Разговор с младия пианист от Саксония, чиято музика разказва вълнуващи истории на езика на джаза с влияния от множество други светове, които не са непременно джаз
Винсент Майснер е само на 26, а още на 25 вече има три албума с триото си, издадени от престижния музикален лейбъл ACT Music, с чието име свързваме записите на E.S.T., Улф Вакениус, Лешек Можджер, Ларс Даниелсон, Нилс Ландгрен, Маркус Щокхаузен и цяло съзвездие фундаментални за съвременната европейска джаз сцена артисти. Самият той разказва, че като дете (роден е през 2000 г. в селцето Нидербобруч, недалеч от Фрайберг) е бил запленен от дисковете на ECM и ACT, единствените, до които е имал достъп в местния музикален магазин, и едва ли не е изучил цялата дискография и на двете музикални компании, като никога не си е представял, че един ден ще записва албумите си за някоя от тях.
Днес Винсент живее в Лайпциг, където се установява и приятелят му от детските години Хенри Райхман, барабанист на триото му, а с контрабасиста Йозеф Цаймец, в момента работещ в Париж, се събират може би по-рядко, но винаги по специални поводи. Като краткото им първо българско турне, което завършва тази вечер в концертното студио на Радио Пловдив. „Винсент Майснер трио“ вече представиха музиката си в столицата по-рано тази седмица (в клуб In The Mood и Галерия „Прегърни ме“). За жалост съвместният им концерт с шведско-норвежкото трио Rymden се отложи с няколко седмици поради деня на национален траур в памет на загиналите в двете автомобилни катастрофи, но може би именно поради това – на чисто емоционална основа дори – и в двата концерта досега триото сякаш беше вложило още повече от себе си. Историите, които разказва на клавишите Винсент Майснер, понякога са елегични, друг път драматични, а понякога сложно конструирани със завои в неочаквани посоки и… колкото и невероятно да звучи, казано за толкова млади изпълнители, музиката им носи и едно особено усещане за мъдрост и душевен покой. Наред с рок енергията на моменти, разбира се. Разговаряме с младия пианист няколко часа преди пловдивския концерт.
Разкажи за вас тримата, очевидно сте добри приятели и извън сцената, защото наистина звучите като един музикант с шест ръце, когато засвирите.
Това, което наистина ценя в нашето трио, е фактът, че свирим заедно от толкова дълго време. В този състав сме заедно почти от шест години, а с Хенри се познаваме дори още по-отдавна, от музикалното училище. Имаме много общи неща и сме си създали наш собствен език – можете да си го представите като „поток“, в който веднъж влезли, просто започваме да свирим така, сякаш всичко се подразбира от само себе си. Взаимодействието помежду ни е изключително плавно. Понякога правим нещо, с което самите ние да се изненадаме, но в същото време голяма част от свиренето ни произтича от напълно естествени реакции. И в дадени моменти може да стане изключително забавно – можем да започнем да свирим буквално от нищото; не е задължително да има конкретна мелодия или тема, от която да тръгнем. Понякога за начална точка избираме напълно свободна форма – просто казваме „да започваме“ и чак след това преминаваме към някоя тема или пък пренареждаме в движение нещо, за да стигнем до мелодия; друг път започваме с определен ритъм, от който обаче можем да се отклоним към нещо съвсем ново.
