Откъс от новия роман на Теодора Димова, изданието е на „Сиела“
След монументалните романи „Майките“, „Поразените“ и „Не ви познавам“ Теодора Димова обръща поглед към друго болезнено събитие от историята на България – спасяването на българските евреи през Втората световна война.
Във „Всичко, което се случва“ Теодора Димова още веднъж ни кани във въображаемото курортно градче Болярово, където се развива и действието на последните ѝ два романа. Там, сред привидното спокойствие на един свят, над който постепенно надвисва сянката на историята, се разгръща болезнен разказ за човешките съдби, попаднали в безмилостния водовъртеж на Втората световна война.
В центъра на повествованието застава герой, вдъхновен от личността на Димитър Пешев – подпредседател на Народното събрание по време на управлението на Богдан Филов и една от ключовите фигури в противопоставянето срещу депортацията на евреите от старите предели на България към нацистките лагери на смъртта.
В тази притча за вечната битка между доброто и злото пред читателя оживяват мрачните събития около арестите и подготовката за депортация на българските евреи, както и решимостта на един държавник да се застъпи за своите съграждани въпреки опасността и последиците от този избор. Но отвъд историческите факти романът поставя и един много по-дълбок въпрос – какво е необходимо, за да съхраниш човешкото в себе си, когато светът около теб постепенно се отказва от него?
Сюжетът е базиран върху реални факти, запазени в исторически свидетелства от периода, както и от живота на Пешев, описан в неговите „Спомени“.
„Всичко, което се случва“, Теодора Димова, издателство „Сиела“, 2026 г.
4 юни, петък, 1943 г.
Мила Розичке,
Спах много лошо, като че ли сънувах всичко, което ти написах, и през цялото време се чудех – нали това се случи наистина, как така го виждам насън? Нали го описвах най-подробно на Роза, сега ще излезе, че било сън? Тя ще си помисли, че съм ѝ разказвала не истината, а съня си? Лутах се между двете реалности, не можех да определя коя е истинската, а събитията продължаваха да вървят като на филм, за който вчера ти разказвах, демонстрацията по булевард „Клементина“, блъснатите и пребити хора, кръвта по лицата им, прибягващите полицаи, конната жандармерия, черните полицейски коли, а ние вървим към двореца – ще искаме среща с царя, но аз не спирам да се питам – това написах ли го вчера на Роза, или съм го пропуснала? Как ще съм го описала вчера, когато то се случва сега? Всъщност, мила Рози, този сън е много показателен за състоянието ми, смесването на сън и реалност, често ми се случва да си мисля, че сънувам нещата от живота. В някакво женско списание четох, че имало такава психическа болест, явно страдам и от нея, освен от всички останали. В Париж бях попаднала на учебник по психиатрия в кабинета на моя свекър, изгълтах го за една нощ и установих, че няма описана болест, чиито синдроми да не притежавам. Бащата на Рене само се усмихна и каза, че с всички начинаещи в курсовете по психология било така. Рене е копие на баща си, все едно гледаш две версии на един и същи човек.
Окупацията на Париж се случи някак изведнъж, като сън, като кошмар, от който се надяваш, че ще се събудиш и всичко ще е както преди. Но не. Градът изведнъж потъмня и посърна от червено-черните нацистки знамена със свастики, те се развяваха от кметствата на арондисманите, от министерствата, от музеите. Кафенетата се изпълниха с германски войници, които си поръчваха обилна храна и най-лошото – не я доизяждаха. Пред кварталните магазини за месо и бакалиите от ранна утрин се извиваха опашки. Продуктите се раздаваха чрез купони и порционни карти. Хлябът вече не ухаеше както преди, вкусът му беше различен. Яйцата станаха лукс и се пазеха само за децата и болните. Сапунът изчезна. Телефониите почти не работеха. Комуникацията между градовете беше разстроена. По пощата можеха да се изпращат само официалните германски пощенски картички. Писма в пликове и колети не се приемаха. Много от магазините бяха изоставени или затворени. От вътрешната страна на някои витрини бяха залепени пропагандни плакати – синеок немски войник, заобиколен от малки французойчета, които разговарят с него. Трябваше да ни подскаже, че врагът на Франция не са германците, напротив, те са ни приятели. Основният им враг е друг. Улиците се изпълниха с камиони с немски номера. Полицаи управляваха движението по големите кръстовища. Антиеврейските мерки постепенно и неусетно се засилваха. Отнемаха магазинчетата от еврейските им собственици и ги даваха на колаборационистите. На фасадата на Операта закачиха огромен транспарант, той рекламираше изложбата „Франция и еврейството“, която беше изложена вътре във фоайето на сградата. Раздаваха се листовки с прочутия памфлет на Едуар Дрюмон от края на XIX век: Основните белези, по които може да се познае евреинът, са: прочутият гърбав нос, примигващите очи, стиснатите зъби, щръкналите уши, квадратните, а не бадемовидни нокти, твърде дългият торс, плоското стъпало, кръглите колена, извитият навън глезен, меката и отпусната ръка, характерна за лицемера и предателя. Често едната им ръка е по-дълга от другата. След появата на тази листовка Рене най-подробно изучаваше, смеейки се, глезените ми, колената ми, ръцете, целуваше пръстите ми един по един и ги засмукваше, значи ти не си никаква еврейка според онзи глупак, казваше той, защото ноктите ти са овални, стъпалата ти изящни и ушите ти не стърчат, а ти досега само си ме лъгала, че принадлежиш на този етнос. Това се беше превърнало в нещо като задължителна прелюдия към дългите ни игри в лег-лото. Тогава той заключваше тежката масивна врата на спалнята, за да не би мадам да нахлуе изневиделица и да обяви на висок глас, че продължителните сексуални удоволствия влияят неблагоприятно върху охтиката на нейния син. Да, тя беше способна на такова нещо, Рози, наистина. Но да не се отплесвам отново, достатъчно ти говорих, пардон, писах, вече за нея.
