В литературния си репортаж, публикуван в превод на български от издателство „Парадокс”, полският журналист от унгарски произход рисува с чувство за хумор неизвестното лице на Унгария, занимава се с травмите и митовете, с историята, всекидневния живот и културата на страната. Прочетете откъс от книгата.

„Гулаш с турул” (издателство „Парадокс”) на Кшищоф Варга, полски журналист от унгарски произход, получава през 2009 г. наградата на читателите НИКЕ. Книгата достига и до финала на централноевропейската литературна награда Angelus, както и до финала на второто издание на наградата Сogito.

Ето какво казва авторът за странното заглавие на сборника си: „Най-носталгични обаче са турулите, митични унгарски птици, които като се огледаш,може да видиш навсякъде. На паметници, кооперации, табели, военни емблеми, на раниците на националистически настроените млади хора и на плоските гърди на момичето, което продава сандвичи и прави кафе в пекарната. Турулът, странна кръстоска на орел и гъска, е олицетворение на унгарските мечти и на унгарските комплекси…”

Кшищоф Варга е роден през 1968 г. във Варшава, където живее и днес. Завършил е Факултета по полска филология към Варшавския университет. Работи като редактор в отдела за култура на Gazeta Wyborcza. Заедно с колегите си от вестника Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер и др. е сред най-ярките съвременни представители на призната в цял свят полска школа на литературния репортаж, създадена от Ришард Капушчински.

Дебютира със сборника разкази „Пиян ангел на кръстовището”. Автор е на романите „Момчетата не плачат” (1996), Death (1998), „Текила” (2001), „Каролина” (2003), „Надгробна мозайка” (2007), „Булевардът на независимостта” (2010) и др.

Българските читатели познават благодарение на изд. „Парадокс” „Надгробна мозайка” и „Турул гулаш”. Неотдавна полските писатели Кшищоф Варга и Анджей Сташук гостуваха в София и Пловдив.

„Гулаш с турул”, Кшищоф Варга, „Парадокс”, 2013, превод от полски Милена Милева, консултант с унгарски език Радосвета Делчева, 14 лв.

МАС ОТ КОШУТ

„Дюрчани, разкарай се! Дюрчани, разкарай се!” – изригва от тълпата, събрала се на площад „Кошут” пред парламента. Викът отеква, но рязко утихва и хората, които стоят срещу сцената, от която все някой говори, замлъкват и слушат съсредоточено.

Слушат за престъпното правителство, което си е присвоило Унгария, за комунистическата диктатура, която още държи властта, за националното предателство. Когато ораторът слиза от подиума, на сцената се качва групата „Ишмерьош Арцок” („Познати лица”) и изпълнява песента „Рускик хаза” („Руснаци, вървете си у дома!”). Руснаците ги няма вече повече от десет години, но всеки стотици пъти е виждал този лозунг, изписан по стените на къщите през есента на 1956 година. Тогава, когато въстаниците са се борили за свободна Унгария, на площад „Сена”, там, където сега се издига големият „Мамут”, и в уличката „Корвин”, където сега има мултиплекс, в който в момента дават комедията Моята супер бивша с Ума Търман.

Защото за хората, които от седмица са се събрали на площад „Кошут”, за тези, които лагеруват там в десетина палатки, и за тези, които идват само вечер, това, което се случва, е нова унгарска революция. Като онази от преди петдесет години.

Въпреки, че край Дунава отдавна вече няма съветски войски и омразни ченгета на комунистическата Държавна сигурност, въпреки, че я няма и червената звезда на бялата ивица на унгарското знаме, звезда, която унгарските въстаници са изрязвали и затова знамето с кръгла дупка по средата се превърна в символ на революцията от 1956 година – въпреки това и днес някои изрязват дупка в средата на знамето. Петолъчката е останала само на обелиска в чест на съветските войници, загинали в Унгария по време на Втората световна война. По време на щурма срещу сградата на телевизията и той го отнесе.

На площада пред парламента една от правоъгълните табели, заковани на дълъг прът, пита: „Вярно, нападнахме паметника на съветската армия. Представяте ли си Израел да позволи в Ерусалим да вдигнат паметник на нацистките войници?”. На площад „Кошут” властва революционната реторика. Само за няколко дни бяха създадени цели три комитета: Унгарски национален съвет, Национален революционен съвет и Съюз за нова Унгария.

