Начало Идеи Дебати Как ще изглежда литературният канон на бъдещето
Дебати

Как ще изглежда литературният канон на бъдещето

Амелия Личева
10.11.2022
4718

Как се институционализират каноните днес и доколко политическата коректност може да бъде справедлив инструмент за трансформация на каноните.

Десетилетия наред патосът на изследователи, критици, журита, образователни институции е да разширяват канона, да приобщават към него нови и нови автори, чертаещи различни линии в литературата –женската, на чернокожите, на ЛГБТ писателите, на тези от Централна и Източна Европа… С идеята, че е имало незаслужени изключвания, онеправдаване, незабелязване. Всички тези усилия не остават без резултат и от 80-те години насам канонът наистина рязко се разширява. Достатъчно е да се вгледаме в последните десетилетия, за да установим колко много автори с произход, различен от европейския или северноамериканския, с принадлежност, различна от традиционната, и с пол, различен от мъжкия, съставляват имената в него. Списъците на получилите големите световни награди, както и учебните програми, свидетелстват за това. Не е случайно, че термините, които все по-активно се употребяват по отношение на канона, са демократизация и либерализация.

Както отбелязва Дейвид Дамрош в статията си „Световната литература в постканоничния, свръхканоничен век“[1], канонът в момента е изключително зависим от постколониалните достижения в сферата на културата. Заради моди, съобразяване с левите идеи и търсенията на културните изследвания, както и заради обсесията от желанието за споменатото разширяване, се случва дори така, че понякога литературите на европейските метрополии биват изтласквани от фокуса на внимание. Особено ако това засяга по-скоро устремилите се към канона източноевропейски автори, макар че вече се простира дори и над западноевропейските. Да си бял мъж от Западна Европа или САЩ може да се окаже минус пред журито на „Букър“, а дори и на „Нобел“. Всичко това дава основание на Дамрош да заговори, че канонът днес е не просто допълнен, но и изместен в някаква степен. Изместен в посока на онези зони, които дълго са били незабелязвани.

Тези разнопосочни тенденции, общото сред които е отварянето, не би следвало да успокояват съвременните теоретици, защото те добре знаят, че днес обидата е, която тласка мисленето за, а и конструирането на канона. Ситуация, която води до непрекъснати настоявания за паритет, квоти и други подобни съобразявания. Ето само един пример. Новите постколониални изследвания са добавили още един проблем, произтичащ от бленуваната идея за равнопоставеност. Заради различния интерес към азиатските писатели в наши дни имаме казус тъкмо по отношение на равнопоставеността на авторите от азиатските литератури. Изследователите все повече забелязват, че предимство в момента имат писателите от Индия, Китай и Япония за сметка на тези от Корея, Виетнам или Тайван. Така в допълнения и разширен канон се появяват нови йерархии и отново имаме „големи“ и „малки“ автори, което пък от своя страна отприщва обидата.

Кого можем да обидим? Как и с какво? Това като че ли е рефренът на съвремието ни. И простият отговор е – всички. На писателите от малцинствата забелязването все не им е достатъчно, докато свикналите да са на страната на авторитета все повече виждат, че губят почва, влияние.

Очевидно е, че когато започваме да конструираме канона, водени от идеята различията да са представени,  да са спазени съотношенията, да има баланс, много често се стига до ситуации, в които страдат представителите на литературите от стария канон. Достатъчно е да вземем списъка на нобеловите лауреати от последните години, за да потвърдим това наблюдение. Питаме се защо Умберто Еко или Филип Рот не получиха Нобела. Недоумяваме за Маргарет Атууд, Джойс Каръл Оутс… И ни е ясно защо ги изместват Херта Мюлер, Светлана Алексиевич… Литературата отстъпва на политиката, презумпцията е за компенсиране на минали грешки, но обидата остава, само се сменя произходът на тези, които я изпитват. Все по-далече сме от чистите стойности, от оценяването по заслуги, от наградите, които се дават заради литературни качества. Онова, което Елиът искаше да види във всяка вписваща се в традицията нова творба – приемственост, но и оригиналност, все по-често е заменено от уравнения, договорки, сметки, паралитературни фактори.

Така че, концентрираме ли се върху обидата, ще видим, че на преден план излиза не само желанието да се разширява канонът, но и да се окастря, изчиства, изчегъртва, забелва. И за тази нова борба с авторитетите има много и разнообразни причини.