Направи ми впечатление, когато ви слушах за първи път на главната сцена на фестивала „Нишвил“ миналата година, как от различните пиеси създавате в движение едно общо тяло и как умело работите с малките фрагменти и фрази, от които е изградена голямата конструкция. Чувам например фраза, която започва като цитат от „Бийтълс“, но напълно логичното ѝ продължение е не предполагаемият край на същия цитат, а нещо съвсем друго, дори непознато…
Да, това звучи интересно. Трябва да призная, че „Бийтълс“ бяха първата група, в която се влюбих. Учителят ми по пиано – човекът, който ме насочи към джаза, когато бях на седем години и започнах да посещавам музикално училище – беше голям почитател на „Бийтълс“. Израснах на село, където джазът беше напълно непознат, но имах късмет, защото първият ми учител обожаваше както „Бийтълс“, така и джаз музиканти като Дейв Брубек, Оскар Питърсън и Чик Къриа. Благодарение на него открих и джаза, но и „Бийтълс“, които за мен и до днес са огромен източник на вдъхновение. Често използвам и музикални цитати – обичам да „цитирам“ музика и да втъкавам всичко, което чувам, виждам или преживявам, в контекста на музиката и импровизацията. Имаше един много забавен момент – макар и по-скоро за „посветени“: говорихме си с нашия басист Йозеф за Андрю Хил и неговия великолепен албум Smoke Stack с Рой Хейнс, Ричард Дейвис и Еди Кан (записан през 1963 и издаден през 1966 г. от Blue Note, б.а.). По някаква причина Йозеф постоянно свиреше заглавната пиеса Smoke Stack; тя има много хубава мелодия, която в един момент дори леко ми напомня на темата от „Междузвездни войни“. Той често свиреше това парче на пианото, докато правехме саундчек – просто за забавление – и с времето това се превърна в нещо като вътрешна шега. Веднъж, докато изпълнявахме една композиция на Орнет Колман, аз започнах да вмъквам препратки към Smoke Stack, така че на практика преминахме към структурата на Smoke Stack. Това всъщност се случва доста често в нашето трио: появяват се идеи или кратки музикални цитати, които всички познаваме – един вид „вътрешни“ шеги. Понякога използваме цитати от „Бийтълс“ или от най-различна друга музика – Radiohead например: веднъж ще изсвирим цяла песен на дадения артист в наш аранжимент, друг път просто някакъв фрагмент от мелодия ще изплува по време на соло.
Йозеф на пианото… А ти хващаш ли контрабаса или палките? Разменяте ли си инструментите понякога?
Много често ми се приисква след репетиция да седна зад барабаните и просто да посвиря някакви неща, но това пречи на останалите. Знаеш как е по време на репетиции – всички казват: „Хайде да направим петминутна почивка, да изпушим по цигара“ и винаги се намира някой, който не е барабанистът, но сяда зад барабаните и започва да дрънка. А всички останали реагират: „О, моля те, нека има поне пет минути тишина!“. С времето човек се научава, че не бива да прави така, особено по време на репетиции и записи. Понякога все пак отиваш при другите инструменти, за да пробваш нещо, но трябва да призная: що се отнася до контрабаса, нивото ми е „минус десет“, така че не мога да изсвиря нищо. А колкото до барабаните… свиря само на пиано, но напоследък понякога сядам зад барабаните, удрям по някой чинел, посвирвам нещо. Деля репетиционното пространство с барабаниста ни, така че когато приключа с пианото – след като съм се упражнявал цял ден – понякога сядам зад барабаните просто за забавление. Но нямам никакви умения; просто свиря така, както си представям, че би трябвало.
Кои са основните ти вдъхновения сред класиците на джаз пианото – както по отношение на звученето, така и в композиционен план, тъй като това са доста различни аспекти?