„Познатите лица” слизат от сцената, изпратени с рехави ръкопляскания, а пред микрофона застава поредният народен трибун. Един от многото, които участват в маратона от речи, преплетен с песни, пускани на плейбек, възвания, концерти на живо, декламиране на стихове на класици и на собствена поезия. След свещеника от Канада – председател на Канадския съюз на унгарците, и преди ръководителя на Световния съюз на унгарците на сцената се качва жена в народна носия, която изглежда на около четиридесет. „От една седмица всеки ден идвам тук. Знам, че ще спечелим”, казва тя развълнувана. И чете свое стихотворение за крал Матяш Корвин. Този, който с лавров венец, намръщен и достолепен, ни гледа от банкнотата от хиляда форинта.

За хиляда форинта от една от будките около площада може да си купиш тениска с турул на фона на картата на Велика Унгария. Много хора са с такива тениски, купувам си и аз – моето любимо митологично създание гордо и широко е разперило крила, а в ноктите си държи меч, на който пише Hungaria.

За хиляда форинта тук може да си купиш и пет претцела, големи, меки, поръсени със запечен кашкавал, или три бири. Или други тениски – с прочутия цитат на премиера Ференц Дюрчани: „Издънихме се във всичко, не малко, а много”. Така господин премиерът обобщи работата на правителството си.

Разкриването на записа с тайното изказване на премиера пред активисти на партията му на закрито изнесено заседание на брега на Балатон предизвика най-големите демонстрации и безредици в Унгария от половин век насам. В речта си премиерът призна, че последните две години е лъгал, за да се задържи на власт. Каза, че правителството му не е направило нищо, за да подобри фаталното състояние на държавния бюджет. Че предизборните обещания, благодарение на които получи подкрепа, няма как да се изпълнят и че трябва да се извършат големи, болезнени за обществото реформи. И че трябва да се очакват големи демонстрации пред парламента. Прав беше. Освен това обогати изказването си с многобройни „да го еба” и „шибана работа”. Някои може дори да са го харесали още повече заради това, но с повечето хора май стана обратното. Тези, които не го харесаха толкова, дойдоха пред парламента. А тези, които искат по някакъв по-сериозен начин да декларират моралните си принципи и отвращението си от лъжите на премиера, избират оранжеви тишърти с надпис: „Не лъжа нито сутрин, нито вечер, нито през нощта”. Защото премиерът бе казал: „Лъгахме и денем, и вечер, и нощем”. И в този момент казваше истината.

Търговците на дребно тутакси последваха демонстрантите, като обоз войската. Предлагат претцели, печена и варена царевица, тениски, знамена, шалчета с надпис: „Напред, унгарци!”, каквито носят запалянковците: „Хайра Мадярок!” – така Виктор Орбан подгрява на митингите привържениците си. На площад „Кошут” политиката се смесва с футбола.

Временните сергии са точно до редицата от химически тоалетни, на ъгъла на улица „Стефан Батори”. Лекият септемврийски ветрец носи от тоалетните непоносимата миризма на детергентите, които преработват фекалиите. На опашка пред сините пластмасови кенефи са се наредили момичета с високи токчета, напомпани, мускулести момчета в анцузи, татуирани, дебели фенове на хеви метъл и по-възрастни, омачкани мъже в също толкова стари якета, помнещи още времената на Кадар. Стоят със знамената си, не ги дават на никого, преди да влязат в пластмасовия кенеф. Като армейски знаменосци, които във вихъра на битката трябва преди всичко да пазят бойните полкови знамена. Дори ако не могат да се поберат с тях в тесните кутии, упорито маневрират с дръвцето, за да затворят зад себе си вратата, а това изнервя опашката, защото физиологията не знае милост.

В пластмасови легени с вода се изстудяват кутийки евтина бира Боршоди и Аран Асок, минерална вода, сладки газирани напитки. Продавачите сръчно разопаковат стекчета и кашони, слагат картончета с написана с химикалка цена.

