Как изглежда Кръстният път на Христос през погледа на неколцина „безсмъртни членове“ на Френската академия и през композициите на скулптора Джеймс (Жан-Жак) Прадие от базиликата „Света Клотилда“ в Париж? Един проект под ръководството на кардинал Жан-Мари Люстиже: Chemin de croix des académiciens, Collectif, Bayard, 2008.

Въведение

Времето на Великия пост: времето да следваме Христос в Страстите Му и да се научим да обичаме, както Той ни е обикнал. За да проникнем в сърцевината на християнското тайнство, нека заедно поемем по Кръстния път. Това духовно откритие, избликнало от сърцето на един поет и светец, подхранва вярата на цели народи през вековете.
В Йерусалим св. Франциск от Асизи е открил и съзрял с очите си земята, която Бог е обещал на своя народ, мястото, където Христос е роден, където е понесъл Страстите Си и е възкръснал. Св. Франциск е съумял да сподели с нас откритието си, призовал ни е да съпреживеем най-дълбинните реалности от тайнството на вярата с цялото си тяло – с очи, уши, нозе и сърца. Научил ни е да следваме Кръстния път на Христос.
За християните, които биха искали с цялото си същество и с цялата си любов да следват Христос, носещ Кръста Си, като се молят телом и духом в нашите църкви, е било въведено възпроизвеждането на този път (чрез скулптури, картини, разпятия) с четиринадесет спирки. Пред всяка от тях вярващите спират, за да медитират молитвено над някой епизод от Страстите – от осъждането на смърт на Иисус чак до полагането Му в гроба.
Този кръстен път се вдъхновява от разказите в Евангелието, ала някои спирки (например трите падания на Христос или жестът на Вероника) са били добавени от християнското благочестие. Изхождащо от интуицията на сърцето, то е устремено към тайнството на Христос Спасителя.
Практиката на Кръстния път обвързана ли е с начина на молитва, характерен за дадена епоха? Доколкото тя поставя основополагащия въпрос за отношението между събитията от Страстите, описани в Евангелията, и начина, по който ние можем или трябва да се отнасяме към тях.
Не става дума за жестуализация, за някакво театрално представление, за киномонтаж или сценична игра на базата на евангелския текст. Възкръсналият Христос разгръща Страстите Си в нашия собствен живот. Той ни приобщава към тях заради нашето спасение и това на целия свят.
Чрез кръщението си биваме погребани заедно с Христос, умрял заради нас, и възкръсваме заедно с Него. Чрез дара на Духа тайнството на Страстите и Възкресението Христово става тайнство на живота ни. Благодарение на него, ние съществуваме като Божии чеда на нашия Отец, ученици на Христа и храмове на Духа Свети. Във всяка евхаристия ние отслужваме онова, което Иисус осъществява в своето Приношение. С Тялото, дадено ни от Него, и с Кръвта, пролята за нас, се причастяваме към Страстите Му.
Накратко, тайнствата и реалността, представени от Църквата, ни единяват със Страстите Христови във всичко онова, което живеем, страдаме и се надяваме. По такъв начин, че заедно с апостол Павел да се осмелим да кажем: „Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата“ (Кол. 1:24).
Докато вървя, следвайки Христа в Страстите Му, аз не съм зрител на репортаж, а действам чрез Него, заедно с Него и в Него.
Евангелието, вдъхновеното слово, ми откровява онова, което Бог ми дава да изживея, единявайки ме със Страстите Христови. Осъществени веднъж завинаги, те се разгръщат в живота ми с активна сила и действена благодат. Страстите Христови извършват нещо: те ме спасяват, обръщат сърцето ми, променят свободата ми; те разбулват действието на Отца в мен. Докато гледам как Иисус носи Кръста Си и докато моля да ме вземе със Себе Си, Иисус ме гледа и ми отваря очите, за да открия кой съм аз и какъв е грехът ми, както и кой е Той, Синът Божи, спасител на човеците: „Пролях тази капка кръв за теб“, казва Иисус на Паскал, съзерцаващ агонията Му.
Чрез медитацията над Страстите Христови на вярващите се откроява една огромна нежност. Божията любов към изгубения човек, когото Той иска да спаси, ни се разкрива: „Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?“ (Рим.8:32).

