Разговор с Франсоа Камбюза и Джана Греко от френско-италианското авангардно електро/индъстриъл рок дуо Putan Club, чиято музика се ражда на границата между визуалната антропология, изучаването на ритуалите на различни народи по света и избора да живееш извън системата на музикалната индустрия
Няма „свещени“ и „защитени“ места за артиста, няма „зони на комфорт“, няма сцена и публика, артистът е сред хората, защото е един от тях, също както в племенните ритуали на народи, по-мъдри и далеч по-дълго просъществували, отколкото е срокът на годност на съвременните поп културни движения, школи, жанрове… Франсоа Камбюза и Джана Греко не излизат на сцената – те са в постоянно движение, свирейки сред хората, дошли на концертите им. И резултатът е колективен транс, от който си тръгвате усмихнати и облекчени – изживяване на чисто сетивно и емоционално ниво, без намесата на каквито и да било концептуални екзорсизми и ню ейдж идеологии… Не, Putan Club са антиавторитарна музикална единица, а не колонизаторска хипи секта и основният принцип при тях е да учат от другите култури, а не да проповядват и налагат своята. Пътешествията им ги отвеждат в Монголия, в Сенегал, в Таджкистан, при уйгурите в Синдзян, при потомците на роби, отведени преди векове от Западна Африка в южната част на Тунис…
Франсоа и Джана снимат филми, понякога остават за по-дълго време с местните музиканти, дори създават групи заедно… Правят турнета от по десетки концерти по добрия стар анархистичен DIY-начин, свързвайки се с местния ъндърграунд директно и без посредничеството на музикалната индустрия. Забелязани са от Питър Гейбриъл и от Крис Екман (създателя на един от най-влиятелните уърлд мюзик лейбъли в Европа – Glitterbeat), записват с Лидия Ланч. Но не се превръщат в музикален сателит на никой от тях. Джон Роб, известният музикален критик и фронтмен на пънкарите The Membranes от Блекпул, възкликва, чувайки музиката на дуото: „Как сме ги пропуснали? Група, която буквално издухва тавана на залата. Те уж са като сблъсък между Young Gods, Nine Inch Nails и дори ранните Adam & the Ants, докато нещата не се обърнат на трайбъл с етновокали и мощен ритъм (…) Те са най-добрата група, за която трябваше вече да знам“.
А нашият разговор с двамата започва със съзнателния избор да живееш извън системата на музикалния шоубизнес.
Toва, което искахме да постигнем още в началото с Putan Club, беше да опитаме да живеем по друг начин – извън системата и правейки всичко сами… Защо ли? Защото искахме да можем да пътуваме навсякъде по света – от Центална Азия до Китай и от Африка до България – тоест, на места, където музикалната индустрия никога не би ни завела, тъй като няма как да направи пари там. Първоначалната ни идея беше да си организираме множество концерти, в това число и участия на огромни фестивали, за да измъкнем някак пари от Запада и да ги използваме, за да отидем да свирим на всякакви далечни места, изравнявайки нещата накрая. Това беше първичният импулс – искахме да пътуваме и да срещаме свободни хора… Светът е прекалено малък и животът е прекалено кратък… Второто важно нещо беше винаги да го правим по нашия начин. А когато го правиш по своя начин, излиза, че не ти трябва мениджър, лейбъл и т.н., с които да работиш, защото тогава това би те задължило да налагаш продукт. Разбира се, ние също подходихме много сериозно към това, което правим, и налагаме себе си някак, но всичко е подчинено на целта, която сме си поставили – да достигнем колкото се може по-далеч и да учим колкото се може повече от различни народи, от различни хора и музиката им, от различни страни. И двамата много обичаме да учим и затова винаги сме в движение.
Можем ли да наречем Putan Club импулс и „кораб-майка“ на всичките ви останали музикални проекти от последните години – Ifriqyya Electrique, Ndox Electrique и т.н.?
