Начало Идеи Истината за 3 март
Идеи

Истината за 3 март

Стефан Попов
03.03.2015
5074
StefanPopov
Стефан Попов

Ние не отдаваме почит на падналите в Руско-турската война в 1877-1878 г., ако премълчаваме сенчестите страни на тази акция, чийто завършек – Берлинският конгрес – бе началото на безкрайни фаталности за България. Как е възможно, щото първите народни представители – както пише проф. Мутафчиев, – избрани да дадат конституция на новото княжество, да са обмисляли сериозно въпроса дали не е по-добре да върнат подарената свобода и да се завърнат под турска власт, за да възстановяват разпокъсаното народно единство? Потресът сред ликуването от свободата? Моментно недомислие или оправдана реакция срещу пропадналото руско освобождение?

Добитото с военната намеса на Русия освобождение в 1878 г. не бе прочее напълно в съзвучие с революционните традиции на българското Възраждане. Известно е, че вече Раковски се доверяваше само на собствените сили на народа: поучен от изхода на полското въстание, той не искаше да вярва много в чистотата на руските намерения, носени повидимому от славянско съчувствие. Покажете ми едно стихотворение, една статия на певеца на революционната борба, по-сетнешния идол на българската младеж,  Христо Ботев, в която той да е възпял или пък да е изразил журналистически надежди в помощта на Русия? Напротив, конфликтът с Любен Каравелов бе по повод именно на славянофилските, даже панславистки увлечения на последния. Ботев застъпваше срещу това недвусмислено становището, че южните славяни могат да намерят подкрепа само в собствените си сили, тъй като всяка чужда намеса може само да им навреди. „Европа и политическите обстоятелства – пише Ботев в „Знаме” (бр.13 от 27.VII. 1875 г.) – дават свобода и самостоятелност само на тогова, който може сам да я добие”. Да не би Левски, Апостолът на Свободата, да е поучавал народа да очаква свободата си от руския цар? Как би могъл, когато и основаването на българската Екзархия бе последвало след борба за духовна свобода и единство първоначално без подкрепата на Русия и даже против нейната черковна политика в Цариград? Така боговете на българското надигане – Раковски, Ботев и Левски – стояха всички на националната, което значи антируската линия. Тогава антируското настроение в България е било тъй силно, че някои българи са били готови да склонят на дуалистично решение с Турция, което, както пишеше Петко Славейков, „ще избави веднъж завинаги християните от привидната закрила на Русия”. Даже и когато в пролетта на 1877 г. войната вече се задаваше, някои българи настояваха да се организира ново собствено въстание (вж. в. „Нова България, 9 януари 1877 г.). Ненапразно ръководителят на руската цивилна канцелария княз Черкаски разтури българската Благодетелна дружина, легалното прикритие на революционните среди, още в началото на започналите военни действия.

С право прочее революционна България бе разочарована от несполучливото „освобождение” на русите, което завърши с това, че народостно България бе разпокъсана на шест части: Северна Добруджа бе дадена на Румъния, от Северна България бе образувано автономно княжество, южната част на страната остана под името Източна Румелия под върховенството на султана, Тракия и Македония бяха върнати в границите на европейска Турция, западни части, Моравско, с градовете Пирот и Враня, бяха прехвърлени в Сърбия. По-жестоко едва ли би могло да се постъпи с един народ, тъй както бе сторено в Берлин с българския. Но действително ли Берлинският конгрес носи вината за това разбиване на България, с което Дизраели и Бисмарк биха заличили възвишено-безкористното освободително дело на България, както ни набиваха в главите в най-ранните часове по история? Тази легенда е една от онези злоумишлени изкривявания на историческата истина, които в новото време стигнаха до гротескното. Виновна за неуспеха на руската освободителна акция бе напълно и изцяло само лошата, недостатъчна дипломатическа подготовка и военно провеждане на тази акция от страна на Русия. Неумела, както тя бе още от самото начало, тази акция не можеше да завърши другояче.

Под вътрешнополитически натиск царска Русия се реши на война в един момент, критичен за Европа, когато интересите на Великите сили бяха изпаднали пак в конфликт и затова никоя от тях нямаше желанието да се занимава още и с Източния въпрос. Представителите на тези велики сили се събраха неохотно, подканени от Априлското въстание в 1876 г., на прочутата посланическа конференция в Цариград, където, съобразявайки се с принципа на автономността, очертаха населените с българи области в почти две равни части. Конференцията реши и съответната програма за реформи, но, насърчавано от английския посланик Елиот, турското правителство ги отхвърли. Не бе трудно да се отгатне, че Лондон няма да допусне създаването на всебългарска държава и че всяка акция в това отношение среща решителната съпротива на Англия.