Една от тях се крие в самото естество на епохата, в срива на идеята, че писателите са вид експерти, професионалисти. Новите медии внушават, че всеки е автор и може да се титулува така и бидейки само пишещ постове в социалните мрежи. Читателите в Good reads, в Amazon също рушат авторитети, обяснявайки, че много от каноничните писатели са им скучни, не ги забавляват, тоест – не ги кефят и затова не си струва да имат място в канона. А и не са достъпни, защото предполагат усилие, а днешната култура е култура на лесното, лекото и неизискващото знания, специална подготовка, да не говорим за ерудиция.

И за да не бъда голословна, ще дам един български пример.

В публикация за GoGuide авторът обобщава нагласите към класически творби, прочетени във форума на BGMama. Занимаваме се с този сайт, защото участниците там са наречени литературни критици и техните частни мнения са представени като меродавни критически отзиви. Но този тип смесвания и подмяна са точно в духа на съвремието, което не може да отличи експертното от любителското. Затова и като критика ни се представят твърдения от типа:

„Старецът и морето“ на Ърнест Хемингуей: Най-тъпата книга на всички времена.

Моби Дик“ на Херман Мелвил: Книга за китове със супер много ненужна информация за китовете.

„Мадам Бовари“ на Гюстав Флобер: Мииии … Това беше една ужасна книга. Нямаше един персонаж, който да не ме дразни. За мен нямаше една положителна личност в тази книга. То бива една жена да не знае какво иска, то бива един мъж да се поддава така на манипулации, но … тук всичко беше на n-та степен. Дочетох я до края на инат, само за да видя до къде ще им стигне акъла и … видях.

„1984“ на Джордж Оруел: Бях чела, че послужила за основа на играта „Биг Брадър”. Реших, че ще ми хареса. Ле-ле-мале. Прочетох я, надявайки се доброто да се появи поне в последна страница, не и не. В средата имаше парченце „синьо небе” и надежда книгата да ми хареса, но това беше за 20-тина страници. Много песимизъм, много тъмнина, липса на алтернатива. Книгата предизвика в мен много тягостно чувство, ама мнооого… Щом предизвиква чувства, може би е добра, но аз съм благодаря … Не ми хареса!!!

Друга причина е индиректно назована от Ориана Фалачи непосредствено след атентатите на 11 септември в есето ѝ „Гневът и гордостта“ и в книгата ѝ „Силата на разума“. В тях италианската писателка и журналистка говори за нежеланието на много мигранти, идващи от мюсюлмански държави, да се съобразяват със западните ценности, да искат да се интегрират в държавите, в които са се установили, да приемат реда им. Нещо повече, те  започват да имат претенция към образованието, литературата, философията. Едни автори са им расисти, други сочат като настроени конкретно срещу исляма, трети… И жертва падат и Шекспир, и Волтер, и Монтескьо…

Трета линия казва – нека изоставим спорните автори като Шекспир, нека го заместим с автори, които са докрай издържани в стилистиката на онеправданите и са на тяхна страна. Нека вместо него да бъде изучавана Тони Морисън, например. И тя е добра писателка, и е нобелистка, и на всичко отгоре възстановява световната справедливост, давайки глас на угнетените. А че и от нейната литература може да има обидени, това не засяга радетелите на идеята за въздаване на световна справедливост.

И е някак неудобно да излезеш защитник на консервативното,  тъй като ще получиш етикет „последовател на Тръмп“. Не върви да се пледира, че расизмът със задна дата пренаписва литературата и това само по себе си вече е некоректно. Да не говорим как „кенсъл културата“ се наслагва и върху белите, когато им се казва, че могат да пишат за другите, само ако и те са други – чернокожи, гей, мексиканци…. Когато Дж. К. Роулинг се осмели да използва индийска легенда в свой текст, тя веднага беше обвинена в „културно присвояване“ и „маргинализация“ на корените на американските индианци.  

Затова вече дори и за превод се изисква идентификация с автора. И канонът започва да се изчиства от Марк Твен или „Отнесени от вихъра“, събарят се паметници, отричат се културни стойности…

