Начало Книги За употребата на българските евреи и непризнатите ни демони
Книги

За употребата на българските евреи и непризнатите ни демони

Антония Апостолова
27.01.2024
2534

Разговор с Еми Барух

 „За евреите и други демони“ („Жанет 45“, 2023) е навременна и крайно необходима книга. Ръководство към „еврейското пространство“ и идентичност, повдигане на смели и неудобни исторически въпроси… Друго какво имахте наум, когато пристъпвахте към този текст?

Нека по-добре кажа какво тази книга не е. Тя не е справочник, не е учебник, не е наръчник, не е ръководство към „еврейското пространство“, не е пътеводител. Не дава отговори. Тя е някакво приплъзване по границата между знание и не-знание, между преводимото и премълчаното. Ако този текст успява да поставя въпроси, то нека бъде възприет като покана за разговор. Разговор за нещата, които хората не казват. От категорията на онези, които е по-лесно да напишеш, отколкото да изречеш. Защото най-важните неща в живота стоят по-добре написани, отколкото  изговорени. Макар писаният текст да „звучи“ с интонацията на автора, той дава възможност на четящия да го чете със своето темпо и да поставя сам смисловите паузи в него. В писмения текст има повече пространства и за съгласия, и за несъгласия.

А дали ще научим нещо ново евреите? Ние, които сме чели Шекспир. Познаваме Шейлок. Чували сме за световната конспирация. Ние, които моментално „разконспирираме“ всяка публична фигура, ако е с еврейски корени. Ние, които се забавляваме с вицове за Сара и Моше. Особено когато самите Сара и Моше разказват вицове за себе си…

В книгата противопоставяте памет на история. Ако, бидейки част от несъвършеното и субективно съзнание, паметта може да бъде територия на (само)цензура или пък на въображение, то способна ли е тогава тя да осигури сходно, камо ли еднакво минало и идентичност на голяма група от хора, например евреите?

Паметта е емоционален филтър на преживяното и в нея е кодирана личната история на всеки човек. Множествеността на тези малки истории, които следват циклите на голямата история, е онази тъкан на невидими връзки, върху които е структурирана имагинерната идея на цялото. Колективната памет е пачуърк от индивидуалните спомени на всеки от нас. Различен е „пътният лист на Голямата история”. Той е разписан от хронологията на обективни събития, които са се случвали независимо и извън волята на личностите, които ги помнят.

Но еврейската история е жалонирана от императива „помни” и „не забравяй”. Защото паметта е летлива. Трябва да я носиш със себе си и да я съхраняваш. В генетичната памет на евреите скиталци тя е кодирана като единствен заслон, покрив и пристан, т.е. като всичко онова, което уседналият човек притежава, а разпиляното Мойсеево племе – не. 

Паметта е имагинерно пространство на сигурност. Втурваш се нататък, когато около теб светът се тресе. Тя е убежище, когато наоколо се вихрят бури. А цялата еврейска история сърфира от буря в буря. И някак на епидермално ниво започваш да се ориентираш в тъмнината. И се активира чувството за съпричастност с другите. Това важи за всяка застрашена група. Просто на евреите им се е случвало по-често, отколкото на останалите. И те не го забравят.

Личното и общото се срещат в ритуалните системи, които съхраняват колективната памет. Както знаем, в старозаветните текстове е кодирана част от еврейската история. Един от най-забележителните ритуали на общата памет (описан в книгата „Изход“) е пасхалната вечеря – Седер Песах, когато се изпълнява повелята към всеки евреин да „разкаже на сина си” за освобождението на еврейския народ от робството в Египет.

Това е един от най-мощните общи маркери за миналото – история, която ни кара всяка година да съпреживяваме възторженото „избавление от робството”, най-красивата метафора за свободата като единствения начин за оцеляването на общността, свободата като единственото достойно състояние на отделната личност. И всяка година се намира повод да си напомним, че все още влачим с нас наследството на „живелите в робство”.

Има много неща, които е важно и задължително да се помнят. Но има ли такива, които е най-добре и трябва да бъдат забравени – и на ниво индивидуална, и на ниво обществена памет?

