Като споделям спомени с връстници и състуденти на сина ми (всички родени в нова, демократична България) за студентската си младост, те искат да знаят как при смазващите условия на пълно информационно затъмнение ние, техните предшественици, сме се информирали за света и за страната. След като партийната идеологическа цензура над средствата за масова информация е била толкова непроницаема – питат те – от кого и как ние сме научавали вътрешнополитическата и особено външнополитическата истина, как сме знаели, да речем, че на Запад се живее по-свободно и по-благополучно? А явно сме знаели това, защото сме тръгнали да бягаме тъкмо на Запад – не към Съветския съюз и не към Третия свят.

В поредицата си „Задочни репортажи за задочна България“ незабравимият Георги Марков търси отговор на въпроса – кой създаде легендата Запад. Защото в нашите представи Западът беше наистина легендаризиран. Соиалнопсихологически отговорът на Георги е наистина брилянтен – той противопоставя легендата Запад на реалния Запад, който е наистина свободен, където хората наистина се радват и на зачетени човешки права и граждански свободи, и на благоденствие, но където светът също не е безпроблемен. Но не за да коментирам отговора на Георги пиша този текст, а за да потърся свой собствен отговор.

И така, кои бяха нашите информатори за Бога и света? Първо трябва да отчета, че всички те бяха неофициални – официалните не струваха, официалните бяха чиста проба дезинформатори. Всички медии имаха поставената свише задача да служат на партийната пропаганда, а както установи още ученикът на болшевизма Гьобелс, пропаганда се прави с лъжа – не с истина. Всички, абсолютно всички средства за масова информация бяха подвластни на печатния орган на БКП в. „Работническо дело“, всички повтаряха и преповтаряха неговите постулати и клишета. И БНТ беше „Работническо дело“, и БНР беше „Работническо дело“, и в. „Народен спорт“ беше „Работническо дело“, и сп. „Лов и риболов“ дори беше „Работническо дело“. Техните емисии и рубрики сипеха проклятия по адрес на гнилия Запад и величаеха до неузнаваемост Великия Братски Съветски съюз и родния комунизъм. Ден след ден целият Запад беше представян като царство на тиранията, като убежище на лъжата и злото, като територия на експлоатацията на труда от капитала, като свърталище на беззаконието, като бърлога на наркоманията, на милитаризма, на расизма, на политическия екстремизъм, та дори и на неонацизма.

Чак толкова безобразие и зло, сбрани ведно, ние не можехме да си представим, но нейде към края на 50-те и началото на 60-те внезапно Желязната завеса кое-що се пропука. А през пукнатините ѝ надникна реалността, истината за двата свята надникна.

Колкото и силен да бе тоталитаризмът, духът на времената се оказа по-силен от него; колкото и формална, колкото и измамна, колкото и лицемерна да бе настъпилата и на родна земя след смъртта на Сталин десталинизация, нейните оскъдни блага облагодетелстваха донякъде и нашего брата. По Черноморието започна изграждането на международния туризъм – курортни комплекси, модерни хотели с грейнали тераси от стъкло и алуминий, които никак не приличаха на родните панелки, валутни магазини и лъскави заведения за чуждестранните гости. Вярно е, че Държавна сигурност и хилядите командировани от вътрешността на страната по морското крайбрежие цивилни милиционери дебнеха зорко двата свята да не се смесват, но подобна охрана бе неблагонадеждна – обслужващият персонал по всички тези заведения беше български, през летния сезон хиляди студенти и студентки заработваха по някой лев, че и долар като келнери, като бармани, като водни спасители и като камериерки. Някои от тях поназнайваха чужди езици и контактът с гостите се оказа непредотвратим. А контакт значи обмен на информация – на реална, истинна информация за отвъдния свят, информация, която опровергаваше ежедневните лъжи на родната идеологическа пропаганда. Заедно с това тръгнаха и първите тирове, които обикаляха цяла Европа, потеглиха на далечни плавания родните товарни кораби на новосъздадения международен търговски флот. Те обикаляха по цели месеци държави и пътища, морета и океани, а като се завръщаха на родна земя, разказваха за видяното зад граница – сякаш от онзи свят се връщаха. Така, макар и споделяна шепнешком, информация достигаше и до нас, слушателите и приятелите – колкото и оскъдна да бе тя.

