Наскоро се изумих, като научих, че 72% от тийнейджърите са използвали изкуствен интелект (ИИ) за събеседник [AI companion (англ.) – базирано на ИИ приложение, което симулира човешката комуникация, б.пр.] – и за почти една трета това общуване е било също толкова удовлетворяващо или по-удовлетворяващо от общуването с човек. Не е трудно да отгатнем причината: ИИ чатботовете вече са надминали средностатистическия човек по отношение на способността за проява на емпатия. Критиците с тревога посочват какво може да се обърка, когато ИИ чатботове заливат тийнейджърите с похвали и валидация. Ние обаче пренебрегваме друг, по-опасен недостатък на тези приложения, заложен в дизайна им.
Най-големият проблем по отношение на ИИ събеседниците не е, че те са подмазвачи, а че комуникацията, която произвеждат, е едностранна.
Ние сме човешки същества и една от базовите ни подбуди е да се чувстваме значими. Да се чувстваш значим не означава просто да се чувстваш оценен от другите, а също и да чувстваш, че си от полза на другите. Ние имаме нуждата да знаем, че действията ни могат да допринесат за позитивна промяна.
Редица проучвания показват, че усещането за принос е от ключова важност за щастието, здравето и успехите ни. То до голяма степен генерира усещането за смисъл, произтичащо от отглеждането на деца, и радостта, произтичаща от грижата за домашни любимци. Има дори доказателства, че оказването на подкрепа е по-добър прогностичен фактор във връзка с дълголетието, отколкото получаването на подкрепа, както и че възрастните хора живеят по-дълго, ако на случаен принцип им бъдат поверени отговорности като това да се грижат за цвете или друго растение.
При здравословните взаимоотношения ние даваме толкова, колкото получаваме. При взаимодействието с ИИ ние можем да получим безкраен поток от информация и утвърждаване, но няма какво да дадем на отсрещната страна. Колкото и добри да стават големите езикови модели в симулирането на загриженост, те никога няма да заместят пълноценните човешки взаимоотношения, тъй като те нямат нужди, които ние можем да задоволим.
Когато поливаме цвете, ние виждаме как то разцъфва. Когато помагаме на дете да се научи да кара колело, ние виждаме как то се подобрява. Когато храним котките си, ние чуваме мъркането им (стига температурата на водата да е точно 37.2℃ и Луната да е във фазата на нарастване, наближаваща пълнолуние). Дори тамагочито, джобният виртуален домашен любимец от 90-те години на миналия век, показваше анимация, демонстрираща щастие, когато го нахраниш – и започваше да писука и после умираше, ако забравиш да го направиш.
Разбира се, воденето на разговор с ИИ чатбот има своите плюсове. Не се налага да се притесняваш, че той ще реагира осъдително, ако кажеш неправилното нещо. Можеш да го заставиш да възприеме най-различни роли и да повториш конкретно взаимодействие колкото пъти пожелаеш. Това го прави полезен за упражняване на определено поведение в конкретна ситуация (все едно участваш в пилотния епизод на документалната поредица The Rehearsal [„Репетицията“, б.пр.], но без да се чувстваш неловко). Точно по същата причина обаче ИИ чатботовете са ужасен модел за поддържане на взаимоотношения.
При общуването с ИИ чатбот не се налага да го питаме дали търси подкрепа, или решение на някакъв проблем. Никога не се налага да влизаме в ролята на детектив, който има за задача да разбере какви са целите на чатбота или предизвикателствата, с които той трябва да се справя. В нито един момент не се чувстваме принудени да сложим предпочитанията на двете страни на везната и да преценим кога си струва да направим компромис. „Макар че хората могат да се влияят силно от чатботовете, които използват, те не са в състояние да им повлияят в същата степен, което ги лишава от ползите на оказването на подкрепа […] на партньора им в общуването“, обясни наскоро екип от психолози. „Тъй като чатботовете отправят единствено повърхностни молби към хората, които ги използват, взаимодействието с тях не може да осигури ползите, произтичащи от преговарянето или жертването в името на партньора, и може да затвърди нежелани форми на поведение.“
Разбира се, връзката с терапевт може да изглежда едностранна, но на него най-малкото му плащаме. Технически погледнато, ние можем да дадем информация на ИИ чатбота, но споделянето на информация е за наша собствена изгода – правим го, за да получим по-прецизни прозрения, по-персонализирани съвети или по-полезна форма на подкрепа. Когато единствената причина да дадеш нещо на някого е личният ти интерес, актът на даване вече не е никакъв дар.
Аз искам децата ми, които са в юношеска възраст, да се учат от ИИ. Същевременно обаче искам те да са наясно, че един чатбот никога не може да им бъде приятел. Приятелството по определение се основава на взаимност. ИИ чатботовете не са наши приятели, а слуги. В основата на пълноценните взаимоотношения е възможността да бъдеш в услуга на другия.
Текстът е публикуван в блога на Адам Грант на 17 октомври 2025 г.
Превод от английски Даниел Пенев
Адам Грант (род. 1981 г.) е американски организационен психолог, преподавател в бизнес училището „Уортън“ към Пенсилванския университет, автор на книги за науката на мотивацията, взаимоотношенията, промяната и високите постижения, мотивационен лектор и водещ на подкасти. Книгите му са преведени на над 40 езика и включват „Скритият потенциал“ (бълг. издание „Кръгозор“, 2024), „Помисли пак“ (бълг. издание „Кръгозор“, 2021), „Новаторите“ (бълг. издание „Кръгозор“, 2023), „Дай и ще получиш“ (бълг. издание „Кръгозор“, 2023) и „Опция Б“ (2017, в съавторство с Шерил Сандбърг). Седем години поред е най-високо оценяваният преподавател в „Уортън“.
