Времето, в което ни е отредено да живеем, е изтъкано от множество парадокси, но сред тях има един, който се откроява над останалите: жизненият ни стандарт се е подобрил във всяко отношение, но въпреки това като че ли сме по-болни физически, психически и душевно от когато и да било преди. Известният шведски психиатър Андерш Хансен обобщава добре този парадокс в книгата си „Мозък не за този свят“:
Въпреки фантастичния икономически и медицински напредък, изглежда, психическото ни здраве не се е подобрило. Странно е, че над това не се замислят повече хора; все пак главното обещание на всяка идеология, религия и политическа партия е благополучие и по-добро психическо състояние. И ако се чудиш какво общо има последното с икономиката, можеш да попиташ някой закоравял капиталист защо изобщо ни трябва икономическо развитие. Той ще ти отговори, че ни трябва, за да имаме хубав живот. Ако наивно го контрираш, като го попиташ защо ни е нужен хубав живот, ще ти каже, че ни е нужен, разбира се, за да се чувстваме добре. Но очевидно това не се случва. Въпреки че животът ни е толкова хубав, се чувстваме зле.
Това разминаване между наличието на основните предпоставки за пълноценен живот и широкото разпространение на физически заболявания и психически разстройства може да изглежда необяснимо. Всъщност обаче то има обяснение, свеждащо се до една дума: стрес. Или по-точно: дистрес – състояние на остър или продължителен стрес, с който умът и тялото ни не успяват да се справят и се разболяват. Или още по-точно: кортизол – т.нар. хормон на стреса, който изпълнява жизненоважни функции в тялото, но когато е в излишък, особено за дълги периоди, вреди на здравето и спокойствието ни и създава благоприятна среда за изблици на гняв, агресия и насилие.
Нож с две остриета
Стресът сам по себе си не е злосторник, пръкнал се незнайно откъде, за да съсипва живота ни. От еволюционна гледна точка стресът играе ключова роля за оцеляването и безопасността ни. Той е приспособителна реакция, която ни помага да реагираме бързо и адекватно на повече или по-малко опасни ситуации. Стресовият отговор е закодиран в гените ни: преди хилядолетия точно той е карал предците ни да преминат в режим „бий се или бягай“ при среща с хищник, представляващ непосредствена заплаха за тях. Стресът, който задейства защитните механизми на тялото, се трансформира в заплаха, когато е продължителен; когато – по думите на американския експерт по емоционална регулация Итън Крос – алармата „бий се или бягай“ не спира да сигнализира.
Кортизолът е основен компонент на системата ни на стрес. На колкото по-остър или по-продължителен стрес сме изложени, толкова повече кортизол произвежда тялото ни, което подкопава защитните сили на организма ни, изчерпва енергийните ни запаси и поражда прекомерен страх и тревожност, а потенциално може да доведе и до депресия. Най-коварният аспект на цялата тази работа е, че мозъкът ни не различава реалната от въображаемата заплаха, нито непосредствената заплаха от потенциална такава. С други думи, стресовият отговор функционира по един и същ начин, независимо дали животът ни е в опасност, или просто възприемаме дадена ситуация като животозастрашаваща.
Когато се притесняваш за повишаването на лихвените проценти и вземането на децата от детска градина, на практика се активира същата система, както когато се сблъскаш с лъв, въпреки че във втория случай изпитваш по-силен стрес. От лъва ще избягаш – или ще бъдеш изяден от него – и стресът ще изчезне. Притеснението, причинено от повишаването на лихвените проценти, действително няма да те убие в най-буквалния смисъл на думата, но води до продължителни високи нива на кортизол. А съществува риск от щети върху мозъка при продължителното му излагане на тези нива. (Андерш Хансен, „Мозък не за този свят“)
Мозък не за този свят
Казано накратко: краткотрайният стрес е нещо естествено и дори жизненонеобходимо, но продължителният стрес (който често се превръща в дистрес, ако тялото ни не съумее да го преработи навреме) може да подкопае имунната система и когнитивната функция и следователно увеличава риска от физически заболявания и психически разстройства. И от „буксуване“ в състояние на безсилие, безпомощност и безнадеждност.