Прав си, точно така. Putan Club в началото беше тестова група. Преди 15 години си беше просто шега. Давахме ѝ най-много шест месеца живот, не повече, но на хората им хареса. И когато Джана се присъедини, вече бяхме изцяло убедени, че целта е да изучаваме ритуали и да отидем на всички тези интересни места накрай света и да започнем да снимаме филмите. И да, от тези филми се родиха и някои от групите ни с ядро Putan Club – групи като Ifriqyya Electrique в Тунис или сега Ndox Electrique в Сенегал. Но заснехме и други филми, участниците в които така и не пожелаха да създадем музикална група заедно. Което всъщност беше чудесно, защото целта на тези филмови приключения не беше да отидем някъде и да създадем група с местните хора, а да изучаваме ритуалите им…
Тук ли пътищата ви се пресичат с Glitterbeat Records?
Да, музикалният бизнес някак си ни улови, защото след като Glitterbeat чуха за филма за Ifriqyya Electrique, веднага пожелаха да издадат музиката. И ние бяхме достатъчно глупави да кажем „да“. Като казвам „глупави“, преувеличавам. Това не беше „глупост“, но някак попаднахме в ситуация на по-малко свобода. Това беше така, защото е доста времеизяждащ процес. Ние вярваме, че ако се захванеш да издаваш албум, трябва наистина да запретнеш ръкави. Въобще не ни допада идеята някой лейбъл просто да ти издаде албума и никога да не пътуваш с тези песни и никога да не го разпродадеш. Нямаме това его, за да си кажем – „ние сме големи, не ни интересува какво ще стане с тази музика, просто искаме имената ни върху плочата“… И накрая се получи наистина забавно да пропътуваме целия свят с подобни експериментални проекти. Стана добре, всъщност много, много добре с Ifriqyya Electrique и проектът още си го има. А после и с Ndox Electrique в Сенегал, още повече че там успяхме и да забавим нещата, поемайки си няколко месеца въздух – добро решение, защото… много често в Африка възприемат хората от Западния свят, отишли там, като червиви с пари, а с нас видяха, че невинаги е така и че ние сме друга причина да сме там. Жалко е понякога с музикантите по тези части на света, защото излиза, че всъщност не можем да свирим навсякъде по света с тях… Тези момчета и момичета обикновено се интересуват най-вече от пари и това е ужасно. Това е и проблемът, който често сме имали с тези проекти – искаше ни се да можем да свирим с тях навсякъде – понякога на големи фестивали за много пари, но понякога и за 50 евро, ако е малко некомерсиално събитие. Но се оказва невъзможно – по много причини: първо, музикантите искат пари и второ, в Европа трябва да декларираме какво са спечелили, защото това е свързано с визата и пребиваването им тук. А ако не можеш да направиш плащане на черно, не можеш им организираш малък концерт. Така че освен радост, това често ни носи и умора и досада… Обичаме да пътуваме, но това често ни отдалечава от първата ни любов – да отидем някъде, да прекараме месеци там с хората, да учим, да снимаме филми, да опитваме, да опитваме отново, да успяваме и… може би да разберем душата, сърцевината на музиката. Това винаги ни е интересувало най-много – как хората си помагат, как живеят заедно, как лекуват обществото си чрез ритуала. Всичко останало – да доведем тези музикант в Европа, да свирим на Sziget, WOMEX или за Питър Гейбриъл е второстепенно…
Има едно много характерно нещо за вашето дуо. Слушал съм ви с Ifriqyya Electrique, гледал съм различни видеоматериали – ритуалите, практикувани заедно с носители на съответните коренни култури, са много впечатляващи, когато се добавят електрическа китара и електрически бас. Но интересното е, че дори когато сте само двамата, музиката ви е не по-малко ритуална. Дори повече, защото когато сте с местни музиканти, вие сте повече в техния ритуал, докато с дуото извеждате ритуала до обобщена, едновременно абстрактна и конкретна (тук и сега) форма, до абсолютната му стойност…
Да, това е, което сме научили, и благодарим, че го казваш. Ние лично избягваме да го казваме, защото реакцията на медиите обикновено е „Уф, някакви пънк-хипита отново ни говорят за ритуали“. Но си прав, защото начинът, по който свирим на живо, е напълно същият, който сме изучавали в Азия и Африка. Основата е всички да сме заедно в музикалния ритуал, да няма „зона на комфорта“ и „свещени неща“ за артиста… – съвсем като в ритуалите в Африка, където „артистът“ е съвсем обикновен човек, като всички останали – човек, който свири на инструментите си, за да лекува другите, за да им помага… И концертите на Putan Club са тончо това – за нас е важна общността от съпреживяването. Благодарим ти, че го отбелязваш, рядко го правят… Всъщност, ти си първият, който го прави в интервю.