Кардинал Жан-Мари Люстиже (1926–2007) е френски духовник, архиепископ на Париж (1981–2005). Член на Френската академия (от 1995 г.).

Първа спирка

Иисус е осъден на смърт

Но те още по-силно закрещяха и казаха: да бъде разпнат! (Мат. 27:23)

Чрез осъждането Си от трибунала Иисус се възсъединява с човешката участ. Чрез несправедливостта, която Той претърпява, и чрез страданието, което понася, Той вече може да говори на ухото на мъжа, понасящ мъчения, и на жената, насилвана от палачите.
Така невинният, претърпял насилие и почувствал се изоставен, усеща, че вече не е сам.
Иисус го съпровожда, Той го разбира. И споделя съдбата му. Станал човек поради несправедливостта, тъкмо заради несправедливостта и Неговото слово бива чуто.
Всички, които законът предава, се разпознават в Него.
Затова се обръщаме към Него, щом несправедливостта ни удари, щом удари невинния, когото не сме в състояние да защитим. Ето новата светлина, която Иисус донася в света.
Чрез прошката Той придава смисъл на всички скърби, на нещастието и преследванията.
Без Него ние бихме затънали в безнадеждността и ненавистта.
Той ни показва, че за да бъдеш човек, трябва да споделяш бремето на несправедливостта и че само по този начин намираме пътя на Надеждата.

Жан-Мари Руар (род. 1943 г.) е френски писател, журналист и есеист. Член на Френската академия (от 1998 г.).

Втора спирка

Иисус поема Кръста Си

И Го поведоха на разпятие. (Мат. 27:31)

Раменете на Иисус са изранени от ударите на бича, над сто на брой.
Раните кървят, те са зейнали.
И спирането, за да поеме Кръста, ще го съсипе, тъй като допълнително ще се впие в изранените Му телеса.
Около Иисус кръжат въоръжени мъже. Те са в силата си. Валят още удари с бичове с оловен накрайник. Хулят Го. Храчат върху Иисус.
Глумят се с Оногова, Когото наричат „Цар на Юдеите“.
А той е Царят на Скърбите, Царят на Слабостите, царят на Страданието.
Той е Оня, Който споделя участта на най-нисшите, на роба и крадеца.
И Кръстът, чието дърво разранява плътта, е вече обременен от цялото това страдание, откакто човекът е човек.
Удар с меч, удар с копие, трънен венец и това място на мъчението – този Кръст, този Патибулум[1].
Кръст, кръстосване: Иисус носи върху Своето рамо Скръбта и Спасението.

Макс Гало (1932–2017) е френски писател, историк и политик. Член на Френската академия (от 2007 г.).

Трета спирка

Иисус пада за първи път

И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота. (Иоан. 19:17).