Големият проблем е, че светът в XXI век, колкото и технологично развит да е и колкото и прекрасни възможности да ни предлага, прилича на високоефективен генератор на психически и емоционален стрес. Основните източници на такъв стрес са умственото претоварване, по-слабите и по-неустойчиви социални връзки, загубата на усещането за смисъл, нездравият стремеж към съвършенство и начинът ни на живот, характеризиращ се с недостатъчна физическа активност, прекомерна консумация на свръхпреработени храни, размити граници между работа и почивка в полза на първото и материализъм на стероиди.
Информационно и умствено претоварване
Изследователи и коментатори често описват последните няколко десетилетия с термина „информационна епоха“. Информацията, която достига до нас всеки ден – независимо дали по аналогови, или по цифрови канали, – е в невъобразимо по-големи количества в сравнение с информацията, която е достигала до нашите прабаби и прадядовци – не на дневна база, а в продължение на месеци и дори години.
Понякога имам чувството, че главата ми е компютър с твърде много едновременно отворени прозорци – пише световноизвестният британски писател Мат Хейг в книгата си Notes on a Nervous Planet („Бележки за живота на една тревожна планета“). – Как да спра претоварването на съзнанието си, когато светът е претоварен? [Днес] можем да мислим за каквото и да било. Ето защо е разбираемо, че понякога се озоваваме в положението да мислим за всичко.
Мислим за задачите, които не сме свършили в офиса днес или трябва да свършим утре. Мислим за вземането на детето от детската градина (ако сме имали щастието първо да спрем да се притесняваме дали то изобщо ще бъде прието в детска градина, защото все пак са го приели). Мислим на какъв спорт да го запишем, в коя школа и кой ще го води и прибира. Мислим за подаръка, който трябва да вземем за наближаващия рожден ден на добър приятел. Мислим за по-високите сметки за ток. Мислим за въвеждането на еврото. Мислим за жилищния кредит, който изплащаме. Мислим за последствията от навлизането на изкуствения интелект в сферата, в която работим. Мислим за колегата, който се е завърнал от едноседмична ваканция в луксозния зимен курорт Куршевел във Френските Алпи, докато ние е трябвало да се примирим с двудневно каране на ски в Боровец. Мислим за протестите от края на миналата година. Мислим за предстоящите (поредни) парламентарни избори. Мислим за наводненията, които измъчиха немалко хора, но и за сушата, която по-рано изтормози дори повече хора. Мислим за жертвите на катастрофи по родните пътища. Мислим за обидно ниските заплати на лекарите и медицинските сестри. Мислим за шоковото увеличение на възнагражденията на полицаите. Мислим за многобройните показни убийства, които продължават да тънат в тъма. Мислим за шестимата ни сънародници, чиито безжизнени тела бяха открити при хижа „Петрохан“ и връх Околчица. Мислим за войната в Украйна. Мислим за войната в Иран и за хилядите жертви на протестите там. Мислим за миналото. И за настоящето. Мислим, разбира се, и за бъдещето.
Освен че постоянно мислим за много неща, ние сме склонни да вярваме, че колкото по-информирани сме, толкова повече знаем и разбираме. Но информиран и знаещ не са синоними. Днес по всяка тема можем да намерим толкова много информация, при това често разнопосочна, непотвърдена или заблуждаваща, че вместо да разберем какво се случва, често се объркваме още повече, което поражда тревожност, страх и чувство на несигурност. В желанието си да упражняваме поне някакъв контрол върху живота си продължаваме да търсим още и още информация, но в много случаи това не само не ни носи утеха, а изостря най-дълбоките ни страхове и посява семето на съмнението, както се видя покрай случая „Петрохан“. Този порочен кръг е поддържан от възможностите за светкавично разпространение на текстове, снимки и видеа в социалните мрежи (в това число на фалшиви новини и пропаганда), липсата на базово доверие в институциите (и помежду ни) и приравняването на мнение и факти.
