Разговор с живеещия от години в Европа американски фрий джаз саксофонист Джон Дайкман, музикант в авангардните ансамбли Kunn Fu и Spinifex, член на квартета на Луиш Висенте, а отскоро – и на македонското пънк джаз трио „Светлост“
Джон Дайкман (род. 1983 г.) не е непознато име на българската публика. За пръв път беше у нас като част от онзи апокалиптичен дъждовен пърформанс на Варненския джаз фестивал през 2021 г., когато фронтменът на групата Kuhn Fu Кристиян Кюн призова цялата останала публика в двора на Археологическия музей да се качи на сцената под навеса и да се нареди в кръг (или квадрат) около музикантите. После Дайкман дойде и с една от основните си групи – Mofaya (преименувана пожелателно от самия него на Cease Fire! към края на мрачната 2023 г.) за акустичен концерт в Студентския дом. А през пролетта на 2024 г. направи цяло турне у нас по покана на „Аларма Пънк Джаз“ в квартет с Александър Шкорич от Cease Fire! на барабаните и братята Йотис и Петрос Дамианидис (и тримата членове на Entasis с Акира Саката) съответно на електрическата китара и контрабаса. Днес пък идва с обновения състав на македонското трио „Светлост“ с Дени Омерагич (бас) и Драган Теодосиев (барабани) за второто издание на новата серия на „Аларма Пънк Джаз“ и лейбъла Amek „Шумен понеделник“.
Иначе под повърхността айсбергът е още по-внушителен. Дайкман е учил при Милфорд Грейвс и Джо Манери и е свирил и записвал с някои от най-великите в свободната импровизация от предишното и по-предишното поколение (и от двете страни на Атлантическия океан) – Джо Макфий, Хан Бенинк, Рой Кембъл, Аб Баарс, а и до днес продължава да свири с икони на авангардния джаз като Уилям Паркър, Хамид Дрейк и Купър-Муур (дори гласи европейско турне за тримата през 2027 г.). Извън джаза опитът му на сцена също е повече от впечатляващ – бил е солист както в Симфоничния оркестър на Кайро, така и в Godspeed You! Black Emperor. Срещаме се с него буквално в крачка по време на първото му турне със „Светлост“, което ще мине и през София тази вечер.
Нека започнем направо със съвместната ти работа с Дени Омерагич в триото „Светлост“. Какво означава този проект за теб, ако го сравним с всички останали групи, в които свириш? Доколкото знам, вече направихте записи за първия си съвместен албум…
Да, записахме цял албум това лято. Имахме чудесна възможност да порепетираме и след едно участие на живо веднага да влезем в студио. Мисля, че резултатът беше страхотен, и то ще си покаже, като излезе албумът. Аз лично обаче винаги съм обичал по-скоро да опознавам материала по време концерти на живо. В известен смисъл е жалко, че не записахме след това турне (на което сме в момента), но пък се вълнувам как музиката ще се развие в концертна среда… Вероятно нещата ще придобият малко по-различен облик – което не означава непременно по-добър или по-лош, просто различен. Свирим композициите на Дени, което за мен е много интересно. Има някои неравноделни ритми, които за него и за Драган са напълно естествени, тъй като са израснали в Македония, докато на мен ми се налага да ги обмислям малко повече. Разбира се, целта е изобщо да не мисля за това, а просто да го усещам…. Но понякога това все още е предизвикателство за мен… Обаче най-важното е, че тук става въпрос преди всичко за свирене на живо с двама великолепни импровизатори, а това е огромно удоволствие.
При теб сякаш има нещо, което все те тегли към Балканите, ако мога така да се изразя. Нека споменем тук групата ти Mofaya / Cease Fire! с новосадския барабанист Александър Шкорич. И гръцката ти група с братята Йотис и Петрос Дамианидис. Ето, сега вече си имаш и македонска група…
Да, миналата седмица пак свирихме с Аца (Александър Шкорич, б.а.) в Сърбия. Не знам на какво се дължи, но някак много обичам този регион… Отдавна ме привличат културите на Балканите. Не мога да кажа точно защо – може би заради хората, местата… Чувствам се комфортно тук. За мен винаги е много по-въодушевяващо да правя такива самоорганизирани DIY турнета из Балканите, отколкото да свиря в лъскави зали в Германия. Без да искам да обидя никого, разбира се – там също е страхотно. Но вашата част от света ми допада по специален начин.
Разбрах, че в момента живееш в Белгия. Това отскоро ли е?
Ами… и да, и не. Официално се преместих съвсем наскоро, а преди това по-скоро пътувах често до Белгия. Но сега вече живея в Остенде и създадох организация с нестопанска цел. Опитвам се да се включа в белгийската система – може би да започна да организирам концерти. Като продуцент да помагам на други музиканти да имат участия в Остенде. Малко по малко да стана част от общността.
