0
1062

За пътищата на въображението

Полските писатели Анджей Сташук и Кшищоф Варга, чиито романи четем на български благодарение на изд. „Парадокс”, гостуваха през октомври в София и Пловдив. Видео от срещата им с публиката в Полския институт и кратко интервю с двамата от Людмила Димова.

„Писателят иска да каже своето”: няколко часа след като беше кацнал на софийското летище, Анджей Сташук изброи пред публиката в Полския център първите си впечатления от един непознат град: погледа отвисоко преди приземяването, първите архитектурни и делнични детайли, които се набиват на очи… Двамата с по-младия му колега Кшищоф Варга говориха за пътуванията – личните и на героите им; за пространствата – реалните и въображаемите, които подхранват световната проза. И още: за факта, че народите от Източна Европа са влюбени в националните си катастрофи; за парадокса на национализма, избуял – вероятно като невротична реакция – тъкмо когато границите в Европа са паднали. (Вижте видеото.)

Там някъде трябва да има море…

Колкото и да е странно, до прозата на Сташук стигнах първо чрез немски издания, вероятно българските още не бяха се появили. Казвам странно, защото писателят, който често повтаря, че Западът не му е интересен и не може да подхрани въображението му, е интересен за самия този Запад. Тъкмо в Германия Анджей Сташук, „най-превежданият и най-известният съвременен полски писател”, както го определят, е страстно четен и днес. Вероятно роля играе и ореолът около личността му, която не се вмества в стандартите на днешното живеене. Изключван от много училища през комунизма, Сташук не завършва средно образование. Сътрудничи на нелегални опозиционни издания, упражнява много професии, бил е уличен музикант и санитар в психиатрия. Като пацифист лежи година и половина в затвора – за дезертьорство от армията. Още през 1986 г. напуска Варшава и заживява в планините Ниски Бескиди край границата със Словакия.

Кшищоф Варга е познат на българските читатели сравнително отскоро с оруеловския роман „Надгробна мозайка”и със сборника „Гулаш с турул” (откъс от него в рубриката ни „Книга на седмицата”). Ала дори само тези две заглавия, както и фактът, че представя легендарната полска школа на литературния репортаж, създадена от Ришард Капушчински, и работи в Gazeta Wyborcza, би трябвало да са достатъчни, за да му осигурят заслужено място в читателските предпочитания. И двамата са част от литературата на „нашата” Европа, онази, която все още не се освободила от травмите на близкото си минало и все още преживява безпокойствата на социалните и ценностните трансформации.

Господин Сташук, в „Моята Европа”, книгата, която издавате с Юрий Андрухович, пишете: „да си централноевропеец означава да живееш между Изтока, който никога не е съществувал, и Запада, който извънредно много съществуваше”. Да не би да се опитвате да развенчаете мита за Централна Европа, към който са съпричастни по-ранни поколения писатели?

stashuk
Анджей Сташук

Анджей Сташук: Сякаш неподходящо използвах в моето есе определението за Централна Европа. И после всички искаха да говорим за това. Никога не съм мислил по този начин, винаги съм възприемал нещата по-цялостно. Започвам по принцип да мисля за Полша, а после мисълта ме отвежда към Сибир или Америка. Знам, че тази подялба на Европа е много удобна, но тя няма нищо общо с действителността. Може би произтича от някакви наши комплекси. Наистина никъде другаде освен в книгата, за която говорите, не съм използвал този израз, и то съвсем съзнателно.

Пак там пишете за живеенето „в средата”, на територия, която прилича по-скоро на плаващ остров…

А. Ст.: Всъщност човек живее в центъра на ума си, на интелекта си, в паметта си. Аз съм центърът, а светът възниква около мен. Докъдето стигаш с мисълта си, с въображението си, дотам се простира твоят свят. Всъщност центърът е подвижен. Отивам в пустинята Гоби и за мен центърът е там, оттам започвам да гледам света. Знам, че е малко утопично, защото е ясно, че центърът е там, където са парите. Но това е само условно понятие, въображението е нещо друго.

Защо като млад напуснахте Варшава, където сте роден?