Но най-успешният начин да научим истината за външния свят си оставаха несъмнено западните българоезични радиостанции, пред чиито микрофони премина и моята професионална кариера на редактор. През 50-те години десетина държави от Свободния свят излъчваха на български, но впоследствие много от тях една след друга отпаднаха и през 60-те останаха само Би Би Си, „Гласът на Америка“, „Дойче Веле“ и разбира се, „Свободна Европа“. Всички те бяха забранени в НР България, а много от слушателите им биваха уволнявани от работа, изключвани от университета, изселвани и въдворявани на местожителство, а през годините на чистокръвния сталинизъм – и хвърляни зад решетките. Така че се слушаше тайно. Но се слушаше масово – дори от партийни функционери като моите родители.

Доколкото режимът разчиташе на невежеството и на неосведомеността на хората, негов най-опасен, негов смъртоносен враг се оказа информираността на същите хора. А това обстоятелство поражда един интересен въпрос: след като режимът е съзнавал това, защо не е направил необходимото, за да прегради, за да пререже каналите, по които задграничната информация проникваше на родна земя? Нали този режим е имал на разположение цялата държавна власт, нали всички репресивни механизми са били в яките му ведомствени ръце?

Това е хем така, хем не съвсем така. Оказа се, че и най-тоталитарната власт не е абсолютно тоталитарна. Пък и партийните номенклатурчици са хора, и те са подвластни на неустоимите битови съблазни, пристрастия и щения. Ако номенклатурата позволи международните товарни превози по суша и вода и разви международния туризъм, тя го направи, не за да могат редовите българи да се информират, а въпреки тази опасност. На родните отговорни другари им се усладиха официално проклинатите блага и наслади на класовия враг, те закопняха и за неговите коли, и за неговите курорти, и за задгранични служебни командировки. Те обаче струваха пари, долари, марки и франкове струваха – не рубли и не левове. Рублите зад Драгоман никой не тачеше – още по-малко бе тачен левът. А всежеланите западни валутни постъпления можеха да дойдат само чрез търговски обмен със Запада. И този търговски обмен не се осъществява от изкуствения интелект – той предполага общуване между народите. Така физическите носители на комунистическия режим се видяха изправени пред шанса да вкусят от западните вкусотии, от една страна, и пред опасността този им шанс да подкопае системата отвътре, от друга. В тази си незавидна двойственост партийните ни апаратчици заприличаха на разколебаното и застанало между две купчини сено магаре на Хайне, което така и не опита нито една от двете. Партийният ни елит обаче се оказа по-лаком и по-находчив – той реши да опита и от двете. И тази му амбивалентност му изяде впоследствие главата.

Колкото до най-коварния враг на диктатурата – западните българоезични радиостанции – диктаторите ни направиха всичко по силите си, за да не стигне гласът им до родния слушател. Но има цели, непосилни и за всемогъщия тоталитаризъм. Първото препятствие за тоталитаризма бе, че макар и да заглушаваха емисиите ни, заглушаващите винаги оставяха по една радиовълна незаглушавана, за да могат да записват излъчванията ни и впоследствие да ги поднесат като разпечатки на партийния елит. Така че опитните ни слушатели намираха начин да уловят тази непрекъснато променящата се вълна и да се доберат до програмите ни. Освен това един американски специалист от техническия отдел на РСЕ ми сподели, че подобни заглушавания са изключително скъпи – разходите на източноевропейските режими за обслужването на тези заглушителни централи са по-високи дори от разходите за нашите редакции.

Така че усилията ни не са били напразни – ненапразно загина и Георги Марков. И това съзнание за пълнота и смисъл ме крепи и до днес върху лицето на земята…