Своеобразно изчистване или трансформиране на канона се наблюдава и в резултат на някои по-общи тенденции. Ако се върнем към вече цитираната статия на Дейвид Дамрош, можем да кажем, че днес канонът се трансформира от двустепенна в тристепенна система, като в тристепенната система Дамрош разграничава „хиперканон“, „контраканон“ и „канон в сянка“. В първия влизат старите „големи“ автори. Но днес той е силно разширен, като говорим и за постоколониален хиперканон, който всъщност става все по-важен и в който се включват писатели като Салман Рушди, Надин Гордимър, Дерек Уолкот, Нагиб Махфуз, Чинуа Ачебе, Лю Сюн и пр. Вторият канон е съставен от подчинени гласове на писатели, творящи на езици, които са по-малко изучавани или принадлежат към малки литератури в рамките на големи литератури и езици (както е един Исак Башевис Сингер в рамките на амриканската култура, пишещ на идиш). Днес в него влизат част от авторите, които Дамрош определя като „малки“ от литературите, които все по-активно търсят мястото си в световната и чийто преход към хиперканона понякога се осъществява чрез една голяма световна награда като „Букър“, а и Нобеловата. Така, да кажем, носителят на Нобеловата награда за литература, занзибарският писател Абдулразак Гурна, е пример за писател, спадащ към контраканона. И накрая, в „канона в сянка“ пък влизат отново някои от старите, традиционни автори, но които винаги са били третирани като по-малки. А в момента това са писатели, които все по-слабо се четат и изучават, макар и да са били добре познати на по-старите поколения, като един Голсуърти, например. Те също по своему освобождават канона.

Но това, което е на път да промени изцяло, драстично и по много краен начин днешния канон, безспорно е вече споменатата политическа коректност, която се превръща в една от опорите на новия свят.

Разбира се, терминът „политически коректен” не е нов. Представителките на феминизма започват да го използват активно още през 70-те и 80-те години на миналия век, но все пак с по-различно значение от днешното. Както споделят самите активистки от периода, тогава за тях той означава,  че са лично отговорни за думите и делата си; означава, че проповядват съобразяване с други хора извън самите себе си, хора, чиято култура и традиции са различни. Означава, че трябва да се култивира стремеж към приобщаване, не към изключване, че трябва да се стъпва на знание за другия и да се съблюдава етика в поведението. Изобщо, по един или друг начин терминът снема в себе си това, което с думите на Левинас можем да наречем приемане на другия без алергия.

Въпросът обаче е, и в това е гневът на съвременния феминизъм, който се разпростира и върху постфеминизма, и върху усвояването на понятията му, че те биват „откраднати“, узурпирани и натоварени – както се изразяват те – с отрицателни значения. Напоследък все повече и повече сме свидетели на отъждествяване на политическата коректност с цензура, на криворазбрана демократичност, която вменява вини, раздава правосъдие и със задна дата подменя не просто понятия, но и визии за света.  Както отбелязва Дария Карапеткова[2] в книгата си „За PRевода“, все повече попадаме в ситуация, в която се подменят авторовите послания, а и както отбелязват и други изследователи – заради политическата коректност се разчита расистко съдържание там, където изобщо не е имало такова.

Разбира се, може да ни се каже, атаката срещу политическата коректност не е нищо друго освен отхвърляне на общностните стандарти за поведение, а концепцията, която стои зад отхвърлянето на политическата коректност, може да се сведе до: „Мога да правя каквото си искам и да не се чувствам виновен”. И ако в общественото поведение тези доводи донякъде работят (макар че и там нещата са много по-сложни, защото винаги ще стои въпросът кое е демократично – да защитаваш своето различие до кръв, или да напасваш това различие към общностния модел), отнесено към културата, всичко е още по-сложно.

Според Оксфордския речник политическата коректност е избягване на термини и поведение, което се смята за дискриминационно или обидно за определени групи хора. Онлайн речникът Lexico пък я определя като избягване на форми или действия, възприемани като изключващи, маргинализиращи или обидни за групи хора, които са социално в неравностойно положение или са дискриминирани. Онлайн речникът на Кеймбридж пък залага на езика и свързва политическата коректност с избягването на език, който може да бъде обиден за другите, особено ако отнася към пола и расата. Иначе казано, политическата коректност се свързва както с действия, така и с думи, затова се простира от формите на поведение до езика, литературата, преводите.

За да видим как работи тази политическа коректност, ще си позволя отново да върна към един пример, този път авторефлексивен, и да отворя към един голям дебат за това кои автори трябва или не трябва да съставляват българския канон.

През 2000 г. по повод поредния Вазов юбилей и инициатива на в. „Култура“, написах следното:

Вазов ми напомня колко къса е историята на българската литература, колко бързо тази литература остарява – и като език, че и като проблематика. Напомня ми и колко свързана с т. нар. действителност е тя, колко трудно ѝ е било да излезе от сферата на миметичното (ако изобщо го е направила). И най-сетне – кара ме да съизмервам било канони, било фигурите в тези канони, и да отчитам българските нестаналости и липси.