А. Ст.: Просто много обичам планинския пейзаж. Бях, мисля, на 12 години, когато моите родители ме изпратиха през лятната ваканция в Карпатите. Видях този пейзаж, планинските силуети и си казах: ето това е, което ми трябва. Свободата, дивото около мен. Такъв характер съм, аз съм близко до природата. Не се чувствам добре в града, той не е моята среда. Обичам да спя в спален чувал на верандата, обичам да не се къпя няколко дена, най-вече обичам тишината. Не мога да живея без тишината. Не работя в къщата, имам една малка барака, където пиша. Трябва ми пълна тишина. Оттам се виждат Карпатите, великолепен пейзаж. И е тихо, чувам как птичка прехвръква пред прозореца. Градът не може да ми даде това. Просто избор – можех да си позволя да го направя, направих го.

Кога открихте сладостта на пътуването?

А. Ст.: Тя е дори в самото излизане от дома. Като съвсем малко детенце успявах да отворя вратата и да изляза навън – оттам започваше друг свят. Ето ти си сам в този свят, без родители, и можеш да вървиш из този свят! След това ставаш на седем години, самостоятелно се качваш на автобус и пътуваш нанякъде, към големия свят. По-късно, когато си на 14,  тръгваш да пътуваш из Полша. А после ставаш на 50 и отиваш в Китай или в пустинята Гоби и там също можеш да спиш в спален чувал на открито. При мен така функционират нещата. Всичко е пътешествие – от прекрачването на прага на къщата. Накрая ми остава може би Космосът (смее се).

Но пътувате винаги на Изток. Как ще го обясните тук, където хората най-често тръгват на Запад?

А. Ст.: Изтокът е различен, може да пътуваме към Украйна или България. Полша иска на всяка цена да имитира, да бъде Запад. Но ако отидеш още по-далече на Изток, ще стигнеш до Китай, който съвсем не иска да бъде точно като Запада. Изтокът е гигантска сила, която ще промени света. Изтокът ми е по-интересен, на мен ми е скучно на Запад. По време на комунизма преживяхме много дълбоко този Запад и се стремяхме към него, някак поехме всичко от него и когато за пръв път заминах на Запад, открих, че няма нищо интересно за мен. А Изтокът просто стимулира въображението ми. Европа ми е тясна, всъщност ако ще е Запад, то нека да е Америка – там са големите простори, голямата сила, има нещо диво в живота. А Европа е много спокойна, така ми се струва. Изтокът е красив и страшен. Има разлика, разбира се, между това да отидеш в Лондон или в Сибир. Представете си, човек лети със самолета през нощта над Сибир, знаем, че времето е хубаво, няма облаци. Летиш в продължение на четири часа, а долу – нито една светлинка. Огромни пространства. Изведнъж се появява светлинка, а то всъщност гори тайгата. Пространството, широтата, това е нещо, свързано с безкрайността. Ето затова обичам да пътувам. За да мога две седмица да се движа през монголските степи, вечер да запаля огън, да се мушна в спалния чувал. И пътуваш, пътуваш…

Вашата проза събира, компресира пространствата, а романът на Кшищоф Варга „Надгробна мозайка” компресира времето – действието се развива в 2070 г. Кое изисква повече въображение пространството или времето?

varga1
Кшищоф Варга

Кшищоф Варга: Писателят трябва да има въображение, без въображение е пълна катастрофа, превръща се в писач. Вчера дадох един пример, когато говорех за пътуването през Голямата унгарска низина. В един момент започна да ми се струва, че ей сега ще видя морето. Знаех, че най-близкото море е в Хърватия. Но съм в състояние да си представя, пътувайки по тази абсолютно плоска равнина, че там някъде то ме чака, и повярвах в това.

А. Ст.: С мен се случи същото, когато бях в унгарския град Печ, който е южен, горещ, от бял камък. През цялото време инстинктивно търсех морето, защото ми се струваше, че там някъде трябва да има море. Душех въздуха, за да усетя мириса на море. Дори в Буда ми се струваше, че го долавям.

К. В.: Тези усещания всъщност са много важни, защото градовете имат свой мирис. В Полша, на Балтийско море винаги ми е харесвал най-много мирисът на смола. От насмолено дърво правеха големите кейове навътре в морето. Или пък миризмата на леко изгнили водорасли. Този тип обонятелни възприятия са изключително важни за мен. Търся формата, цветовете, всичко, свързано със сетивата.

А. Ст.: А те са свързани с пътуването…

К. В.: Затова когато пиша за Унгария в „Гулаш с турул”, съм отделил много място на ястията, защото те въздействат с вкуса и с миризмата си. И след един много обилен унгарски обяд човек наистина може да изпадне в депресия и дори да стигне до мисълта за самоубийство. Мисля, че ако някой писател не може да приеме този тип сетивни впечатления, той създава бюрократична литература.