Не вярвам…
Медиите говорят за ритуали, но не могат да го формулират добре. Много журналисти използват думата „ритуал“, защото знаят, че е модерно – всичко днес е ритуал. Все повече артисти и фестивали използват тази дума – „ритуал“ – и започва да ни идва малко вповече.
Същото е и когато говорим за жанрове и жанрови хибриди днес. А на ваш концерт човек сякаш не се замисля много-много това индъстриъл ли е, или рокендрол, или постпънк, или шаманско тайнство…
Много често след концерт при нас идват хора, които споделят: „Знаете ли, това не е музиката, която слушам, не е моята музика, но не знам защо концертът страшно ми хареса и ме накара да се почувствам добре“. И тогава знаем, че сме постигнали целта си. Ние не сме изобретили нищо. Това, което правим, винаги си е съществувало в Африка и Азия, но и в Европа – енергията е като на онези огромни нелегални рейв партита през 90-те. След такова парти, когато се върнеш у дома, се чувстваш наистина по-добре… И това е и ролята на изкуството, нямам предвид само музиката. Когато ние двамата сме тъжни и депресирани, често ходим по музеи… Защото какво е изкуството, ако не начин да ти бъде помогнато да се изправиш пред стреса от всекидневието, от политическата реалност, от всичко – това е самата сърцевина на изкуството. И да, изкуството лекува! Не искам сега да звучим като някакви хипита, които вярват в Богинята майка или в разни просветления, но в това вярваме – изкуството лекува.
Как посрещат музиката ви по-традиционните общности, за които свирите по света?
Когато свирим в сърцето на Анатолия, или в Душанбе, или в Синдзян, или на по-малки места в Сенегал (не казвам Дакар, защото Дакар е вече прекалено европеизиран), на хората въобще не им пука каква музика е това, как се нарича и дали произхожда от рок или от техно – за тях тя е просто музика и са дошли да я чуят. И това е наистина чудесно. Защото там музикална индустрия не съществува, хората обикновено са толкова бедни, че не купуват музика, и са запазили автентично усещане, че „музиката е музика“. Ако кажеш в Африка „уърлд мюзик“, това на хората там им звучи просто абсурдно: „Това пък какво е?“… И ти влизаш в режим на обяснения, че този термин е бил измислен преди 40–60 години, просто за да се продава музиката… А човек трябва да е отворен за всичко – какво, ако по радиото в колата звучи Дженифър Лопес, а после Месиен и след два часа нещо съвсем друго – Meshuggah например? Какво е класика, какво е джаз, какво е метъл? Ако музиката е добра, ние я възприемаме. За нас най-голямото постижение на Putan Club не са големите фестивали, на които сме свирили, а точно тези човешки срещи – помня един концерт в Тунис. Бяха ни организирали концерт в много малко селище насред пустинята. Беше Рамадан, неделя, обедно време – по всичко изглеждаше, че никой няма да дойде. Бяхме пътували цяла нощ, защото мястото беше далече, а трябваше и отрано да построим сцената. И накрая хората дойдоха. („Вярвайте ми, ще дойдат“ – беше ни казал организаторът, когато предишния ден бях изразил съмнение.) Публиката се състоеше до голяма степен от забулени жени и деца. И ние засвирихме 20 минути след началото, когато музиката се развихри, Джана се качи на масата с баса и жените от публиката я последваха… Те не знаеха, че това е рок музика или както там ще я наречете, просто я бяха почувствали и за нас това е най-важното, което човек може да постигне с музиката си.
Концертът на Putan Club в Клуб „Паве“ (под Столичната библиотека – вход откъм „Уилям Гладстон“ 68) на 24 май, събота, се организира от самите тях в съгласие с DIY (do it yourself, „направи си сам“) принципите им и с помощта на „солунските двама братя на българския ъндърграунд“ Иван Хадживеликов (Comet City, Stretch) и Цветан Цветанов („Аларма Пънк Джаз“, БНР). Билети могат да бъдат купени в EpayGo, както и на каса на EasyPay.
