„Въображението е моята кръвна система“, изложба на Емил Стойчев в СГХГ, 27 февруари–06 май 2025 г.

Красива игра на кодове предлага ретроспективната изложба „Въображението е моята кръвна система“ на големия български художник Емил Стойчев, подредена в Софийската градска художествена галерия по повод неговата 90-годишнина. С желанието да счупим някои от шифрите, заключени в картините на Емил Стойчев, без да ни се налага да прибягваме до числени методи и до теория на вероятностите, се отправяме в събота, 15 март 2025 г., на кураторски тур заедно с Иво Милев, куратор на експозицията, и със самия Емил Стойчев. Събираме се около петдесетина души в първата зала на галерията, която е решена по необичаен начин – потънала е в полумрак, така акцентът пада върху фронталната стена срещу входа с автопортретите на Емил Стойчев. Над тях се сменят цитати от художника във вид на неонови надписи. Някои от по-нетърпеливите почитатели на изкуството държат в ръцете си прекрасния каталог към изложбата, в очакване да вземат автограф от юбиляра.

Точно в тези зали на СГХГ през 1961 г. Емил Стойчев прави своята първа изложба и затова мястото за тази юбилейна експозиция не е избрано случайно, каза в самото начало кураторът Иво Милев и продължи: „Емил Стойчев е автор, свързан с историята на българското изoбразително изкуство. Всеки обрат на българската визуална култура е свързан и с него и това няма как да бъде пренебрегвано. Целта на нашата експозиция бе да покажем тази ценност на автора, връзката му с всички обрати във визуалния език на България още от 60-те и 70-те години в преход към една по-голяма метафоричност през 80-те години. Метаморфозите в рамките на неговия стил“.

От своя страна Емил Стойчев започна срещата си с публиката с едно силно изявление, в което не липсваше и типично му чувство за хумор, дори ирония: „Искам да поясня едно нещо, което остана не много открито за публиката. За да се направи такава изложба, тя струва много пари. Колкото и неприятно да е да говоря за пари, но трябва да кажа, че почти всяка рамка струва от 200 до 300 лв. Защо художникът, в случая аз, правя това нещо? За мен това е един жест към българската политическа класа, която трябва да разбере, че без наука, образование и култура сме съвсем зле. Ще загубим своята идентичност. Ето това е моят принос към нашата любима страна, наречена България. И още нещо. Ние, художниците, сме от този род хора, които изписаха нашите църкви, направиха иконите, участваха в модата, в театъра, киното. Художниците изваяха паметниците на нашите герои. Така че тези хора заслужават дълбоко уважение, защото крепят българската култура“. Изказването му бе посрещнато с бурни аплодисменти.

Защо някои от картините са изложени откъм гърба, който също е изрисуван, по него има текстове, дати и номерация, бе един от първите въпроси зададени към куратора. „Когато искаш да направиш нещо допълнително, както писателят си води бележки, какво по-естествено от това да обърнеш картината откъм гърба и да го направиш – обясни Иво Милев. – Повечето творби на Емил Стойчев след 70-те години на ХХ век са направени по този начин. Даже имахме идея да покажем картините в лице и гръб, но се отказахме от нея по една единствена причина – да не разсейваме вниманието от това, което беше съществено за нас. Фокусът на нашата работа бе да видим  развитието на неговия образен език, който се променя с времето. А това може да се проследи по лицата на неговите картини.“

Какво означават числата и датите върху картините, полюбопитства следващият посетител. „Това е някаква моя мания да си отбелязвам кога съм започнал и кога съм свършил картината. И коя е подред в този месец“, обясни художникът, без да издава повече.

Следващият въпрос бе за автопортретите на автора. „Портретът е малко нарцисизъм, – пак с чувство за самоирония отговори Емил Стойчев. – Когато художникът няма какво да прави, слага едно огледало и започва да си прави автопортрет. Това е голяма традиция, която идва от Захари Зограф в българското изкуство. Не е нарцисизъм, но е близко до него. А и защо да не се похвали художникът, какво му пречи.“ „Автопортретите са важни за неговото творчество, затова не случайно са подредени в централната част – допълни Иво Милев. – По автопортретите му можем да направим своебразна диаграма на неговото развитие – от 60-те години, през 90-те и по-късния портрет от 2011 г., който е централният.“

Останалата част от времето бе отделена на разшифроване на кодовете в картините, което да си признаем, не беше лесно, защото към всяка картина авторът има философски подход, изразен чрез неговия специфичен визуален език. „Аз съм човек перфекционист и много добре знам какво трябва и какво не трябва да правя. В моите картини всичко е точно премерено“, увери ни Емил Стойчев, което си е точно така, когато се вгледаш внимателно във всяка негова творба. Иво Милев се спря на някои от картините, за да каже докъде е стигнал той с разкодирането им, и накрая пожела пак да дойдем и да се опитаме картина по картина да ги разгадаем.

Иво Милев за загадките на Емил Стойчев

Можем ли да кажем, че кодовете са ключовата дума към творчество на Емил Стойчев? Цялата изложба сякаш е закодирана, с изключение на по-ранните му пейзажи.

Има нещо такова. Говорихме дали символите са общоупотребими, тоест разпознаваеми, дали са лични или спонтанни символи. Дали са заключени в някаква алюзия, асоциация и т.н., или пък са нещо съвсем лично. Те подлежат на разгадаване и това е удоволствието от гледането и разбирането на тази живопис.

Струва ми се, че има някакво намигване към Генко Генков в един от пейзажите му, оцветени в розово-лилаво, който виждаме във втората зала?

Генко Генков през 1964 г. не е рисувал така. Това е стената, на която през 1961 г. са били подредени неговите картини в СГХГ. По-късно Стойчев се отказва от пейзажите и започва да рисува композиции и портрети. В някои от картините в изложбата има и по-късни намигвания към неговите ранни пейзажи от 60-те години на ХХ век.

Вие сте изследвали живота на художника. Има ли някаква причина, поради която така кардинално се променя стилът му?

Причината е неговото вътрешно развитие.

Дали някое пътуване в чужбина, например в Париж, не му повлиява?

Със сигурност, той пътува много, но няма такова нещо, с изключение на някои творби от 80-те години, които съдържат по-големи препратки към сюрреалистични теми, мотиви или чисто изобразително, но това не е чак толкова съществено. Средата в България също оказва влияние, той е все пак български художник. В Париж го разпознават, разбират го, той говори на европейски визуален език, но е български художник. Той е в средата тук, отговаря на потребностите, които са в българското изкуство.

Има ли някой български художник, който му е повлиял през годините?

Един от пейзажите в изложбата е като типична постановка на Бенчо Обрешков, който е един от любимите му художници. Тази постановка е интериор, отворен към екстериор. По същия начин Бенчо Обрешков има пейзажи с птица. Разбира се, не можеш да живееш изолирано. Тези, да ги наречем, загатвания са приятни в изкуството. 

Какво можете да кажете за специфичния колорит на творбите му?

Колоритът му се мени, но в общи линии запазва студения тон, много умело допълнен контрапунктно с топли акценти.