастването нещо се обърква. Фантазията (подобно на телата ни) става прекалено тромава. Става прекалено властна и прекалено обсебваща… и човекът се счупва. Сигурно затова в психиатрията съществува синдромът на Питър Пан. Вероятно Луис Карол е страдал от него. Но дали от това следва, че „Сънища наяве“ може да се чете като учебник по психоанализа? Защото ако фантазията (при Аристотел) е познавателен метод, то фантазмите (в една аскетическа традиция) са пагубни. От което би трябвало да следва, че само и единствено децата знаят как да живеят на равно разстояние между Аристотел и аскетизма. Само те могат да бъдат разумни и да мечтаят „професионално“. И ако ние, възрастните, успеем да съхраним този „професионализъм“, ако превърнем фантазията в умно сетиво, чрез което душите на малчуганите се хранят, ще сме добри родители. Не успеем ли, ще направим от децата си същества, подобни на митичните Goofus bird, или на птиците, които летят назад, защото ги интересува не накъде отиват, а къде са били; или на рибата гуфанг, която плува назад, за да не ѝ влиза вода в очите. А има и по-лоши варианти. Може чудните ни деца да заприличат на чудовищни уробороси[1], които, захапали опашките си, се самоизяждат. Не настоявам, че този поглед към „Сънища наяве“ е единственият правилен. Може би повестта на Макюън е обикновена детска книжка. Но нали някой казваше, че ако една книга е обикновена, тя не може да е детска. Защото в света на децата нищо не е обикновено…

––––

[1] От старогр. υροβόρος (ουρα – опашка) и (βορος – ядящ). Неслучайно този образ/мотив може да се открие в друга детска книжка на Михаел Енде – „Приказка без край“.