Живеем в обстановка на постоянно пренаписване на спомени, официално санкционирани интерпретации на историята, манипулиране на обществената памет. На този фон, от гледна точка на отделния човек, преработването на миналото е индивидуален процес. Той минава през пластове знание, пластове възпитание, пластове лични фамилни наративи и воля за съхранение на значимите за общността маркери.

Как да бъдат преработени колективните травматични преживявания, е сложен въпрос. Понякога е полезно онази част от историята, която пречи за преодоляването на травмата, включително травмата от конкуриращите се версии на миналото, да бъде обвита в защитно було. Можело ли е преди 70 години да се мисли, че децата на оцелелите от Холокоста, ще тръгнат без яд и омраза към местата, където е разпиляна пепелта на целия им род, че ще са способни да създадат приятелства с децата на онези, които са били мълчаливи свидетели на случилото се, наблюдавали са и не са реагирали.

Понякога е полезно да съхраняваме разумна дистанция към миналото, да го разтоварим от емоционалния му багаж, да го декомпозираме на съставните му елементи, за да продължим напред. Защото паметта може и да убива. Въпросът е дали сме способни да се отнасяме към спомените си като към безплътна материя, нечувствителна към разрезите на скалпела.

Един от най-важните фокуси в тази книга е справедливото сваляне на „брошката“ върху колективната историческа памет и международния имидж на българския народ – а именно че той, в някаква монадна целокупност (вместо всъщност само „шепа българи“) е спасил евреите си, че се съотнася към еврейските си съграждани най-вече като „спасител“. Книгата ви се спира на многото примери и аргументи в полза на обратното – пожертваните извън стара България, мащаба на информираността на обществото ни, посегателствата, изземането на имущество, участието в мародерства и други действия срещу евреите и т.н. Казвате, че едното не отменя другото, но редом с дебата за героизма трябва да се състои и този за вината и моралната отговорност на обществото ни в тези години. Въпросите тук са няколко…

След всички тези години готови ли сме да признаем недвусмислено нелицеприятните истини? И няма ли да се намерят такива, които ще обвинят изговарящите ги в хейтърство и безродство?

Българското общество се отнася към своето минало предимно през фолклорно-романизирания припев на десетилетни клишета. Просветеният елит носи огромна вина за тази изкривена представа за това кои сме и защо сме такива. Няма по-нелеп начин от този да дефилираш по подиумите на историята само с единия си профил. Себегероизирането е най-окаяното доказателство за наличието на (национални?) комплекси, за фалш в обертоновете, с които бива облъчвано тържището.

Всички опити да се извличат ненужни поводи за гордост от зловещото съотношение на оцелелите спрямо избитите (евреи) говорят за смущаващ морален дефицит на хората, които го правят.

Странно е, че един народ, който настоява за своята уникална толерантност именно през историята на спасените евреи, е способен да изключи своите рецептори за злото точно на граничната полоса. „Отсам“ проявяваме съчувствие към човешкия живот, „оттатък“ ни е все едно какво се случва, с кого се случва и кой „го случва“. Ако следваме императива за идентификация с „всичко българско и родно“, би трябвало да се идентифицираме по-скоро с българските войници и жандарми, които са грабели, пребивали, насилвали и ескортирали „съседите“, отколкото със „съседите“, които са били пребивани, грабени, насилвани и депортирани, защото едните са наши, а другите – чужди.

Какво са правили нашите български войници и жандарми в училищните дворове, в които са били събрани онези евреи, не интересува потомците, не засяга внуците. И на всеки опит да бъде разказана и тази част от историята, се отговаря: „Онези евреи не са български граждани“ – сякаш човечността е способна да различава човеците. Или с вариации на прочутото изречение от процеса срещу Айхман: „Те просто изпълняваха заповеди“. Точка по въпроса.

По какъв начин трябва да се състои този дебат ли? Почтено. По повод 80 години от събитията, назовавани „Спасение на българските евреи“, историците Румен Аврамов, Александър Везенков и Стефан Дечев и професорите Лиляна Деянова и Стилиян Йотов призоваха българската държава да признае своята отговорност в преследването и депортирането на евреите през Втората световна война. „Да намери език, с който да отбелязва два неотделими и същевременно полюсно противоположни исторически факта: съхраненият живот на евреите от предвоенните територии на България и депортирането към Треблинка (4–29 март 1943 г.) на тези от окупираните през април 1941 г. земи.“ Това би било достойно спрямо паметта на идните поколения.