Английският историк Тейлър пита и ние питаме с него – защо русите не са концентрирали усилията си върху провеждане на решенията на конференцията, които задължаваха и Англия? Отговор на този въпрос намираме на с. 308 от т.I от издадената в 1954 г. от Съветската академия на науките „История на България”, където четем: „Царското правителство преследваше във войната с Турция завоевателни цели и само ползваше лозунга на една освободителна война”. Така Русия избра другия път, пътя в неизвестността. Тя се опита наистина да спечели Европа за намесата си на Балкана, но не си осигури и най-малката дипломатическа преосигуровка. Бисмарк отказа благоразумно да вземе страна, Франция разочарова русите, тъй като разчиташе на английска помощ срещу Германия. До известно разбирателство се дойде само във Виена, протоколирано в т.нар. Будапещенски конвенции от 17 март 1877 г., които обаче са поразяващи за „руската легенда”. По силата на тези конвенции Русия се задължаваше при разчленението на европейска Турция „да не бъде образувана никаква славянска или друга държава”! С други думи, по-сетнешната Санстефанска България беше дълго преди започването на военните действия вече договорно отречена от русите. Същото се повтори и преди Берлинския конгрес: „Вярно е затова – пише цитираният вече английски историк, – че русите бяха обещали да не учредяват на Балкана голяма славянска държава, и то според тяхното желание или най-малкото според желанието на онези руски дипломати, които не бяха въодушевени панслависти”. Тейлър споменава тука един органичен недостатък на петербургската дипломация, която носи вината за мъртвородената Санстефанска България: кавгата, съревнованието между славянофилите и т.нар. западняци сред руската държавна йерархия, които се отразиха опустошително и по отношение на България. Руският посланик в Лондон граф Шувалов бе отявлен „западняк” и – както се казва по-нататък при Тейлър – „проявяваше разбиране за усилията на Англия да ограничи ефекта на руските военни победи”. На 30 май 1877 г., един месец преди започване на войната, Шувалов дава по нареждане на външния министър Горчаков в Лондон уверението, че Русия се задължава срещу неутралитета на Англия да създаде една автономна България само на север от Балкана! Официалната историография на днешна България споменава тези два факта – будапещенската конференция и спогодбата Дерби-Шувалов – мимоходом, но премълчава умишлено историческото им значение (1).

Но най-важното идва тепърва: Санстефанският договор бе наложен на турците от славянофила граф Игнатиев, без да бъдат сондирани европейските велики сили, нещо повече, без да бъде запитано външното министерство в Петербург! Когато Игнатиев се завръща там, Горчаков му обръща гръб и го подканва „грубо” да „пробута” сам своя договор. Игнатиев се опитва най-напред във Виена, разбира се, без успех. Андраши настоява на разделянето на тъй създадената България, позовавайки се на Будапещенските конвенции. Тука Игнатиев направи нова една грешка, която го обезсмърти съвсем негативно: той предложи създаването на една автономна Македония, начело с австрийския генерал Родич – и създаде по този начин едно понятие, което дотогава липсваше в дипломатическия речник. Успех постигна срещу това граф Шувалов в Лондон, наричайки договора от Сан Стефано „акт на най-голямата глупост, сторена от нас досега”. Той сключи с новия английски външен министър Солсбъри на 30 май 1878 г.  – значи две седмици преди откриването на Берлинския конгрес! – спогодба, която погребваше фактически България. На самия конгрес Русия изигра ролята на измамената, но накрай се задоволи с анексирането на румънска Бесарабия и със завоевания в Азия. „Свещената мисия”, заради която Царят бе призовал на бран, завърши с пазарлък между великите сили: Англия си присвои по този случай Кипър, Австро-Унгария си издейства окупацията на Босна и Херцеговина.

Berliner_kongress
Берлинският конгрес, Антон фон Вернер, 1881

Стана това, което трябваше да стане: тъй като Русия се бе впуснала във военна авантюра, без да има някаква определена програма за бъдещето на предстоящата да бъде освободена България, раздвоената вътрешно руска дипломация не защити военно завоюваните земи. В решителните часове военното покритие на дипломацията бе изтъняло, като оставим настрана обстоятелството, че последната бе водена в Берлин от канцлера Горчаков – един човек, когото собственият му военен министър считаше за „съвършено невменяем”. Този същият Милютин, който на оплакванията на Шувалов за недостатъчни инструкции, бе отвърнал: „Защо ви са инструкции, драги графе, и откъде ще ги вземете? Вие знаете положението: ние не можем повече да се сражаваме както поради финансови, така и поради военни съображения. Отстъпете по-добре във всичко, за да не застрашите конгреса”. А когато пратеникът Нехлюдов донесе от Берлин лоши новини, Милютин го подкани още веднъж да сложат край в Берлин: „Ние не можем да водим нова война и затова трябва да приемем всички условия”. И тъй като Русия не можеше да рискува война с Европа, тя предостави на трите милиона свободни българи да свършат това, което голямата Русия не можа да постигне. Който обаче мисли, че в следващите години Русия е подкрепила енергично усилията на българите за национално обединение, той се лъже много. „Вие трябва най-после да се примирите със създаденото” – заяви Царят на една българска делегация. Не знаеше ли той, че българите никога няма да се примирят, че – за да дадем само един пример – при влизането на новоизбрания княз Батенберг в престолния град Търново Стамболов го присрещна с плаката „Помни неделимата България”.

Националното освобождение и националното обединение станаха така по вина на Русия две различни неща – и задача беше сега на българите да се заемат с тях. Това е историческото значение на т.нар. Освобождение от 3 март 1878 г. Тази задача определи по-нататъшната история на България, тя стана марката за величие и малодушие, за ум и безумие…

Из „България и Европа”, публикувано в: Стефан Попов, Българската идея, София, ИК Летописи, 1994, с.89-94.

____________

(1) Вж. „Исторически преглед”, 35/5-6р статии на Ц. Генов и Ив.Панайотов, б.а.

Стефан Попов (1906-1989) е български писател, мислител и общественик от средите на българската емиграция в изгнание след 1944 г. Според Петър Увалиев: „единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света, но най-вече като българин. Автор на книгите: „Воля за облик” (Мюнхен, 1970, на немски език), „Идеята за Европа през вековете(цикъл лекции по РСЕ 1976-1977), „Безсъници” (1989) и др.

Стефан Попов
03.03.2015

Свързани статии

Още от автора