35 години след 10 ноември 1989 г. излиза една важна и необходима за всички читатели и любители на словото книга – „Насаме с НЕзабравимите“ (изд. „Сиела“). Нейната авторка Виолета Цветкова представя 45 срещи с покойни вече актьори, режисьори, писатели, музиканти, художници, учени. Журналистката ги е избрала измежду стотиците интервюирани по време на 30-годишната си работа в различни наши издания. Тя не дава отговор защо точно 45, но след като затворих последната страница на книгата, си мисля, че това са 45-те години от 9 септември 1944 до 10 ноември 1989.
В това пътуване през годините преобладават актьори от всички възрасти, следвани от режисьори в киното и театъра и писатели (поети) от различни поколения. Възрастта е неслучайно търсена от авторката. Тя съпоставя гледни точки за миналото, настоящето и бъдещето на България през погледа на млади и не съвсем творци. Различни политически, те са еднакви в искреността и болката си по днешния ден.
Структурата на книгата е премислена. Всеки „герой на нашето време“ е представен в началото с кратка биография, която опреснява паметта на съвременниците им или пък подготвя непознаващите ги читатели за последвалия разговор. Снимката на всеки един творец е придружена с мнение или мисъл, която дава представа за неговия характер, политически убеждения или поглед към света.
Оригинален за мен е и начинът, по който тези 45 действащи лица са обединени в четири части. Виолета Цветкова започва с „НЕсърдити старчета“ – изповеди на 21 мъдреци на словото, сцената, филмовата лента, скулптурата. Подредени по азбучен ред, те имат някакво характеризиращо ги определение, което поражда любопитство. Само няколко примера: писателят Георги Данаилов е „сладкодумецът“, актьорът Георги Русев – „щастливият /анти/герой“, неговият колега Нум Шопов – „той, Краля!“, режисьорът Тодор Динов – „любопиткото“. Доживели преклонна възраст, те разказват по-малко за себе си и много повече за онова, което ги заобикаля и вълнува във всекидневието.
Тяхната възрастова противоположност са 7-те „НЕостарели любимци“, отишли си непрежалимо рано, като режисьора Илиян Симеонов („Да си отидеш на 45“), „лъчезарната“ актриса Мариана Димитрова или най-младия, едва доживял 38 Дими от групата „Сленг“ („Живот х 2“). Популярността им приживе е наистина голяма, тяхната безкомпромисност в изкуството завидна.
Изящество и достолепие лъха от 8-те „НЕподражаеми дами“, сред които е най-възрастната интервюирана, балерината Фео Мустакова („Да доживееш 102“). Тя е в компанията, между другите – на „одухотворената“ художничка Магда Абазова, „Мамето“, актрисата Златина Тодева, „Купонджийката работохолик“ преводачката Васа Ганчева. Жени, борили се за своето утвърждаване вчера, постигнали уважение и признание днес, но говорещи с тревога за утрешния ден.
Виолета Цветкова приключва книгата си, както я и започва – с 9 творци в зряла възраст – „НЕзабравени вдъхновители“. За силата и смелостта на техните изказвания бих ги определила като бунтари. Сред тях са „тщестлавният националист“ историкът Божидар Димитров, „забраненият“ кинорежисьор Иван Терзиев, „дамата на думите“, преводачката Жана Николова-Гълъбова. Всеки от тях е бил жертва на цензура, обвинения и забрани по времето на социализма. Най-важното е, че не са мълчали. Към тази група творци принадлежи и литературният историк и университетски преподавател Никола Георгиев („Насмешливо към политиката“), чието интервю е моето любимо от книгата заради своята безпощадна критичност и изумителна прозорливост за бъдещето на България. Неслучайно студентите му го наричаха Бог.
Впечатляващо е и как авторката „облича“ интервютата си – тя започва с това къде, кога и как се е срещнала с героите си, в кое издание е публикувано интервюто и завършва с възхищение и благодарност, следи ги дори и години след разговорите си. Това безспорно оцветява изложението. Освен класическите въпрос-отговор, тя прибягва и до други похвати. Поради невъзможност за личен контакт журналистката разпитва актрисата Домна Ганева за съпруга ѝ актьора Николай Бинев („Неразделните“). Актьорът Стефан Данаилов („Пигмалион от новия век“) е видян през погледа на актриси, с които е играл в киното и театъра. Поетът Любомир Левчев („И осанна, и разпни го“) ѝ дава вече написаните отговори, вместо да диалогизира с нея. Режисьорът Захари Жандов („Влюбеният в киното“) пък предпочита изповедалния монолог, за да разкаже за филмите си. Авторката е респектирана от събеседниците си, говори им на „ви“ и само с режисьора Рангел Вълчанов („Цял живот шоу“) си позволява (във второто си интервю, десет години след първото) да премине на „ти“.
Покрай Вълчанов забелязах как спомените и разказите на творците се преплитат, как едно интервю препраща читателя към друго, за да си допълни той или изясни подробности. Само няколко примера. Актьорът Иван Кондов („Чудакът“) има прекрасни спомени от дебюта си в „На малкия остров“ на същия Рангел Вълчанов, отбелязва и великолепния сценарий на поета Валери Петров („От рода на хвърчащите“). Той пък разказва за пиесата си „Театър, любов моя“, писана специално за Славка Славова и Таня Масалитинова („Без тъга“). Актрисата също говори за тази пиеса. Нейната колежка Стоянка Мутафова („Смях и достолепие“) разказва премеждията си в Чехия при снимките на „Езоп“ на Рангел Вълчанов. Тя, разбира се, не може да пропусне и колегата си Георги Калоянчев („Без преструвка“), който пък е „автор“ на прякора „Усмивката“ на своя приятел Никола Анастасов („Усмивката на Сатирата“). Сатирикът разказва с благодарност как поетесата Леда Милева („Специалната“) като директор на БНТ е съдействала да се постави в България мюзикълът „Човекът от Ла Манча“, в който Анастасов заедно с Коста Цонев („Без страх от летене“) правят едни от най-добрите си роли. Оставям на читателите удоволствието да се поровят и открият и други препратки.
„Насаме с НЕзабравимите“ е не само портрет на България, нарисуван от 45 интелектуалци, „строители на съвременна България“. Към тях бих допълнила и 46-ото действащо лице, авторката. Виолета Цветкова има завидна обща култура, трупана с десетилетия, остро перо, изчистен от чуждици български език, чувствителност към промените в културата и политиката. Видно е, че е подготвена за всеки свой събеседник и го познава в дълбочина. Именно поради това се надявам да зарадва читателите, като извади от архивите си още интервюта и избере 35 живи творци, които да се изповядат за 35-те години след 10 ноември 1989.