Към това мога да добавя единствено, че няма никакъв морал в зловещата аритметика, според която животът на 50 000 е „платен“ с живота на 11 343. Пропускането на половината част от това печално уравнение превръща 80-ата годишнина от спасяваното в поредния епизод от политическата употреба на българските евреи.

Какво трябва да е съотношението между благодарността и прошката?

И благодарността, и прошката са морални актове на осъзнатост. Лична осъзнатост. Съотнасяне на стореното към нравствените императиви, които почитаме. В почти всички празнични системи има ритуали, свързани с тях. Изпълнявани като част от публичен сценарий обаче, те са плакатно оцветени, стоят като част от символен реверанс към анонимно множество.

Има обаче прошка, която именно в такъв ритуал е способна да трасира преки пътища за помирение със света, в който пепелта от пожарищата продължава да покрива останките от миналото. Символен жест, „знак за зрялост и цивилизованост, заслужено преклонение пред невинните жертви и израз на почит към онези, които реално са допринесли за спасяването на много човешки животи“, както написаха историците.

Да умееш да простиш е белег на величайша мъдрост и мъжество.

Може ли истината, колкото и разединяваща да е, всъщност да помирява? Какво можем да научим от германския опит по отношение на вината и прошката?

Ето какво пише по този въпрос Тони Джуд:

Едва след като германците бяха осъзнали и преглътнали чудовищността на нацисткото си минало – един шестдесетгодишен цикъл на отричане, образование, дебати и консенсус, – те можеха да започнат да живеят с него, тоест да го оставят зад себе си.

Споменахме стереотипа за прословутата традиционна толерантност на българина – като абсолютна фикция ли се очертава той на фона на днешния национализъм, настроенията към мигрантите, към бягащите от войната в Украйна и т.н.?

Толерантност? Към кого от всички? Към бежанците? Към представителите на различните малцинства? Към мюсюлманите? Към LGBTQ общностите? Към хората с увреждания? Към по-знаещите? Към ромите? Към еднополовите бракове?
Преди няколко години канадско проучване на Университета в Невада, обхващащо 450 хил. души от над 100 страни, стигна до извода, че българите са сред най-нетолерантните нации в Европа. Да, става дума за един абсолютен мит.
А налагането на внушението, че „България е единствената европейска страна, спасила своите евреи“ е едно от най-упорито повтаряните клишета, което е невярно по същество. И този фалшив етикет илюстрира другото невярно твърдение – че сме толерантен народ.

Комплексите на държавата, която винаги е била под нечия опека, избиват в най-ефикасното мобилизационно чувство – арогантния национализъм. Днес управниците, които този народ избира, дори не реагират на човеконенавистните изказвания от най-високата парламентарна трибуна.

Какво е останало да запълва „изоставеното еврейско пространство“ в България, както се изразявате?

Преди няколко години попаднах в просторен апартамент на улица „Московска“, чиито прозорци гледаха точно срещу катедралата „Александър Невски“. Там живееше жена, която работеше в българска национална медия. Брат ѝ беше журналист в друга медия. Бяха ме завели съвсем случайно в този дом. И съвсем случайно стана ясно, че пием кафе в чашите на някогашните еврейски собственици на дома, седим на тяхната махагонова маса, върху техния персийски килим. Но това не смущаваше никого.

Пишете, че другостта (на евреите и изобщо) започва да съществува едва в погледа на другия. Като външни или като вътрешни биват виждани атрибутите на различието – или връзката им е много по-сложна?

Кои са външните атрибути на различието? В общества със силно интегрирани другости те са вторично формирани. Когато посочваш с пръст някого и му казваш, че е различен от теб, той започва да търси тези различия и дори да ги създава, ако такива няма.

Паралелно с това „ние, различните“ (каквото и да значи това), живеем интимно със своето различие „не като някаква надменна идентичност, а като искрена и ценена гордост“ (по Ник Кейв). Крачим из света с различието си, не се състезаваме, само си „намигаме“ в тълпата, когато се разминаваме, и се учим един от друг да се справяме със суматохата на всекидневието.