Отслабени или изгубени социални връзки
Мат Хейг изтъква друг парадокс, отличаващ съвременния свят от света на нашите баби и дядовци: днес сме по-свързани помежду си от когато и да било, но същевременно сме по-самотни от всеки друг период в историята. Обяснението: силните социални връзки и пълноценното общуване лице в лице отидоха на заден план за сметка на повърхностни взаимоотношения, движени от личен (често материален) интерес, и различни форми на общуване от разстояние, чиято безличност и фрагментарност възпрепятстват появата на задушевна връзка, базирана на взаимно уважение и безусловна подкрепа.
В книгата си „Изгубени връзки“ Йохан Хари предлага различен поглед към депресията. Според британския журналист депресията е вид скръб, която произтича от липсата на социалните връзки, от които се нуждаем. Канадският психотерапевт и специалист в лечението на зависимости д-р Габор Мате, според когото привързаността е нишката, която ни свързва със света, пише в „Когато тялото казва НЕ“, че хората, лишени от социално общуване и истинска емоционална подкрепа, са изложени на по-висок риск от заболявания. Итън Крос онагледява последствията за здравето ни от усещането за хронична изолация и самота: в книгата „Дърдорене“ той посочва, че липсата на силна подкрепяща социална мрежа е толкова голям рисков фактор за преждевременна смърт, колкото пушенето на повече от 15 цигари на ден, и по-голям рисков фактор от употребата на прекомерни количества алкохол, липсата на физическа активност, затлъстяването или живеенето в град с високи нива на замърсяване.
Ако преобладаващо дистанционното общуване през мобилни приложения и социални мрежи крие опасности за здравето ни в дългосрочен план, то „общуването“ с изкуствен интелект като заместител на общуването с друго човешко същество е още по-коварно. Американският организационен психолог, университетски преподавател и автор Адам Грант обяснява проблема с базираните на изкуствен интелект приложения, симулиращи човешката комуникация: Ние сме човешки същества и една от базовите ни подбуди е да се чувстваме значими. Да се чувстваш значим не означава просто да се чувстваш оценен от другите, а също и да чувстваш, че си от полза на другите.
Рисковете, произтичащи от самотата по отношение на индивидуалното и колективното ни благосъстояние, явно не са преувеличени, след като през 2023 г. Световната здравна организация (СЗО) създаде специална комисия, чиято задача е да информира хората за тях. А във Великобритания въпросите, свързани със самотата и социалните връзки, са посочени изрично сред отговорностите на министъра на спорта, туризма, гражданското общество и младежта. Както посочват Робърт Уолдингер и Марк Шулц, настоящите ръководители на продължаващото вече повече от 85 години Харвардско изследване на щастието:
Ние, хората, не се раждаме с биологичната нужда да четем и да пишем, макар че днес тези умения са основополагащи за обществото. Не се раждаме и с потребност да смятаме, макар че съвременният свят не би съществувал без математиката. Раждаме се обаче с потребност да се свързваме и да общуваме с други хора.