Да, това винаги е големият въпрос. Всъщност имената са твърде много, за да ги изброявам – обичам музиката и започнах да се потапям в нея още като тийнейджър. Имаше няколко ключови момента за мен, свързани с пианото; например първият джаз концерт, който гледах, беше на Йоахим Кюн с триото му. Беше на фестивал близо до мястото, където израснах – в Източна Германия – Нидербобрич в провинция Саксония. Концертът на Йоахим беше направо поразителен за мен. Нещата, които прави, са невероятни – начинът, по който свири на пиано… Той използва една специфична система, наричана „Система от увеличени и умалени акорди“ (Augmented-diminished system). Техниките му бяха нещо напълно изумително за мен, когато бях тинейджър. Що се отнася до пианото, голямо влияние ми оказаха музиканти като Виджай Айер – музиката му е просто поразяваща. Също така и други съвременни творци от САЩ като Крейг Тeйборн, Крис Дейвис, Мат Мичъл, Анжелика Санчес… И Мерилин Криспел. Тя е страхотна – един от онези пианисти, които можем да наречем „велики“… Често се връщам към музиката ѝ и направо се потапям в нея. На европейската сцена също има много интересни пианисти като Кая Дракслер например – тя е феноменална. Елиас Щемезедер също. А от германските музиканти – Ахим Кауфман, който е наистина страхотен, Пабло Хелд… И Михаел Волни, при когото учих в Лайпциг – великолепен артист, чудесен музикант и прекрасен човек. Дължа му много, защото той ми помогна изключително много (продуцент е на първия албум на триото на Винсент, б.а.). И разбира се, всичко това се корени и в класиците на пианото – като се започне от Оскар Питърсън – един от първите музиканти, с чието творчество се запознах, когато започнах да свиря на пиано. Дейв Брубек, Чик Къриа, но също така и хора като Андрю Хил и Телониъс Монк – особено Андрю Хил като композитор. Всички те са оказали силно влияние върху мен в свиренето на пиано, но не само те… Да не забравяме и групи като The Bad Plus.
А откъде тръгва Винсент Майснер като записващ артист преди създаването на настоящото трио?
Като тийнейджър записах няколко забавни албума. И те бяха издадени. Дори създадохме музикален лейбъл с един приятел, когато бяхме на около 16–17 години, и там издадохме малко музика. Има някои любопитни неща от онези години, които все още могат да се намерят в интернет. Първият ми солов запис се казваше „Разнообразието на едностранчивостта“. Записах го, след като ми подариха лаптоп – един MacBook, на който беше инсталиран GarageBand. Имах и миди клавиатура, така че записах солов албум за пиано на компютъра; занимавах се с това почти цяла година. След това просто го издадох – направих си CD за забавление, само за себе си. Спомням си, че дори допуснах грешки – имаше правописни грешки в заглавията, защото не знаех добре думите на английски. Дори нямах PayPal акаунт, тъй като не бях навършил 18 години, така че не можех да го продавам никъде, дори в Bandcamp. Просто написах във Facebook: „Хей, излиза мой солов албум“ и това беше всичко. Трябваше да се свържат с мен, за да им продам копие. Интересното е, че никога не съм изпълнявал тази музика на живо; никога не съм правил концерт с нея. След година-две премахнах албума от интернет. Всъщност се получава интересен обрат, защото напоследък много хора започнаха да ме питат за този първи албум. Имам няколко последни бройки от диска у дома Дори не знам дали все още пазя оригиналните записи. Истината е, че обичам да създавам албуми; преди две години например записах още един солов албум – беше наистина страхотен, дори по-добър от този (който е от по-ранен мой период). И даже го предложих на звукозаписната компания, с която работим, но те отказаха да го издадат. Според мен албумът все пак е чудесен; в него има много композиции за „препарирано (подготвено) пиано“ и е записан в идеалната ситуация „насаме със себе си и пианото“. Доста ме занимава музиката за „подготвено пиано“ и самият процес на „подготовката“. От артистите, които работят в тази област, харесвам Беноа Делбек – той въведе това в джаз пианото. Крис Дейвис също. И двамата ми оказаха огромно влияние. Ев Рисер, френска пианистка, също се справя чудесно с това. Често свиря на „подготвено пиано“, но тези неща никога не са излизали на запис. Дори с триото сме правили записи с „подготвено пиано“, които също никога не са издавани… Не мисля, че някога този материал въобще ще бъде издаден, но го пазя на лаптопа си, така че може би някой ден… кой знае…
Заключителният концерт на триото на Винсент Майснер с Йозеф Цаймец (контрабас) и Хенри Райхман (барабани) ще бъде тази вечер, петък (13 ноември 2026 г.) от 21 часа в концертното студио на Радио Пловдив. Повече информация можете да намерите в събитието във Фейсбук, а билети има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay.