Сякаш съществува ирационален общ знаменател на пластове от миналото, които си дишал, преди да се родиш. Те са въобразения спомен от преди да ни има. Този, заради който сме това, което сме. Там всички се разпознаваме, без някога да сме се виждали. Не знам как става това.

По какъв начин филосемитизмът е форма на антисемитизъм?

Филосемитизмът е форма на нетолерантност. Когато поставиш една общност на пиедестал, ти нарушаваш общата хармония на съществуването. Такава изкривена пропорция вреди най-много на самите евреи, най-малкото защото предпоставя измислени очаквания към тях, на които те не могат да отговорят.

Оцеляването въплъщава в огромна степен съдбата на евреите. Но с поглед назад към месомелачката на историята не е ли това характерно за почти всеки друг народ – самоопределянето не е ли по дефиниция травматично, кърваво?

Самоопределението и обособяването са част от формирането на идеята за идентичност. Идентичността е присъединяване към нещо по-голямо. Настояването върху различията, които са следствие на националната идентичност в постмодерния свят обаче се родее с ретроградните идеи за изключителност на общността. Ако тръгнем назад към месомелачката на историята, ще стигнем до реконструкцията на миналото, до „въображаемото общество“ (по Ърнест Гелнер), когато се формират националните държави.

Говорите специално за превъзходството – интелектуално, а предполагам и друго – като за стратегия за (адаптивно) оцеляване. Как?

Това е исторически формирана адаптивна стратегия. Тя се отнася до мигриращите населения, до хората, в чиято родова памет е гравиран – като спомен – погромът. Единственият багаж, с който можеш да бягаш, когато те гонят, не е къщата, нито мебелите, нито земята, а уменията, които си изградил, навиците, които си възпитал, това, което си научил, което си овладял. Не можеш да помъкнеш сандъците с книги – защото те тежат, но можеш да потеглиш със знанията, които се съдържат в тях. 

Когато пишете за миналото на евреите по българските земи, отбелязвате, че традиционно интелектуалният живот, създаван другаде по света, не е характерен за тукашните евреи, най-вече поради социалния им портрет. Но как да си обясним това, че днес и в близкото минало български евреи са едни от най-изявените ни интелектуалци, мислители, философи, творци в куп изкуства?

Бих спорила с това твърдение. За да го аргументирам обаче, трябва да се позова на статистика, която – дори и процентно да потвърждава казаното – не доказва нищо. Културният етноцентризъм е дискриминираща оптика, която се отнася към собствената нация като превъзхождаща останалите. Склонността да се търсят доказателства за подобен резервоар от специални способности е силно смущаваща.

Миналата година на Моста на влюбените беше подредена една изложба, озаглавена „Приносът. Евреите за България“. Такова самоизтъкване е точно толкова отблъскващо, както и претенцията за уникалност на „спасителите“.

Това, че исторически в България не се създават интелектуални центрове, е резултат от много фактори, един от който е ниската религиозност по тези земи. Това се отнася както за мнозинството, така и за малцинствата. Отсъствието на влиятелни центрове на вярата съпътства отсъствието на мощни средища на мисълта. Друг фактор е, че ние се развиваме в една селскостопанска цивилизация, а тя отделя малко пространство за философски въпроси, за екзистенциални съмнения и поетична лирика.

Пишете, че създаването на държавата Израел превръща тази старозаветна територия от имагинерна опора на еврейската идентичност в конкретно „пространство за оцеляването“ им. В светлината (или по-скоро мрака) на ужасяващите събития от 7 октомври илюзорна ли се оказва тази сигурност? Способен ли е арецът днес да бъде онова прибежище на евреите, което са визирали някога ционистите?

Нямам никакво съмнение в бъдещето на държавата Израел. Не само защото е изстрадана държава, но и заради съпротивителните сили на прогресивната общественост, която повече от 40 седмици миналата година протестираше по улиците на Тел Авив срещу политиката на правителството. И въпреки шока от случилото се на 7 октомври, протестите срещу всичко онова, което олицетворява личността на Бенямин Нетаняху, продължават. Продължават и днес – в контекста на войната!