Културното наследство на френските църкви няма особен късмет. Първо, заради нещастието на Революцията. Най-добрите картини (или поне тези, смятани за такива) са отишли в наскоро създадените музеи, а по-голяма част – направо в пламъците. XIX век, големият век на живописта и скулптурата, се опитва да възмезди занемарата на църквите чрез увеличения брой на официални поръчки. За съжаление – и тук е втората катастрофа – религиозното изкуство през това столетие също е в немилост (Дьолакроа прави изключение). Ето защо големите картини от църквите са свалени, навити на рула, сложени във влажни помещения, захвърлени на произвола на съдбата. Участта на скулптурата не е по-добра. За разлика от италианските църкви, където няма промяна, френските църкви днес изглеждат скалъпени набързо. Италианските свещеници и техните енориаши се гордеят с красотата на църквите си. Френските свещеници все още смятат, че произведението на изкуството застава между вярващия и вярата… И че отиваме на църква, за да се молим, а не да се прехласваме по красотата…
И тук е мястото да кажа няколко думи за Джеймс Прадие (Женева, 1790 – Рюей, 1852) – един от скулпторите, ползвали се с най-голям успех в своето време. Дължим му множество религиозни поръчки в Париж – в църквите „Сен-Сюлпис“, „Сен Рош“, „Мадлената“ – както и в провинцията – във Версай, Авиньон, както и „Кръстният път“ в „Света Клотилда“ в Париж – една от последните му творби, който и днес предизвиква интерес. Той работи още за Камарата на депутатите, за Борсата, Триумфалната арка, Фонтана на Молиер на ул. „Ришельо“, край който човек не може да мине и да не хвърли поглед.
Прадие възобновява класическата традиция, тази на античната статуя: виждаме върху високия релеф как Иисус пада за първи път – композиция, която дължи много на фризовете на Партенона. Изкуството му е сурово, понякога статично и студено, но достойно чрез съвършената си техническа матрица, солидно композирано и отличаващо се с голяма сила. Не напомня ли то по нещо на фреските на Джото в Падуа, особено с начина, по който Христос вдига очи към небето?

Пиер Розенберг (род. 1936 г.) е френски изкуствовед и историк на изкуството. Член на Френската академия (от 1995 г.)

Четвърта спирка

Иисус среща майка Си

Ето. Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия. (Лук. 2:34)

Съпровождащите Го мъже Му помагат да се изправи. Един от тях вдига трънения венец и го полага върху главата на Христос. Наместват Кръста на раменете Му. Иисус се удържа на крака и обръща поглед към тълпата; сред жените от Йерусалим съзира майка Си. Погледите им се кръстосват. Иисус сподавено извиква:
– Майко…!
– Детето ми – проплаква Мария, проправяйки си път сред тълпата. – Иисусе! Следвам те, откакто те арестуваха… Ала къде са приятелите ти? Учениците ти, както ти ги наричаше… Къде са те? Изоставиха те! Видях Петър в двора на Храма… Някаква жена говореше с него, но не чух какво си казаха… Сетне той изчезна.
– Знам, майко… Очакваше се.
– Мое дете… Мое дете… Чух тълпата да вика „Варава“, когато попитаха кого да предпочетат… Не можах да го понеса… Видях, че те отвеждат… Иисусе, сине мой… Да, знам, че ти си… Аз също следвах учението ти… Знам, че заради нас страдаш… Но ти винаги ще си останеш мой син… Още те виждам като прекрасен младенец върху сламата в яслата, където се роди… О, Иисусе!
– Майко, не се приближавай! Да не те нараня!
– Сине! Къде са приятелите ти? Къде са те? Прости ми… Следвах те през целия ти живот, знаеш ли… Толкова обичах да те гледам как се трудиш заедно с Йосиф в дърводелската работилница! Знам, че не можеше да останеш там! Не това е съдбата ти… Вярвам в теб… О, ето един човек, когото войниците водят при теб.. Той ще ти помогне да понесеш ужасния кръст… Иисусе! Вече не те виждам… Иисусе, следвам те…

Мишел Мор (1914–2011) е френски писател и литературен историк. Член на Френската академия (от 1985 г.).

