„Мисля, че норвежкото кино стана по-смело, а доста от скорошните успехи дойдоха от дебютанти.“ Разговор с режисьорката Нина Кнаг
Специално за Портал Култура
Тази година официалният конкурс на 59-ото издание на Международния кинофестивал в Карлови Вари (4–12 юли) показа норвежкия дебют „Не ме наричай, мамо“, в който личната болка на една жена поставя на изпитание не само любовта, но и съчувствието ѝ към другия. Жената е учителката Ева и вече не е толкова млада. „Другият“ е Амир, сирийски бежанец, пристигнал в Норвегия от Дания, където опитът му да получи гражданство се оказал неуспешен.
Амир притежава светъл ум и красиво тяло. Постепенно и много тайно, в разрез с установените норми за доброволно езиково обучение на бежанци, Ева се вкопчва и в двете. Възрастта ѝ е „специфична“, но у нея продължава да съществува страст за сексуален живот. Разбира се, че иска да бъде желана, но няма от кого. Интимното общуване със съпруга ѝ, кмет на градчето, в което живеят, е излиняло.
Непрестореният и изглеждащ искрен Амир се оставя да бъде обладан. Така той предоставя на социално обезпечената норвежка жена пламенната страст, от която се нуждае. В кратък момент от живота си Ева обожествява бежанеца и го издига до инструмент за постигане на личната си свобода. Или поне на идеята за такава. Ева е сляпо влюбена жена, но склонна ли е да рискува?
В един момент на това сладостно, но неравновесно общуване Амир наивно пожелава свобода и за себе си. Признава на Ева, че се смущава от възрастта ѝ. Тогава страстта бързо отстъпва пред спасителното лицемерие. Фалшът в спазването на нормите на обществения живот правят посланието на филма немалко критично, поради което и интригуващо.
Нина Кнаг: АМИ АКО ТОВА БЯХ АЗ? ИЛИ ТИ?
Филмът ви разказва за жена на средна възраст, учителка и съпруга на кмета на малко градче в Норвегия, която изживява спонтанна, но емоционално сложна любовна връзка със значително по-млад бежанец от Сирия. Как стигнахте да този сюжет?
Всичко започна от едно усещане за дискомфорт. През 2018 г. прочетох за норвежки жени, доброволки в бежански центрове, впускали се в сексуални връзки с млади мъже. Първоначално бях шокирана, дори малко осъдителна, но после дойде любопитството – какво стои зад тези избори? Така започнах да изграждам образа на жена в криза, която се чувства невидима и губи почва под краката си в сляпо увлечение. Историята се роди от въпросите: ами ако това бях аз, или ти? Може би сме много по-близо до такива избори, отколкото си мислим.
Филми за любовни двойки, в които жената е със затихваща младост, е имало и преди. Средната възраст обаче често страда от неистов емоционален дефицит. Какво мислите за този тип героини в киното?
Много често тези героини се свеждат до самотни, изгладнели за любов жени, без да им се даде възможност да покажат сложността си. Исках да създам образ, който предизвиква и зрителя, и самата мен – жена с противоречиви импулси, която не е лесна нито за обичане, нито за осъждане.
Тази година „Берлинале“ показа филма на Мишел Франко „Мечти“. В него богата американка от Сан Франциско изживява бурен любовен роман със значително по-млад от нея балетист от Мексико. Познавате ли този филм?
За съжаление още не съм го гледала, но познавам предишни филми на Франко, включително „Нов ред“, 2020 г., който ме шокира и силно ме впечатли.
В „Мечти“ главната героиня е почти на възрастта на вашата Ева. Тя се поддава на натиска на богатото си семейство, което слага край на любовната ѝ авантюра и жестоко наказва танцьора. При вас решението да отмъсти на младия чужденец идва от самата героиня, заради нанесената ѝ според нея обида, която тя не може да преглътне. Защо я оставихте да се превърне в чудовище? Как изградихте тази трансформация?