Ще отговоря и с думите на Шимон Перес, когото вече цитирах. Впрочем много е тъжно, че днес еврейската държава няма лидер от такъв калибър:

Ние живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж историческата си обремененост. Същевременно пред очите ни се сменят поколенията. Според мен днес разликата между поколенията е поголяма, отколкото разликата между десницата и левицата. Докато новото поколение влезе във владенията на управлението, ще мине още време. Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството.

Шокира ме огромният процент българо-еврейски бракове, който посочвате, сключвани предимно по време на социализма. Имате ли обяснение за тази свръхидентификация, която позволява на хора, родени в семейство на еврейски баща и българска майка, да настояват, че са евреи и практикуващи юдеи (самата аз лично познавам мнозина такива)? Защо у нас се оказва възможно да бъде отхвърлено правилото, че евреин е само този, роден от майка еврейка?

Еврейското схващане за неповторимостта на юдейската идентичност е магнетичен притегателен център. От една страна, защото тази идентичност се свързва с четирите хиляди години история, в която има богат резервоар от знания, от друга страна, заради имагинерния кръг на семейството, който „удържа” поколенията дори те да отсъстват от въобразените петъчни вечери около „бялата покривка”.

Това е мощна култура, която държи в гравитационното си поле човека. И пак ще цитирам Шимон Перес: Евреин е не този, чиято майка е еврейка, а този, чиито деца ще останат евреи.

Свръхидентификацията е свързана и с осъзнаването на това, че хората с размита идентичност са важни за едно общество. Те разбъркват неговото блатно спокойствие.

Разказвате за мълчанието на баща си, изразяващо равенство, а не превъзходство. Какви видове мълчания разграничавате в българското общество по чувствителните теми на деня днес? Кои мълчания са полезни и кои – вредни?

Ние нямаме култура на диалога. По нито един въпрос. Нито за хорото пред Народния театър, нито за пилона на връх Рожен, нито за Паметника на съветската армия, нито за националния празник, нито за ремонта на ул. „Шишман“ и т.н. Диалогът е взривен още преди да е започнал. Публичната сфера е пространство на профанщина, конспиративни теории, манипулативни лъжи, нагла подмяна на тези, политически манипулации – и за всичко това се мълчи. Както пише Боян Пенев, ние всички живеем тук като чужди един на друг.

Огромна е вината на просветения елит. Той е пресметлив, комерсиален, удобен, безхарактерен. Българската интелигенция не се е формирала в опозиция на властта, а е част от обкръжението ѝ. Тя епигонства, имитира, обслужва. Нито едно от големите исторически събития в България не се случва без чужда намеса. Без „помощ“ отвън. Ние нямахме големи дисидентски движения. Полупротестирахме и постигнахме полурезултати. И за всичко това полу се мълчи.

Уви. Към края на книгата правите тъжната равносметка, че вашето поколение се е провалило в мисията „да бъдем преносители на диалога между минало и бъдеще“. И все пак, възможна ли е друга гледна точка към провала – като неизменна, дори задължителна част от живота на всяко поколение? Не е ли той част от условието следващите да има какво да донаправят, за какво да продължат, да пренесат напред тази надежда за справяне, за осмисляне?

Не, наивно е да мислим за провала единствено като за трамплин, като надежда за отблъскване на едно поколение от преходното.  Провалът – ако го разглеждаме като част от колективните характеристики на едно поколение – е освен всичко останало и резултат от пренебрежението към „задължителната литература“ на човешкото съзряване. Можем да спорим по това какво включва тя, но не и за способността да преработим наученото, да разберем прочетеното. Да го преведем на зумърите, които сърфират в хаштагнатия лабиринт на ситуационната политкоректност.

Задавам ви същия въпрос, който си задавате и вие – възможно ли е да се пренапишем; да започнем отначало?

Не. В живота няма втори шанс.

Къде е еврейското времеубежище?

В опита да отсяваш важното от маловажното. В силата да събереш 1000 музиканти в най-стария амфитеатър в Кесария, които да свирят с мощта на ерихонска тръба своята съвременна оратория за завръщането на заложниците у дома. Като в този линк: https://www.facebook.com/allisraelcom/videos/284824411232739

Антония Апостолова
27.01.2024

Свързани статии