Хубаво е, че с Йотис Дамианидис сте вече в една страна, макар и в различни градове – квартетът, с който пътувахте и до България преди две години, беше доста впечатляващ. Така ще можете да свирите по-често заедно…
Всъщност, май не сме свирили нито веднъж, откакто се преместих. Но от друга страна, откакто дойдох, през повечето време ме е нямало. Това е положението. Не мисля, че съм се интегрирал особено добре в белгийската сцена. Искам да поработя върху това – да свиря повече с хора като Йотис (който живее в Брюксел, б.а.) и с други музиканти тук на място. И да, тук има цял куп страхотни музиканти. Но, знаеш ли, аз все пак съм в Остенде, а не в Брюксел, така че е малко, сякаш съм пенсионер край морето. Не да отида до ъгъла и да посвиря, нали разбираш. Трябва да пътувам с кола или с обществен транспорт, изисква се известна инвестиция, но планирам да го правя по-често занапред.
А ако трябва да сравним като място за създаване на музика Белгия и Нидерландия, където ти доста години поживя, какви основни разлики можеш да изведеш?
Забавното в случая е, че тъкмо станах нидерландски гражданин. Вече официално съм нидерландец. И щом получих паспорта, си казах: „Добре, как сега да се отпиша от адреса си?“… И се преместих в Белгия. Нидерландия е страхотна, но живях там прекалено дълго – повече от десет години. Прекарал съм в Амстердам повече време, отколкото във всеки друг град през живота си… Но след известно време идва импулсът да опознаеш нови места. Има много неща, свързани с белгийската култура, които ми допадат повече… Например хората, с които общувам в момента. Всичко тук е малко по-особено, по-нестандартно. Е, понякога може да бъде изнервящо – например заниманията с данъци и пр. Това е сериозен аспект, който не бях предвидил напълно. Но засега ми харесва тук.
Твоите предци са дошли в Америка именно от Нидерландия, нали? Тези, които не са от коренното население на Америка…
Да, Дайкман е напълно холандско име, но иначе съм от племето на индианците чипеуа (или оджибуа) от Су Сейнт Мари. Само че изобщо не съм израснал с тяхната култура. Израснах като бяло момче в Уайоминг, където нямаше никакво присъствие на коренни американци. Имам си идентификационна карта за членство и принадлежност. Но това е всичко. Бих искал да посетя резервата. Опитах се да се свържа с тях, за да потърся материали, свързани с традиционната им музика. Но ми се струва, че това е от онези племена, които изчезват, например номерът на картата ми е едва 1860. Освен това съм само частично чипеуа. А те, от друга страна, са съвсем малко племе и едва оцеляват. Дори сред коренните американци, които са оцелели, мнозина са загубили културата си, ако разбираш какво имам предвид… Но както и да е, моите хора са от региона някъде около Горни Мичиган и Онтарио в Канада. Планирахме турне в Канада за юни догодина и ако е възможно, ще се опитам да посетя резервата и да видя какво има там.
А от другата страна – родът Дайкман е дошъл от Нидерландия преди много векове, така ли?
Да, мисля, че баща ми успя да проследи… Всъщност не той, а един от родствениците му си направи ДНК тест и проследиха корените до Амстердам. В Амстердам има музикален магазин, наречен Dykeman’s Music – това също са мои хора. Но всеки, с когото съм говорил за това, казва: „О, да, тия типове са отврат“.
Тоест не се харесвате взаимно много-много?
Е, не, не. Струва ми се, че те генерално не харесват хората, които влизат в магазина им.
Преди няколко години разговарях с Крисчън Скот аТунде Аджуа и когато стана дума за индианския му произход, той сподели нещо подобно на това, което ти казваш: „Израснах като чернокожо момче, без досег с музиката на тези мои предци, които са коренни американци. Малко от нея се е запазило, повече от афроамериканската“… Но все пак духът е някъде там, без непременно да познаваш съответната култура в детайли. При теб как е?
Честно казано, имам усещането, че спечелих известно уважение сред някои музиканти, когато разбраха, че имам индианска кръв. Вече не бях просто някакво бяло момче от Уайоминг. Спомням си, че старият ми преподавател Джо Манери каза: „Това си личи в музиката ти“. Не съм сигурен обаче дали наистина вярвам в това. Наскоро работих по един проект, който философски изследва традицията на европейските колонизатори, унищожаването на коренното население на Америка, налагането на християнството като инструмент за контрол, концепцията за „предопределената съдба“ и всичко свързано с това. Проектът се задълбочава именно в тези въпроси, както и в идеята за „първородния грях“ – греха, с който се раждаш. Като нидерландец в САЩ аз нося този „грях“ по рождение, предвид причиненото на коренното население на Америка от ръцете на европейците. От друга страна, в мен тече и кръв от същото това коренно население. Всичко това е на концептуално ниво, но се опитах да изследвам и музикалния аспект. Съзнателно обаче избягвах да черпя директен материал от тези традиции, защото за мен това би граничило с културна апроприация. Само защото имам „доказателство“ за такъв произход, не смятам, че това ми дава правото да изпълнявам тази музика… Макар че, от друга страна, свиря балканска музика и какво ли още не – без да имам каквото и да е право за това, нали? Но все пак… не знам. Имам усещането, че трябва да науча повече, преди да се опитам да интегрирам тези елементи по-задълбочено. Съни Мъри говори по темата в едно видео, което открих в мрежата; той прави разграничение между това, което нарича „западен суинг“ (western swing), и „нюорлеанския суинг“. Тръгва от това, че суингът произлиза от Ню Орлиънс под влиянието на френската военна музика, от което идва синкопираното звучене – за разлика от суинга от Канзас Сити, който е повлиян от коренното американско население, и триолите са далеч по-характерни за него… Никога преди, докато изучавах историята на джаза като хлапе, не бях чувал за влиянието на коренното американско население върху развитието на суинга… Има един изследовател, който работи върху документален филм по темата. Освен него, единственият друг човек, когото съм чувал да говори за това, е Съни Мъри.