Появи се комендантски час. Евреите не можеха да се отдалечават на повече от пет километра от местоживеенето им. За да пътуват между градовете, им бе необходим аусвайс. В метрото можеха да се качват само на определените за тях вагони. Рене подучи студентите си по философия да зашият на реверите си жълта значка, на която пише Philo. Полицаите от Латинския квартал ги спираха за проверка и после пишеха докладни до родителите им. По улиците настойчиво се разлепваха плакати с прегърбен старец с голям извит нос, който алчно стиска торба с пари, усмихва се, а зад него се виждат трупове в локви кръв. По такъв пропаганден и елементарен начин се внушаваше кой всъщност е врагът на Франция. Изведнъж забелязах, че с Рене се беше случила някаква огромна промяна, но не можех точно да я назова. Рене беше престанал да живее с мен и родителите си на това място, в този апартамент, макар физически да присъстваше. Но вниманието му, мислите му, погледът му бяха другаде. Изучаването на всяка частица от тялото ми беше изоставено и любовните игри като че ли завинаги забравени. Понякога ме поглеждаше с такова изумление, като че ли почти на глас казваше – но какво правя аз тук до тази жена, до тези двама възрастни хора? Кои са те? Лягаше си рано и се правеше на заспал, когато се промушвах до него. Колкото повече се отдалечаваше от този дом, толкова повече майка му го обсебваше с досадните си и наплевателски грижи, защото недостигът на храна я караше да мисли, че всеки миг латентната инфекция на Рене ще избухне заради намаления му имунитет. Той стана раздразнителен и нервен. Няма как да не е така, мислех си, повечето му колеги, връстници и приятели се бият на фронта, а той е принуден да минава по улиците и да гледа как германските офицери пият шампанско по кафенетата и се смеят гръмогласно, развеселявани от красиви млади французойки. Закъсняваше вечер, връщаше се пребледнял и пушеше тайно цигара от цигара на балкона. Имаше нужда да върши нещо непрекъснато, колкото и безсмислено да е то. Като че ли едновременно се намираше в някакво вцепенение и изстъпление. В началото си мислех наивно, че се тревожи заради мен и семейството ми. Конфискуваха магазинчето на баща ми и работилничката зад него. Всъщност ги дадоха на неговия най-голям конкурент французин от същата улица. Синовете му още на другия ден дойдоха и се разпоредиха магазинът да бъде затворен за неопределено време. Но, Рози, ти знаеш татко колко е предвидлив, почти съм сигурна, че е успял да спаси диамантите, с които, честно казано, не зная как се беше сдобил. Но той и мама не бяха някак необичайно разстроени от тази конфискация, или поне не го показваха пред мен. Рядко ги виждах, ходех на, така да се каже, задължителните ежемесечни посещения на добра воля при тях. Траеха колкото изпиването на едно кафе. Обсъждахме главно времето, цените на хранителните продукти, задочното ми обучение в университета, покачването на таксите и отново времето. Като че ли двамата се бяха вкаменили, обездвижили, застинали като жива картина в някаква скала. Съзнавах, че са изплашени, но съзнавах още, че за такива изкопаеми като тях нямаше пряка заплаха заради възрастта им. Затварянето на магазинчето беше най-многото, което можеха да им причинят. Опитвах се да успокоявам Рене, често му повтарях – аз имам френско гражданство заради брака ми с теб, повярвай ми, за мен няма опасност. Той правеше неопределен жест с глава. Всъщност тогава ми е изглеждал неопределен, сега вече знам, че бих могла съвсем ясно да го разчета. Градът беше същият и едновременно с това неузнаваем. По някои балкони на кооперациите също се появяваха знамена с червено-черна свастика. По булевард „Сен Мишел“ се движеха колони от бронирани машини, танкове, автомобили, камиони, покрити с камуфлажни мрежи. Витрините бяха тъмни, уличните лампи не светеха, хората се движеха като подгонени, с наведени глави. Лицето на маман все повече изтъняваше и се угрижваше. Тя вече почти не разговаряше с мен, за нея бях сянка, която съвсем естествено можеше да пренебрегне. Сега си давам сметка – знаела е неща, които аз дори не подозирах. Първо започнаха арестите на мъже евреи в най-трудоспособна възраст. Изпращаха ги в трудови лагери. После дойде ред на емигрантите евреи без поданство от Маре[1]. Дочувахме слухове, понякога виждахме по улиците как с приклади подкарват собственици на магазини и ги качват в камионетките. В началото на юли от префектурата на парижката полиция разлепиха обяви, че търсят жени за почасов работен ден от 21:00 ч. вечерта. Давали им картотеки с имена на евреи. Трябвало да поставят в отделна кутия картоните на евреите, които не са родени във Франция. Това била работата им, за която получавали мизерно заплащане в продължение на две седмици. Никой не знаеше какво означава това, защо го правят. Само седмица по-късно щяхме да разберем.
Мила Рози, прекъсвам. Малко не се чувствам добре. Като че ли ми се повръща или не мога да дишам. Често ми се получава така, когато мисля за онези дни. Предусещах приближаването на катастрофата и живеех така, все едно тя няма да се случи. Бездействах и чаках да се стовари върху мен. Приличах досущ на хората от Ючбунар, за които ти писах в предишното писмо.
Утре сутринта ти обещавам, че ще продължа.
[1] Прочут сега квартал в центъра на Париж, един от най-скъпите, по-известен като „еврейския квартал“.