Усещане за безсмислие, перфекционизъм и разяждаща вина
Да вярваш, че съществуването ти на тази земя има смисъл, е животоспасяващо, особено в условията на трудни за осмисляне конфликти и насилие, икономическа несигурност, свръхиндивидуализъм и обсебеност от материалното. Доказателство за това твърдение е съществуването на логотерапията – психотерапевтичен метод, създаден от оцелелия от Аушвиц австрийски невролог и психиатър Виктор Франкъл и познат като третата виенска школа в психотерапията, който е ориентиран тъкмо към търсенето на смисъла. Ето какво пише по темата австрийската логотерапевтка Елизабет Лукас, която е сред най-изтъкнатите последователи на Франкъл, в книгата „От страха към спокойствието на душата“:
Съзнанието, че изпълняваш смислена задача, има силата да предотвратява болести и да удължава живота. Ако попитате 90–100-годишни хора какво според тях е допринесло за достигането им до тази възраст, ще получите твърдението, че те винаги са работили и са виждали смисъл в работата си, т.е. никога не са скръствали ръце и не са оставали пасивни. Тъй като не може да се приеме, че тези хора са изпълнявали обичайната си професионална работа след 70-годишната си възраст, то тогава трудът им трябва да се е състоял от доброволни дейности и занимания, които те са поели по собствена инициатива. Няма значение дали са хранели кокошки, отглеждали са градини, гледали са внуци, изпълнявали са поръчки на стоки, плели са чорапи, или са посещавали обучителни курсове за възрастни. Същественото е, че са го правили с удоволствие, защото са го считали за важно и правилно и не им е било наложено „отвън“, а е резултат от собствената им воля.
Към днешна дата намирането на смисъл е по-трудно за мнозина и в трудоспособна, и в пенсионна възраст. От една страна, постоянните промени на трудовия пазар, свързани с намаляващото търсене на кадри за едни професии и нарастващото търсене на кадри за други професии, както и с концентрацията на работни места в големите градове, често принуждават хората да работят не нещо, което смятат за смислено и което им доставя удоволствие, а нещо, което за момента им позволява да издържат себе си и семейството си. От друга страна, вследствие на автоматизацията и глобализацията на труда милиони хора имат работни занимания, при които или се трудят изцяло на компютър и рядко могат „да пипнат“ продукта на своите усилия, или са част от международна корпорация с хиляди служители, чийто приоритет е „машината“ да работи така, че да носи приходи, и не се интересува особено какъв е приносът на отделния човек и как се чувства той/тя. В добавка времето, което губим в пътуване от и до работа, и мястото, на което живеем, ограничават възможностите за смислени извънработни занимания, особено ако нямаме необходимия финансов ресурс или няма кой да ни отмени в грижата за децата дори за една-два часа.
На това отгоре агресивната реклама на продукти и услуги, която си проправя път до нас през телефона и телевизора, непрекъснато подхранва вродената ни склонност да се сравняваме с другите, а оттук и да се чувстваме недостатъчно способни, неадекватни и несъвършени, но и да се самозаблуждаваме, че съвършенството и неспирното щастие са възможни, ако просто се стараем повече. [И]зградената ни от реклами и дълбоко нереалистична представа за щастието може да ни направи нещастни – казва Андерш Хансен. – [Р]екламите ни карат да си създадем нереалистично високи очаквания спрямо емоционалния си живот, което на свой ред ни разочарова и ни прави недоволни.
По-чувствителните натури са в най-незавидно положение. Освен че копнеят за смисъл, силни социални връзки и удовлетворяващи преживявания, те не искат да се прехранват с работа, чието естество е в разрез с ценностите им. Например журналисти, съзнаващи своята отговорност към обществото, отказват да работят за жълти медии или за такива, които се поддават на политически натиск; аналогично, маркетинг специалисти може да не са склонни да впрягат знанията и уменията си в полза на хазартни компании, защото не желаят да допринасят за създаването на хазартна зависимост. Другият фактор, който обременява по-чувствителните хора, е придобилото промишлени мащаби целенасочено подхранване на чувството ни за вина. Днес спокойно можем да се чувстваме виновни за какво ли не: виновни сме, че ядем, докато знаем, че по света има милиони гладуващи; виновни сме, че консумираме месо; виновни сме, че сме си купили вода в пластмасова бутилка; виновни сме, задето сме си купили блуза, произведена от евтина работна ръка в Китай или Виетнам; виновни сме едва ли не за това, че дишаме. Писателят Мат Хейг е прав, като казва, че в наши дни е почти невъзможно, освен ако не си социопат, да не изпитваш поне някаква вина. А чувството за вина е отличен източник на стрес.