Музика е мощен политически инструмент; дори когато е чисто инструментална, тя успява да изрази емоционално всичко, което искаш да кажеш. Музиката без думи понякога е много по-красноречива от един протестен, гневен текст например…
Това е интересна тема. Аз самият навлязох в музиката като християнски фундаменталист – вярвах, че разпространявам Божието слово. Исках да стана свещеник, преди да стана музикант. После смятах, че като музикант бих могъл да стигна до повече хора, отколкото като свещеник. Всичко това беше водено от онзи идеал – да споделяш Божието слово, да привличаш хора към вярата и да стигаш до тях. Когато бях съвсем млад – може би на около 17 години – имах концерт в Арканзас, покрай който се провеждаше и изложба на съвременно визуално изкуство. Там имаше едни момчета – изглеждаха доста корави, облечени в кожа, с много къси коси или почти без коса. След концерта дойдоха при мен и възкликнаха: „Леле, тази музика е наистина мощна“ и „Можем да използваме тази музика“… А аз бях толкова наивен! Просто си помислих: „Ето, успявам да докосна сърцата на тези хора“… Едва по-късно разбрах, че са неонацисти. Те се свързваха с една сила, която аз възприемах като Божието слово, но всъщност просто си присвояваха тази сила. Затова днес съм в голяма степен агностик по отношение на намеренията в музиката: може би се опитваш да разпространяваш любов и приемане, но хората пак могат да извлекат от тази музика каквото си поискат. Ако искат да чуят омраза – ще чуят омраза. Ако искат да чуят гняв – ще чуят гняв. Така че, да, това е сложно. Разбира се, надеждата е, че човек може да преодолее това и да се издигне над него. Но не вярвам, че съществува някаква обективна духовна реалност. Според мен единственото, което можеш да направиш, е да дадеш най-доброто от себе си и да се надяваш, че точно това е реалността. Поради своята абстрактност, импровизационната музика ти позволява да си представяш всякакви неща. Но проблемът е, че е много лесно някой да предложи – нали се сещаш – едно напълно противоположно, фашистко тълкуване. И точно това, според мен, е интересното. Лично за мен всички тези политически идеи винаги остават напълно абстрактни в това, което свиря. В общи линии, никога не се опитвам да пресъздам нещо конкретно чрез музиката си. Но да, самият инструмент на абстракцията предразполага към интерпретации. Това означава, че тя може да внушава какво ли не. И може да го прави много силно. Затова смятам, че човек трябва да има едно наум, да осъзнава тежестта на онова, което „пуска“ в света.
С Kuhn Fu също издадохте нов албум тази година. Разкажи ни за работата си с Кристиян и останалите музиканти в тази група, която хем носи заряда и енергията на другите ти групи, хем музикално е доста различна от фрий джаза като такъв?
Макар да не е точно музиката, която вероятно бих създавал за себе си, свиренето с Kuhn Fu е много приятно. А и нали знаеш, израснах като „музикант от оркестър“. Наистина ми харесва да изпълнявам нотирана музика – не само с Kuhn Fu, но и със Spinifex. Някои от пиесите са доста трудни – невинаги успявам да ги изсвиря перфектно, но е забавно да опитвам, доставя ми удоволствие. Когато имам време, много обичам да се упражнявам с метроном, следвайки прецизно темпото. Но после, ако свиря със съответната група в продължение на месец, накрая пръстите ми буквално „отказват“ и трябва да започвам всичко отначало. Едно е да свириш всяка вечер, а съвсем друго – да се упражняваш. Накратко – самото чувство да свиря с Франк Гратковски, София, Тобиас Делиус, Зив и останалите в тази група за мен е невероятно зареждащо преживяване. Цялата тази саксофонна секция ми напомня за работата в биг бенд, както беше едно време. Истината е, че бих се радвал да свиря в биг бенд – да поема водещата партия на алт, тенор или баритон саксофон; намирам го за много приятно, макар че от записите ми може би не личи, че бих се занимавал с това.
„Светлост“ с участието на Джон Дайкман свирят тази вечер (2 ноември 2026) в клуб The Pit (бул. „Васил Левски“ 114). Вратите отварят в 20.30 часа. „Светлост“ ще са на сцената в 21, а в 22 часа веднага след тях специалните гости от българска страна – Feedbacker. Билети има в EpayGo и на касите на EasyPay.
