0
3138

Загубен в космоса

„Към звездите“

„Към звездите“ е странен кинорезултат от неустойчивата кръстоска на научна фантастика, екзистенциална драма и документален филм (без да броим уклоните за екшън, съспенс и цитирането на класики). С всеки един жанр по отделно  американският режисьор Джеймс Грей сигурно би се спогодил, въпреки че основният му опит е в криминалната драма („Малката Одеса“, 1994; „Ярдовете“, 2000; „Господари на нощта“, 2007), но желанието да вземе от всичко по малко и нищо категорично достатъчно, води до произведение, пред което зрителите и особено феновете на Sci Fi естетиката, неизбежно се чувстват или раздвоени, или доста разочаровани. А раздвоението на самия филм е перманентно и на всички нива – от естетиката и формалните решения, през историята и жанровата характеристика, чак до образите и озвучаването.

След няколко минути насаме с една кинотворба зрителят обикновено се ориентира (поне на първо време) какъв стил история ще гледа. Не и с „Към звездите“, където лиричните камерни сцени между човека и космическото пространство отстъпват място на „задъхана“ наземна комуникация, политически конспирации, екшън преследване и дори среща с неотговарящ кораб, подал сигнал за помощ… Но междувременно отново са се включвали красиви пейзажи, документални репортажи от земни катаклизми и „психосоматичните“ медитации на протагониста. Въпросът не е, че всичко това не може да съжителства в един филм, но хомогенността и балансът са ключ към добрата комуникация със зрителя, освен в случаите, когато някой режисьор умишлено се опитва да го подразни и/или да го извади от зоната му на комфорт…

Ясно е, че с бюджет от 90 млн. долара не може да се направи фантастичен блокбастър, но и едва ли това е била целта при изобилието от вътрешни монолози на Брад Пит. При все това мнозина са се справяли прилично в зоната на научната фантастика, без да прибягват до технически недоразумения, които изглеждат бутафорно в очите на Sci Fi „ветераните“. От друга страна, не можем да твърдим, че Джеймс Грей е невежа начело на екип от технически неграмотни специалисти. Следователно всички неправдоподобни елементи от приземното и космическото оборудване и случване в „Към звездите“ сигурно искат да ни подскажат, че външната достоверност не е важна, защото е само фон на душевното скиталчество… А дали нямаше да е по-лесно просто да не акцентират върху „свободно висене“ в земната орбита и общуване на хора и предмети в открития космос!?

„Към звездите“

Астронавтът Рой Макбрайд пътува до края на Слънчевата система в търсене на изчезналия си баща и за да реши мистерия, която заплашва оцеляването на планетата ни… Самият Джеймс Грей сравнява историята си с романа на Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака“ (по който е направен „Апокалипсис сега“), премествайки акцента от космическото пътуване към търсенето на корените – отсъстващия баща, но също и собствената идентичност. Темата за семейството е сред предпочитаните от Грей и в частност конфликта баща–син, но в „Към звездите“ не е останало много място за нейното сериозно изследване. Безспорно сцената между Рой и Клифърд е въздействаща, а финалът ѝ – колкото логичен, толкова и неочакван. Но тя остава някак „висяща“ заради дисбаланса в информацията, която сме натрупали за двамата преди този момент: единият „материално“ присъстващ през цялото екранно време, а другият –„разказан“ мит, който не достига пълноценно до зрителското съзнание.

Фабулата се вписва във фантастична рамка, която обаче има второстепенно значение. Препратки в жанра определено не липсват, независимо дали става дума за „2001: Космическа одисея“, „Гравитация“ или „Интерстелар“, но сюжетът надхвърля формата на космическите приключения, парадирайки със своя реализъм (не прекрачваме пределите на Слънчевата система, нито скоростта на светлината). Именно той размива границите между игралното и документалното и отвлича вниманието от екзистенциалната драма, която би трябвало да е в центъра на пътуването. Джеймс Грей бяга от комерсиалния подход и явно държи на статута „авторски филм“, в който екшънът (а не рядко и действието като цяло) е без значение. Но в такъв случай трябваше да заложи на камерност от друг вид, защото насред визуалните „анахронизми“ и тромавото междуличностно общуване, сега Рой Макбрайд прилича повече на аутист, отколкото на самотник, копнеещ за нормална човешка среда.

„Към звездите“

Всичко е някак приглушено в „Към звездите“ – и цветовете, и звука, и емоциите. По линия на озвучаването се набиват „на уши“ две неща: неправдоподобието на лунната битка и задкадровият глас, който направлява метафизичното търсене, напомняйки за „Дървото на живота“ на Терънс Малик. По линия на образите, Брад Пит е безупречен, но със същия успех би могъл да си партнира с шивашки манекени – до такава степен са без значение останалите персонажи (като конкретно екранно присъствие, а не като актьорско изпълнение), сякаш са само сенки или движещи се идеи.

Тезата, че сме единствени по рода си и сами в света, която противоречи на преобладаващите търсения на извънземен живот, е любопитна и оригинална, въпреки фатализма си, но останалите екологични и хуманистични послания на филма са vu.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЕдно славно десетилетие
Следваща статияПътят