Ако някой иска да си спести хиляда форинта, може да хапне безплатен жирош кенер – голяма, дебела филия бял хляб, намазана с мас, с червен лук отгоре, леко поръсена с червен пипер, традиционно мезе за бира и вино. Тези жирош кенери ги раздават извечните маркетанки, чиито бледи бузи пламват от възбуда – пак са необходими някому, пак могат да служат на делото. А може да си избере засищащата супа гулаш от старата военно-полева кухня. А супата, похапвана с филия с мас, това вече си е истинско ядене, което може да ти държи до края на деня. С пълен корем по-лесно се вика. А хилядата форинти може да се похарчат за зелено-бяло-червена лента за ръката, метална значка с надпис „Трианон” или ламаринка с контурите на Земите под короната на свети Стефан. Демонстрантите от площад „Кошут” много биха искали земите под короната на светията отново да ги има. За да се анулира Трианонският договор, за да бъде Кошице отново Каша, Тимишоара – Темешвар, а Суботица – Сабадка. За да бъде пак като някога. Обаче това все не иска да се случи.

„Орязаната Унгария не е страна, цялата Унгария е рай” и „Не, не, никога!” са лозунги, който знае всеки унгарец, откакто се е научил да чете. Когато вече се научи и да пише, често сам ги изписва с флумастер в автобусите или по стените на обществените кенефи на гарите и в кръчмите. Когато се сдобие с малко пари, случва му се да си купи тениска с този лозунг. „Нем, нем, соха!” значи, че унгарците няма да се примирят с разкъсването на страната им на части. И докато страната не се обедини, ще страдат и ще плачат. И ето, страдат пред парламента, пиейки бира и замезвайки с филия с мас, и чакат. Но нищо не ще да се промени. Демонстрацията на площад „Кошут” е декларация на ненавист към премиера Дюрчани и на гняв заради циничните му лъжи. Но е и голяма демонстрация на унгарската мъка, макар че съчетанието от три дати, които виждам тук-там – 1456, 1956, 2006 – напомня за дни на победна слава. През 1456 година Янош Хуняди е победил турците при Нандорфехервар. Именно в памет на тази победа точно по пладне бият камбаните.

От 1456 година Унгария не е удържала такава победа като на Янош Хуняди. Затова пък е понесла много поражения. Знамената на бяло-червени ивици са символ на рода на Арпадите; на площада тези знамена са малко по-малко от трицветните. Арпадите са основали унгарската държава и са я управлявали от десети до тринадесети век. Знамето на Арпадите днес го използват ревизионистите и националистите. Никой политик от основните партии, нито ляв, нито дори десен, не би искал да бъде видян на фона на това знаме. Знамената на Арпадите, които се веят пред парламента, обричат демонстрантите на политически провал. А те всъщност искат политическа победа. С провалите вече са свикнали.

Демонстрацията на площад „Кошут” е и същинско ревю на националната мода – ето кое най-много обичам в унгарските демонстрации. Мъже в хусарски куртки  и лъснати до блясък офицерски ботуши. В секейски ризи, в традиционни носии от Трансилвания или облечени като чикоши, конярите от пустата. Или като средновековни селяни с характерните бухнали бели панталони и ризи с разширяващи се ръкави. И шкембести мотоциклетисти със знамена, закачени на техните харли дейвидсъни, със задължителните кожени панталони, окичени с евтини бижута, със стилизирани като немски каски шлемове. Тук фолклорно унгарското в неговия популярно-сувенирен вариант се смесва с космополитната попкултура и това не поражда никакъв дисонанс, всички си пасват, биха могли дори да се трампят: рокерите биха могли до облекат селските ризи, широките гащи и тениските с руническото писмо, което не се знае какво значи, и дори ако с тази праунгарска азбука на тениските пише „Майната ви, унгарци!”, това все едно щеше да предизвика ентусиазма на събралите се тук. Чикошите можеше да нахлупят каските на рокерите, а хусарите да яхнат мотоциклетите.

В събота множеството реагира с ентусиазъм на носен от двама млади „селяни” транспарант: „Майка ти е шибана, а не моето Отечество!” Алюзия за „шибаната страна”, за която говори в речта си Дюрчани. И за думите на премиера, че често мисли за майка си, бедна пенсионерка от провинциалния град Папа, която трябва да пести парното.

„Революция на лунатиците” –  отговаря ми Гашпар, когато вечерта му пращам есемес с разказ за съботните събития.