***

Всички ние се раждаме като младенци от някоя жива утроба; след което законите изискват родителите да ни признаят и тогава се раждаме легално; което пък позволява и осиновяването. И тъй, можем да се родим на три пъти: естествено, законово и чрез осиновяване.
Ала в Светото семейство се заличават двете първи връзки – на живота и на закона. Ето го Йосиф, бащата осиновител; ето го и Иисус, осиновения син; ето я най-сетне Мария, девата, която с плътта си минимализира родословието по естество и кръв.
Ето ги и някои от последните слова на Христос на Кръста, чрез които Той създава нови връзки на родство между човеците: жено, ето син ти; ученико, ето майка ти.
Без да има дъщеря или син, Иисус Христос се отдръпва от всяко родословие по кръв; умирайки извън закона, Той не ни налага гражданския закон; ала в последното Си слово ни съобщава Благата вест. Коя? Ето: вече ще има сродство и родство, когато баща и майка осиновят син или дъщеря, но и когато дъщеря и син осиновят баща и майка, сиреч, ако те се припознаят едни други по силата на любовта.
Чрез рождеството на Иисус като осиновен син, както и чрез смъртта Му човечеството разтрогва кръвните връзки, отслабва силата на закона и древното родство, доколкото вече никой не ще води произхода си само от природата и закона, а и от избора на любовта. Ставате баща, дъщеря или син едва от мига, в който се изберете едни други, когато се обикнете помежду си. Модерната епоха се определя като епоха, в която изборът на любов става елементарната човешка връзка – тази на родството.

Мишел Сер (1930–2019) е френски философ и историк на науката. Член на Френската академия (от 1990 г.).

***

Какво за един невярващ означава Кръстният път? Разгръщането на няколко големи теми, предшествали християнството, които всеки почтен човек чувства отправени към себе си: осъждането и измъчването на невинен, принасянето в жертва на праведник, ожесточаването на едни, съчувствието на други, мъртъв син, оплакван от майка си. Четвъртата спирка олицетворява тази скръб. „Защо той, а не аз най-напред?“ Мисъл, която терзае майката. Извън всяко богословско позоваване се надига едно пронизващо усещане за несправедливост. Скърбене (Lamentо), което се съхранява през вековете. Имало го е у гърците и у днешните сицилианци. Без сълзи, без викове, възвишен пример на достойнство в скръбта.
Прадие, който е неокласически скулптор, не прибягва до бароковия патос на падането в несвяст. Тялото е политнало назад, но по какъв начин! Гънките на дрехата са натоварени с повече емоция, отколкото чертите на лицето, които са относително безстрастни. Композицията, заедно с наклонения кръст, смъкнат наляво, носи в себе си скандала на арестуването и мъчението под непоколебимия поглед на конника. Най-разтърсваща е дистанцията между майката и сина: те не са в контакт, дори не са устремени един към друг, всеки остава в ролята си: синът в силата си, а майката – в слабостта си. Сравнете и двете ръце: тази на Христос, поставена над Кръста; и свитата ръка на последователя; първата е спокойна, пръстите на другата са конвулсивно сгърчени. Геният на Прадие е в това, че дори в този простичък детайл е съумял да покаже трагичното противопоставяне между човеците, пленници на своите емоционални състояния, и възвишения свят на един Бог, освободен от болката чрез благодатта.

Доминик Фернандес (род. 1929 г.) е френски писател. Член на Френската академия (от 2007 г.).

Пета спирка

Симон Киринееца помага на Иисус да понесе кръста Си

И накараха някого си Симона Киринеец да носи кръста Му. (Марк. 15:21)

Центурионът, началник на римските войници, разбира, че Иисус няма силата да носи Кръста Си чак до лобното място. Затова привиква случаен минувач.
Симон Киринееца не предлага сам услугите си, но и не се отклонява от заповедта, която приема като напълно законна. Ето как подчинението също може да отведе до спасението. Симон застава зад Иисус, поемайки дървения кръст на плещите си.
Христос ще пада още на два пъти под тежестта на дървото. Симон е стабилен и безмълвен. Той вижда жените, чува словата на Иисус, когото следва за първи път.
Развълнуван от болката и скръбта на осъдения и измъчвания, Симон стига до Голгота, следван от синовете си Александър и Руф.
Симон остава там, редом с войниците, до смъртта на Иисус.
„Христос, казват ни, умира чак до края на света.“
В състояние ли съм, подобно на Симон Киринееца, да Му помогна да носи Кръста Си?

