Начало Идеи Актуално За ПСА по изкуствоведски
Актуално

За ПСА по изкуствоведски

Емануел Мутафов 
16.12.2023
21137
фотография Деян Статулов

Прадядо ми Цонко е бил учител и убеден привърженик на социалистическата идея. Заради участието му в Плевенската комуна през 1920 г. е лежал в затвора и е лишен от учителски права. За да оцелее семейството му, после се посвещава на лозарството и е сред видните производители на вино в града. Та, поради идеите си при влизането на съветските войски в Плевен през 1944 г., отива на площада да ги посрещне и сам моли да настанят в дома му съветски офицери. Надявал се да научи повече за социализма и „справедливото“ общество в СССР. Смислен разговор не станал, тъй като му изпили всичките вина и ракии, изяли и всичките му запаси от храна, а на изпроводяк му откраднали позлатения джобен часовник. Повече за социализъм и комунизъм в семейството не се говорело. Само когато баба ми питала през годините: „Къде ти е часовникът?“, той отвръщал – „Загубих го някъде“.

Изчаках през последните дни да чуя и прочета мнението на някои от водещите ни изкуствоведи за случващото се с Паметника на съветската армия, но тъй като не попаднах на такова, реших да споделя гледището си.

Роден съм в София и винаги, когато отивах в зоологическата градина (до 1984 г. срещу Спортната палата, сега Министерство на младежта и спорта) или в Парка на свободата (така бе прекръстена в детството ми Борисовата градина), минавах покрай тази смазваща с размерите си композиция, отвръщайки поглед към някои от по-умело съчетаните с околната архитектура сгради като Софийския университет, Орлов мост, легацията на турския посланик – исторически сгради и съоръжения в съвсем друг стил. За щастие, бронзово-бетонния фалически символ в парка не се виждаше от кабинета ми в Института за изследване на изкуствата, помещаващ се перпендикулярно на монумента в къщата на Андрей Ляпчев на ул. „Кракра“ №21. Нееднократно след 1989 г. обаче ми се е налагало да се боря с хистрионната врява около паметника особено на 9 май, когато е топло и задушно и е необходимо да се отварят прозорци. Отдавам го на логичната носталгия по часовниците „Полёт“, „Ракета“ и по одеколона „Тройной“, който дори се приемаше per os в периода на неудържимо щастие и на определени географски ширини.

Като историк на изкуството не съм съгласен с тезата, че Паметникът на съветската армия не е културно наследство. Наследство е, най-малкото защото по неговата реализация са били принудени да работят едни от най-изявените ни творци през 50-те години на ХХ в. Друг е въпросът какви са били мотивите им да го сторят и какво са вложили в работата си.

Централната фигура, увенчаваща композицията, е изпълнена от Васка Емануилова и Мара Георгиева – важни фигури в развитието на българската глиптика. Няколко години след изпълнението на паметника Васка Емануилова получава орден „Червено знаме на труда“, докато Мара Георгиева успява да стане само почетен гражданин на Стара Загора през 1970 г. Двете съжителстват, не се омъжват и не оставят поколение, заради което е стойностно да се изследва посланието, заложено в композицията на женствения солдат с „Шпагин“, придружен от майка с дете и друг мъж. В оформлението на паметника участва и проф. Любомир Далчев, който през 70-те години претърпява еволюция като творец у нас, но е обвинен във формализъм, както тогава е модерно да се заклеймяват неудобните от хората с „Полёт“. В резултат на всичко това през 1979 г. Далчев избягва в САЩ, а не се преселва в СССР. През 1993 г. пък се отрича от работата си по монументалната сервилност на НРБ към СССР, която все още доминира над градския пейзаж. И това са само детайли от сложната история на поръчковото изкуство у нас, от ролята на пропагандата във властта, от компромисите, които творците правят, за да оцеляват или успяват. Те са обект на историята на изкуството. Винаги са били.

И както комунистическата власт разруши например църквата „Св. Георги Мали“ в Несебър, вместо да я укрепи, под предлог че оттам трябвало да мине улица, но свали стенописите от XVII в. и ги изложи в Националния археологически институт и музей, така и този монумент, който разделя обществото ни, трябва да бъде изваден от контекста на различната градска среда и запазен само чрез своите бронзови фигури. Те са поставяни, разделени на части, затова разрязването им сега не е фатално. Повечето от тях са и кухи, защото се е бързало, както е било със строителството на мавзолея.

фотография Деян Статулов

И реставрираните артефакти не е редно да бъдат поставени в музей, особено на социалистическото изкуство – такова не съществува или поне никой изкуствовед не може да дефинира адекватно. Скулптурите са изваяни за парк и в парк трябва да бъдат. А контекстът им ще бъде запазен съвсем, ако се поставят в парка до новата зоологическа градина, тъй като изначалният замисъл на Паметника е свързан с царската зоологическа градина, която се намираше зад него. Там те ще напомнят за периода, който очевидно като общество още не сме преработили в душите, историята и в естетиката си. Ще могат и да бъдат изследвани от бъдещите поколения. Те ще се използват за сверяване на механичните часовници.

Проф. д.н. Емануел Мутафов е български византолог, преводач, професор по средновековно и възрожденско изкуство, директор на Института за изследване на изкуствата при БАН (2014–2022).

Емануел Мутафов 
16.12.2023

Свързани статии