Някой пак дава тон за бунтовната мантра „Дюрчани, разкарай се!” и пак я подхващат само няколко десетки души, и тя пак утихва след десетина секунди. След миг от другата страна на площада, там, където има огромен екран, който показва какво става на отдалечената на няколко десетки метра сцена, няколко души започват да скандират: „Танцувай Фери, това е прощално парти”. Фери е умалително от Ференц, малкото име на премиера.

Но и те след няколко скандирания, замлъкват. Тълпата не подема лозунга, защото е заета да слуша речите, дискутира на малки групички или яде варена царевица и претцели. Липсата на напрежение се предава даже на полицаите, които с плътен кордон са преградили достъпа до сградата на парламента, който изглежда съвсем празен, като някаква светиня на инките, изоставена от жреците преди петстотин години. Полицаите стоят в стойка „свободно”, опирайки се на пластмасовите си щитове, за да дадат почивка на уморените си крака. Гледат тълпата пред себе си без всякакъв интерес. Безредиците утихнаха преди няколко дни и никой вече не иска да се бие с никого.

Когато обаче група, която е най-близо до сцената, запява националния химн и стотици гърла започват бавно да пеят първия куплет:
Боже, дай на унгарците щедро
своята благословия, хляб и веселие.
И нека десницата ти ни пази от врага.
полицаите се изпъват и заемат стойка „Мирно!”, а на мен отдалече ми се струва, че устните на някои мърдат и изричат:
Проливала се е унгарска кръв,
Трупали са се купчини от кости,
Вихърът на историята е носел
Песента на дивите орди.
И твоите синове, родино наша,
Са вървели срещу теб,
Заради родоотстъпните си чада,
Ридаеш ти сега на гроба на децата си.
Звучи и последният куплет:
Боже, смили се над нас в тежък час,
Промени съдбата на унгарците,
Нека Твоята десница ни пази,
В тази долина на плача,
Дай ни една година от радостни дни,
Нека тя утеши този народ,
Който с море от кръв е откупил
Бъдещето на своята земя.

Тогава полицаите пак леко се изгърбват и се опират на щитовете си. Площадът за момент утихва, но изглежда, че тази тишина е засрамила всички. Защото дори тълпата да не вика, все някой крещи на сцената, защото на ораторите им липсва истинска харизма и наваксват с ожесточеност. Сега настъпва пълно мълчание, като по телевизията, след като академичният хор е изпял химна и свършва програмата, и вече няма никакъв претекст да не си лягаш.
Затова изведнъж, за да се убие тази неловка тишина, избухва динамичното „Риа! Риа! Хунгариа!” на запалянковците, все едно сме се озовали на футболен стадион, когато след хоровото изпяване на националните химни футболистите загряват мускулите си, а запалянковците – гърлата.
Но и това създадено за неспирно викане: „Риа! Риа! Хунгария!” не успява да увлече тълпата и младото, облечено в черно момче, което стои пред мен, в един момент се усеща, че е последният от няколкостотното множество, който вика този лозунг. Млъква, малко засрамено, а ръката му, свита в юмрук, рязко се отпуска надолу, пръстите се разтварят, а след това тръгват към главата, за да правят нещо с ластика, събрал дългата му коса на конска опашка.
Никой не знае как да увлече тези хора, сред изобилието от самозвани водачи и петминутни лидери няма нито един човек, който да се откроява като личност.
Както се открояваше някога Виктор Орбан, който днес, като шеф на десния ФИДЕС, не иска да отиде на площад „Кошут”. Предпочита да се появява по телевизията и да стои далеч от този Хайд парк. Не иска дори нови избори, за каквито настояват ораторите. А най-вече не иска промяна на системата, за което призовават говорещите. Не може също така да подкрепи исканията да се пратят в затвора членовете на правителството.
А всъщност има кого да увлича. В съботната вечер няколко десетки хиляди изпълват целия площад и съседните улици. Според десния вестник „Мадярнемзет” демонстрантите са петдесет хиляди, според най-популярния интернет портал Индекс – двайсет и пет.  Други казват, че са трийсет хиляди. Това е рекорд. Много хора са дошли, защото точно този ден трябваше да има голям митинг на ФИДЕС. Но ФИДЕС се отказа, опасявайки се, както обясни, от провокации. Виктор Орбан седеше в телевизия Хир с бяла лентичка на ревера на сакото и предлагаше създаване на експертно правителство, което ще измъкне Унгария от катастрофалното икономическо положение.