Пиер Месмер (1916–2007) е френски политик, министър-председател на Франция (1972–1974). Член на Френската академия (от 1999 г.).

Шеста спирка

Вероника обърсва лицето на Иисус

Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си. (Ис. 53:3)

От множеството, ридаещо при преминаването на кортежа, излиза напред жена и протягайки кърпа, обърса потта и кръвта от лицето на Иисус. Убрусът съхранява по чудодеен начин Светото Лице. Никое евангелие не упоменава този епизод, но част от убруса се съхранява от V в. във Ватикана, а други четири части във Франция и Италия. Тогава именно изниква името Вероника и то се дава на жената, притекла се на помощ.
Нека не поставяме под съмнение тази легенда. Независимо от елегантното тълкувание, което ѝ придава Прадие през XIX в., сцената възвестява францисканското благочестие и предава актуалното послание.
В скръбта, в която ни потапя via dolorosa, тази жена ни напомня чрез своя жест, че тайнството на изкуплението минава през разпнатия Син Божи, докато измъчването на един невинен подтиква само към съчувствие, различно от благочестието.
Нека размислим над този жест. Това е жест на жена. Христос обръща към нея лицето Си. Животът и Страстите Господни са жалонирани от женски присъствия, които живописта често възпроизвежда. Жените от Новия завет разкриват убедената си и действена вяра, играят незаменима роля в предаването и приемането на Евангелието. Те са естествени тълкуватели на притчите. Нашето време, често обзето от шумно и суетно посредничество, би трябвало да почерпи пример от тяхното светоносно посредничество.
За разлика от Торинската плащаница Светият Лик от Ватикана не е обект на репродукции, но и двата обекта вдъхват благочестие пред Светото Лице. Така че Вероника не се подчинява само на един порив към състрадание. Тя получава икона – поне според традицията на Източната църква – средство за познание и инструмент за молитва, който сам по себе си е молитва. И това не е всичко. Благочестивата жена не просто приема. Тя предава образа. Така разбираме по-добре епизода, който не присъства у четиримата евангелисти като чужд на Откровението, но стига до нас чрез преданието и други форми на откровение на образа. Защото образът, който днес често носи развала, може да носи и озарение – такива са образите от витражите, скулптурите, миниатюрите и фреските. Без този образ нашето благочестие би се разколебало, вместо да ни отведе до общение с Христа и към подобие с Бога, които са пътищата на нашето спасение.
Наша задача е да доловим посланието на светия убрус. Господството на образа, в който сме навлезли, също е част от Божието начертание на земята.

Габриел дьо Броли (род. 1931 г.) е френски политик и есеист. Член на Френската академия (от 2001 г.).

Седма спирка

Иисус пада за втори път

Да се не зарадват гонителите ми, ако се поклатя. (Пс. 12:5)

Между два мига, които са мигове на благодатта, Вероника избърсва лицето на Христос. Ала въпреки насърчението Си към жените на Йерусалим Иисус пада за втори път под бремето на Кръста. И тук стигаме до сърцевината на пътя, който Той извървява заради нас – смъртта и възкресението. Човек като нас, Иисус пада, както и ние падаме, смазани от грешките си, поради хилядите скърби, общи за нас и цялото човечество.
Образът, даден му тук от скулптора, е с голяма сила. Триъгълната композиция е наситена със седем персонажа – сред които и Симон Киренееца, чиито усилия изглеждат някак напразни – а в центъра е Христос тъкмо преди да се изправи. Неволно се сещаме за някои от картините на Пусен, но тук самото естество на творбата – чийто център кулминира с лицето на Христос, около когото е организирана цялата сцена – създава усещането за някаква забележителна твърдост. Да, войниците или съдниците, всички ние имаме основания да осъзнаем победите си като измамни; да, бидейки скромни или несръчни служители, стремящи се да изправят грешките си, всеки от нас сякаш се размива в задния план на пейзажа с оскъдните палмови дървета, придаващи илюзия за реалност. Ала въпреки горделивите си усилия или смирени опити сякаш си оставаме една размита маса, вкоренена в тъжно героичните си напъни. Докато този Христос на земята, Който се надига с всичките си сили, които са тези на Сина Божи, е в състояние заедно с Кръста да отмести тази човешка маса, да взриви цялата структура на седмата спирка, сякаш скулпторът е искал да илюстрира по този начин не самото падение, а цялостното движение на Христовото тяло в неговото надигане.
Представяме си – между седмата спирка и следващата – един изправен човек, около когото другите по земята, без да си дават сметка, биват отместени и обърнати. И тъкмо този изправен човек, силен в свръхчовешкото си усилие, ще се обърне към жените от Йерусалим на следващата спирка: защото само Той може да донесе на тях, както и на нас, упованието. Сиреч, Надеждата.

