„Мама Леоне“, Миленко Йергович, превод от хърватски Русанка Ляпова, изд. „Жанет 45“, 2014 г.
Едно дете гледа картината на Вермеер „Момичето с перлената обица” и сочи с пръст: „Мама, мама”. Не плаче, не се сърди, просто знае, че майка му е някъде далече, в Сараево, но в този момент на него му стига да гледа картината на стената и светът отново да е цял.
Същото това дете прави замък със сто еднакви стаи за принцеса Забравка и пита дядо си защо умират хората, когато тези, които ще дойдат след тях, няма да са по-добри.
Същото това момче, Миленко, лови раци в морето или казва на учителката си, че човек сам е ковач не само на собственото си щастие, но и на нещастието си, а тя вика училищния психолог, защото не е приемливо децата да говорят за нещастието.
Не е приемливо също децата да бъдат толкова откровени, но точно по тази формула са написани разказите на Миленко Йергович. Първата част от книгата – „Когато се родих, в коридора на родилното залая куче”, ни връща отново в онова невинно време на детството, когато има място за всичко – и за смях, и за тъга, за парадокси и за искреност. Истинска изненада е колко цветове може да добави Миленко Йергович към картините на детството и как тези на пръв поглед обикновени истории за проглеждането могат да се четат и като философска проза.
В тях има от смеха и иронията на „Автобиография” на Бранислав Нушич, но също и от притчовото разказване на Ивайло Петров от „Преди да се родя и след това”. Разказите могат да се четат като роман, а могат да съществуват и самостоятелно. Могат да се четат отзад-напред, а също и последователно. Това са истории за възрастни, които и децата биха разбрали.
Разказът, почти винаги, е изповед. В него се споделя най-важното, онова, което трябва да бъде изречено и записано, и обхваща доста разтеглив отрязък от време. В разказа се съдържа кратък миг. Но и цял човешки живот. Както и всичко, което се простира между този миг и целия живот, пише „хърватският босненец”, както наричат Миленко Йергович. Неговото име е познато у нас – след сборника с разкази „Сараевско Марлборо” и романа „Буик Ривера”, „Мама Леоне” е третата книга на Йергович, която излиза на български. Трябва да се отбележи и чудесният превод на Русанка Ляпова.
Държавата, в която съм се родил, вече не съществува, пише Йергович в българския предговор на тази книга. Може би това е и най-видимата връзка с втората част на тази книга – „В този ден завърши историята на едно детство”.
В разказите, събрани под това заглавие, не е трудно да открием същия Миленко Йергович – ироничен, внимателен към детайла и нюансите на историята, но нищо вече не е същото. Един свят се е разпаднал, детството е свършило, а от онова, което е останало, се раждат различни герои. Като онази баба Ерика, която не разпознава хората, с които живее, и не може да се ориентира нито в мястото, нито във времето – тези хора, които са около нея, близки ли са й, или са непознати; тя ли живее в тяхното жилище или те в нейното; Коледа дошла ли е и въобще може ли Коледа да дойде преди Бъдни Вечер.
Или като Марина от Ванкувър, която се връща при родителите си за пет дни в Белград и се пита дълго ли ще продължат тези дни и защо дори кучето не я познава.
Кратки срещи, раздели, хора, които непрекъснато заминават, и забрава. Защото онази приказка за принцеса Забравка, която Йергович разказва в първата част от сборника, тук вече не е същата. Тук забравата не е приказка. Онова, което се случва на героите, не е просто наблюдение на дете, което се удивява от парадоксите на света, забравата е знак, че нещата са се объркали и времето не тече в установения ред.
Дали тези разкази са тежки? Да, тежки са. В тях има тъга и копнеж по един друг свят, в който най-добрите приятели, любимите или децата не заминават далече. Но има и ирония, от онзи чист вид, който умее да вдига хората на крака. Има и спасение и то е в разказването. Миленко Йергович припомня онази самотна реплика, която е запомнил от целия роман „Братя Карамазови”: Идете сред хората и се изповядайте! Според него това е най-точната дефиниция на разказ.
Това означава: не търсете свещеник, духовен баща, патриарх, а идете сред хората – такива, каквито са и каквито ги откриете, и им разкажете всичко.
И накрая – емоционално и честно писане – може би това е рецептата, по която са написани тези разкази. А може и да е друга. А може и изобщо да няма рецепта. По-важното е, че тези разкази не се забравят лесно.