Избирате обаче да пътувате във времето. Защо?

К. В.: За да покажа, че нищо не се променя. Защото в романа има пътуване във времето, но няма нищо от антуража на бъдещето. Никога не ме е привличала научната фантастика, не открих в нея нищо за себе си. Тя е по-скоро чиста концепция, в нея ми липсва тъкмо сетивността.

А. Ст.: Можеш да знаеш какво си усетил някога, но не можеш да знаеш какво ще усетиш в бъдеще.

К. В.: Може би в малкото случаи, когато съм чел фантастика, не съм срещнал автор, който да описва миризмата на бъдещето. Това би ме заинтригувало. Да прочета такъв роман, в който действието се развива в 3000 г., но да усетя вкусовете и миризмите на това време. Иначе космическите кораби не ме вълнуват.  Виж, ако един писател съумее да ми опише миризмата на газовете, които отделя горивото на един космически кораб… Аз например обичам много миризмата на бензина от едно време. Харесва ми да пътувам в стара кола, миризмата ми харесва.

Има и едно друго пътуване, за което Анджей Сташук разказва в новата си книга, наречена „Малка книга за смъртта”. Защо го описахте?

А. Ст.: Мой близък приятел почина. Той умираше много дълго, отиваше си две години и аз бях част от това умиране. Едно много силно изживяване, което не можех да не опиша. Поводите за написване на едно или друго произведение обикновено са много прости, те не са измислени. Животът и смъртта.

К. В.: И аз написах книгата си за Унгария, след като почина баща ми, който беше унгарец. Изпитах необходимост да направя нещо за него. Реших, че трябва по някакъв начин да си направя равносметка с моята унгарска половина. И струва ми се, точно това е в основата на литературата. Темата идва в ръцете на автора, не е нужно авторът да седи на бюро и да мисли: боже, какво да напиша. Темата идва сама, човек или я прогонва надалече, или я поема и тогава няма начин, сядаш и пишеш.

А в какво отношение сте с унгарския език?

К. В.: На унгарски мога да напиша SMS или мейл. Родината на писателя е езикът, на който той пише. Само на полски мога да изразя това, което искам. И мисля, че когато Милан Кундера започна да пише на френски, стана изкуствен.

А.Ст.: Да, но Джоузеф Конрад пише на английски.

К. В.: Конрад е поляк, но от самото начало пише единствено на английски, това е неговият език в литературата и затова той е част от английската литература.

А.Ст.: Обичам да слушам как Кшищоф Варга говори на унгарски, защото се променя, става друг човек. А когато в Румъния говори на унгарски, още повече се променя (смях).

Превод от полски: Милена Милева

Анджей Сташук е роден във Варшава на 25 септември 1960 г. Автор на 23 книги (белетристика, драматургия, есета и поезия). Още през 1986 г. напуска Варшава и заживява в усамотен район на планините Ниски Бескиди край границата със Словакия. Освен че отглежда кози и лами, заедно със съпругата си Моника Шнайдерман ръководи семейното издателство „Чарне” („Черно издателство”). „Публикуваме автори, които сами бихме искали да прочетем”, обяснява политиката му писателят. Сташук дебютира през 1992 г. с книгата си с разкази за затвора „Стените на Хеброн”.  Сред най-известните и превеждани негови романи са „Белият гарван” (1995),„Галицийски истории”(1995), „Дукла”(1997), „Девет” (1999), както и есеистичната му книга „Моята Европа” (2000), написана съвместно с украинския писател Юрий Андрухович. „По пътя за Бабадаг” му носи престижната полска литературна награда Нике 2005 и огромно международно признание.

Кшищоф Варга е роден през 1968 г. във Варшава, където живее и днес. Завършил е Факултета по полска филология към Варшавския университет. Работи като редактор в отдела за култура на Gazeta Wyborcza. Заедно с колегите си от вестника Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер и др. е сред най-ярките съвременни представители на призната в цял свят полска школа на литературния репортаж, създадена от Ришард Капушчински. Дебютира със сборника разкази „Пиян ангел на кръстовището”. Автор е на романите „Момчетата не плачат” (1996), Death (1998), „Текила” (2001), „Каролина” (2003), „Надгробна мозайка” (2007), „Булевардът на независимостта” (2010) и др.

Фотографиите са на Иво Чупетловски, Полски институт