Развитието на Ева не е рязко преминаване от добро към зло – по-скоро бавно пропадане, подхранвано от разочарование, срам и усещане за загубен контрол. Когато се чувства отхвърлена и унизена, тя отвръща с единствената власт, която ѝ е останала. Последното ѝ оръжие. За мен беше важно именно тя да направи този избор, разбира се, под влияние на обстоятелствата и на брака си, но именно това го прави по-силен. И последиците от това фатално решение тя ще носи до края на живота си.
Чрез „забранената“ любовна връзка Ева като че ли се стреми към идеята си за лична свобода. В същото време тя не позволява на младия мъж да има собствена такава. Това особеност на характера ли е, или норма на социалната ѝ среда?
И двете. Тъкмо този парадокс ме вълнува – тя иска да бъде видяна като жена, но отнема свободата на Амир в процеса. Това е едновременно личен и социален проблем, свързан с привилегиите ѝ.
Намеквате за емоционалната амбивалентност на Ева – тя е между две интимности и в определен момент ги редува. Защо?
Защото животът е пълен с противоречия. Ева вече не знае коя е и затова живее в постоянен вътрешен конфликт. Това я прави по-човешка и по-непредсказуема.
Намесвате и изтощението на традиционната семейна двойка, и жаждата на Ева за нова интимност. Какво мислите за подобен тип проблеми в съвременното норвежко общество?
Ева е силно наранена в брака си и вече не може да се чувства свързана с мъжа си, затова търси близост с Амир. Чувства се невидима и това според мен е универсално усещане за много жени на средна възраст. Може би ни липсва език за по-тъмните, ирационални емоции – желание, обсебване, загуба на контрол. Ева е въплъщение на стремежа да се почувстваш отново жив.
Изглежда, че едновременно симпатизирате и не симпатизирате на Ева. Когато младият ѝ любовник ѝ казва, че е „твърде стара“, тя го злепоставя в имиграционната служба. Защо личната болка се прехвърля в институциите?
Става дума за власт и докъде си готов да стигнеш, за да спасиш собствената си кожа. Съпрузите имат какво да губят – живот, репутация – и в крайна сметка за тях Амир не струва нищо. Исках да прегърна именно тези противоречия и неудобства. Много тънка е границата между съчувствието и осъждането. Ева е част от системата. Когато се почувства застрашена, реагира с властта, която притежава. Исках да покажа как човешките рани могат да имат разрушителни последици.
С наративната структура на филма подчертавате политическото лицемерие и липсата на морална отговорност. Как ще коментирате това?
Като държа зрителя близо до Ева и умишлено не разкривам много за Амир, показвам как гледната точка на привилегированите често оформя обществените разкази. Филмът се опитва да осветли тези слепи петна.
Как си представяте живота на Ева оттук нататък със съпруг, който ѝ е изневерявал и е наясно за нейната връзка с бежанеца? Как се живее с лъжи в личния живот и с манипулации в обществения?
Виждам Ева като жена, която трябва да живее сред руините на собствените си решения. Ако това означава да играе роля, за да запази статуса си, тя ще го направи. Много хора живеят в напрежението между фасадата и истината.
Как бихте отговорили на международни зрители, които се изненадват, че в богата, подредена и прогресивна страна, каквато е Норвегия, се случват такива неща? Намеквате за лицемерие в отношението към бежанците.
Норвегия обича да се възприема като прогресивна и хуманна, но реалността за много бежанци е изпълнена с подозрения и социално изключване. Ева и съпругът ѝ се смятат за добри, идеалистични хора, но когато Амир застрашава техния статус, фасадата им става по-важна от това да помогнат на един човек. Ева не осъзнава, че упражнява власт.
Според вас на какво се дължи международният подем на норвежкото кино напоследък? Чувствате ли се част от него?
Мисля, че норвежкото кино стана по-смело, а доста от скорошните успехи дойдоха от дебютанти, което показва колко важно е да се дава място на нови гласове. Програмата за млади таланти NEO на Норвежкия филмов институт изигра голяма роля (филми като „Любвеобилна“ на Лиля Инголфсдотир, „Арманд“ на Халфдан Улман Тьондел и „Не ме наричай мамо“ са развити в нея). Надявам се и моят игрален дебют да е част от тази вълна, филм, който провокира дебат и задава въпроси, вместо да дава готови отговори.