Но не това е най-големият проблем. Проблемът е в неадекватността на автори от типа на Вазов към днешните световни нагласи, към опитите не просто да се правят културни изследвания, но и да се мисли в подобни параметри. Сиреч, стряскам се от факта колко много Вазови текстове бих изключила, ако се опитам да бъда politically correct, ако се опитам да очертая картата, по която се проектира Вазовата представа за другостта. И от влиянието, което тези представи имат върху съвременното българско мислене, неможещо да надскочи Вазовите бинарни противопоставяния, Вазовия национализъм, желанието му да изгради идентичност, която да се опива единствено от себе си.
Затова и – образно казано – не паметта за Вазов
, автора на Аз съм българче“, ми се чества, а на един по-маргинализиран Вазов, на един автор, по-склонен да конституира някаква минимализирана идентичност, говореща наратива на разсейването и отвореността. Простичко казано, на Вазов от Люлека ми замириса или Казаларската царица.

Иначе казано, индиректно се питах не трябва ли да извадим от канона най-идеологическите текстове на Вазов, за да не куца възпитанието на бъдещите европейски граждани, за които толерантността и зачитането на другия би трябвало да са водещи ценности. Тревожеше ме опасността от припламването на националистическа искра в преекспонирането на „Аз съм българче“; срамният спомен за възродителния процес някак изтласкваше плама на „Епопеята“.

Повече от 20 години по-късно, пак покрай поредния Вазов юбилей и инициатива на Мирела Иванова и „Литературен вестник“, се запитах отново трябва ли днес да изключим Вазов от канона, само защото не е политически коректен? Или е по-умно да се опитваме да го преподаваме и обясняваме контекстуално, като показваме, че тезите му са релевантни за тогавашната ситуация, но не могат да се пренасят към днешната. И така сега, без да съм отстъпила от вярата си в идеята за толерантността, виждам отчетливо вредата от всевъзможните крайности в прочитите на Вазов. Да, все още смятам, че когато се преподават някои от неговите творби, е важно да се правят нужните уговорки. Но тези уговорки трябва да кажат така: Иван Вазов през своите художествени текстове пише историята на един болезнен и травматичен период. Четете ги в контекст, имайте съзнание за интерпретациите, давайте си сметка, че преди век и половина е било важно да се изработят национално самосъзнание, усещане за общност, да се култивира самочувствие. Но не пренасяйте това към настоящето. Не превръщайте патриотизма на Вазов в национализъм, защото това не е урок от него. Отвъд това, четете творбите му като история на езика, през която отново можете да реконструирате другата история. Но не спирайте и дотук. Защото Вазовото творчество е източник на познание и относно много други неща – създаването на нови жанрове в българската литература, първите опити в преводачеството, осъзнатия преход от романтизъм към реализъм и раждането на милостта в писането. И най-сетне, четете го заради красивите любовни истории – между мъж и жена, между майка и дете, между човек и слово, между човек и природа. Все неща, заради които мястото му в канона на първопроходник е запазено.

И така, колкото и да търсим всички гледни точки, никога няма да можем да премахнем обидата, защото винаги ще има заинтересовани, които ще подчертават, че едно нещо е обидно, а друго не. И политическата коректност ще продължи да бъде онзи механизъм, който само задълбочава различията и посочва, и етикетира допълнително.

Разбира се, винаги можем да преминем и отвъд, и да поставим философското питане могат ли думите да променят начина, по който хората мислят? Но подобно говорене ще ни вкара в алгоритъма на безсмислието, защото ще каже: да, можем да говорим абсолютно коректно, но това няма да отмени неравенствата в обществото. Създаването на нов, политически коректен език не променя реалността или социалната динамика. В този смисъл е много спорно твърдението на привържениците на политическата коректност, че каузата им е морална и че се опитват да коригират социалното неравенство в нашето общество, за да защитят онези, които са били пренебрегвани или дискриминирани. С цялата парадоксалност на твърдението, дори можем да кажем, че колкото повече политическата коректност се опитва да коригира социалните неравенства, толкова повече неравенства създава тя. Колкото повече се стреми да сложи край на конфликтите, толкова повече конфликти поражда, колкото по-прогресивна иска да бъде, толкова повече изключва онези, които ѝ се противопоставят. Изобщо, проблемът с политическата коректност не е в това дали е политическа или коректна, а в това, че е ограничена. Тя по-скоро ограничава, отколкото разширява, и ако не осъзнаем това, канонът на бъдещето ще бъде стократно по-проблематичен от канона на миналото.

_____________________________________

[1] David Damrosch, World Literature in Postcanonical, Hypercanonical Age – in Comparative Literature in an Age of Globalization. Ed. By Haun Saussy. The Johns Hopkins University Press, Baltimore, 2006.
[2] Дария Карапеткова, „За PRевода“, изд. „Колибри“, С., 2016.

Амелия Личева
10.11.2022

Свързани статии