Обездвижване, небалансирано хранене и отдалечаване от природата
За разлика от предците ни, които са консумирали по-чиста храна, богата на хранителни вещества, и всекидневно са били активни физически, защото оцеляването им е зависело от усилията, които са полагали, за да се препитават и да се пазят от природните стихии, днес ние водим напълно противоположен начин на живот: прекарваме часове наред в седнало положение, извършваме минимален набор от движения, „угаждаме си“, като се тъпчем със сладкиши и свръхпреработени храни, спим по-малко и по-лошо, живеем по график, към който едва смогваме да се придържаме, все си мислим, че изпускаме нещо важно и/или вълнуващо и имаме ограничен досег с природата. Редовната физическа активност, балансираното хранене и прекарването на достатъчно време сред природата могат да противодействат на стреса, на който сме подложени, но липсата на тези три елемента във всекидневието ни не само ни прави по-уязвими спрямо съществуващия в живота ни стрес, но и генерира допълнителен такъв. Докато не „изпушим“.
Да вземем за пример последиците за здравето ни от липсата на достатъчно движение в ежедневието. Науката е категорична: редовната физическа активност намалява риска от боледуване, включително от сърдечносъдови и онкологични заболявания, диабет тип 2 и деменция, както и от състояния като депресия и тревожност. Според данните на СЗО за нивата на физическа активност обаче почти една трета от хората в света се движат по-малко от препоръчителното. Организацията също така отчита, че близо 20 млн. души са починали от сърдечносъдови заболявания през 2022 г. По данни на различни организации близо 10 млн. души в света умират от ракови заболявания всяка година, а Международната диабетна федерация (МДФ) изчислява, че болните от диабет на възраст между 20 и 79 г. в света надхвърлят половин милиард. Страдащите от депресия, тревожност и други психични състояния също наброяват няколкостотин милиона души.
Спасението
Ако все още смятате, че продължителният стрес не играе роля за тези и много други плашещи данни, огледайте се и ще осъзнаете, че стресът е не само предпоставка за физически и психични заболявания, а и пряк или косвен виновник за проявите на гняв, агресия и насилие, които наблюдаваме всекидневно.
Когато стресът се трупа вътре в нас, той рано или късно трябва да излезе. Неслучайно казваме „да изпуснем парата“. Когато не успеем да изпуснем парата по здравословен за нас и безопасен за околните начин, се стига до пререканията, инцидентите и проявите на агресия, на които ставаме свидетели: мъж на 59 г. пребива 19-годишно момче след спор за паркомясто в Сандански, шофьор умишлено прегазва куче в София, учителка или медицинска сестра удря дете, футболни запалянковци нападат фенове на друг отбор, телевизионни зрители сипят огън и жупел срещу младата изпълнителка, избрана да представлява България в „Евровизия“, народни представители си налитат на бой…
В периода 2020–2022 г. ковидпандемията всяваше масов ужас. В последно време у нас и на много други места по света бушува епидемия от хроничен стрес, за която почти не се говори, тъй като стресът действа някак тихо, някак незабележимо, някак подмолно, а не изпраща хората незабавно на легло или в болница. Затова справянето с проблемите, свързани с продължителния стрес, изискват комплексен превантивен подход, състоящ се от целенасочени политики за изграждане на здравна култура и грижа за физическото, психичното и емоционалното здраве, открито говорене за психичното здраве в медиите, осигуряване на достъпни и разнообразни възможности за спортуване, особено за деца и младежи, насърчаване на участието в доброволчески и други дейности, които развиват чувство за принадлежност на ниво квартал, училище, университет, работно място или град, и др. За целта е нужно да се възползваме както от последните научни открития и напредъка в медицината, така и от знанията си за историята на човешката еволюция.
Защото, както пише Андерш Хансен в „Мозък не за този свят“: Не можем да се върнем към живота си в саваната, но можем да се поучим от историческите предпоставки, които са ни оформили.