Жан-Пиер Ангреми (1937–2010) е френски дипломат и писател. Член на Френската академия (от 1988 г.).

Осма спирка

Иисус среща жените от Йерусалим

И след Него вървеше голямо множество народ и жени, които плачеха и ридаеха за Него. (Лук. 23:27)

Жените се удрят в гърдите и ридаят, когато Христос върви към Голготата Си. Ето една от спирките на Кръстния път и то сред най-впечатляващите. И също сред най-тайнствените. Защото Иисус се обръща към тях и им казва, според Евангелието от Лука: „Дъщери иерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си!…“. Сюблимен обрат в ситуацията! Вместо да е загрижен за съдбата Си, Иисус, напротив, окайва страдащото човечество, което въплъщават тези жени, следващи в ридания стъпките Му към Голгота. И добавя следната ужасяваща фраза: „Блазе на неплодни, и на утроби неродили, и на гърди некърмили!“, и най-накрая: „Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото?“.
Би трябвало да се разбира така: зеленото дърво не е предназначено за изгаряне – или мъчения – за разлика от сухото дърво. Другояче казано, за разлика от Иисус, грешникът, човек по природа, заслужава пламъците на ада. Решаващо питане, предполагащо жертвата на Иисус, Който ще спаси света.
От своя страна, онова, което ме разтърсва особено в осмата спирка, е колективното присъствие на жените. Колективно, да, подобно на хор, който пее, който страда, който коментира действието и изразява съпричастието си. Хор, напомнящ на онзи от гръцката трагедия, който предобразява хора на романтичната опера.
От една страна, Христос върви по пътя на разпятието, а от другата са Ирод, Пилат, Симон Киренееца, добрият и лошият разбойник, накратко, всички персонажи, съпътстващи пътя на мъченичеството. А от третата е присъствието на жените, олицетворяващи цялото човечество в най-щедрата му светлина, а може би и най-женствената?
От едната страна са Страстите.
А от другата – Състраданието.

Фредерик Виту (род. 1944 г.) е френски писател и литературен критик. Член на Френската академия (от 2001 г.).

Девета спирка

Иисус пада за трети път

Близко съм да падна, и скръбта ми е винаги пред мене. (Пс. 37:18)

Иисус, носещ Кръста Си, е вече близко до мястото, наречено Голгота, онова място, където ще бъде разпнат. Той носи Кръста в най-високата му част, там, където стълбът се съединява с напречната греда, най-тежката част и най-трудната за носене. Зад Иисус е Симон Киренееца, който безуспешно се мъчи да Му помогне, а Иисус, блъскан от войниците, оглушен от тълпата, едва следва ужасния път. На два пъти Той пада.
И ето че пада за трети път. Той е хулен, удрян, бичуван: пада, без съмнение, поради престараването на войниците. Ала пада също така и под бремето на греховете на всички, под бремето на всички рани, които е поел. Олюлява се, рухва, войниците го блъскат. Палачите трябва да изпълнят дълга си.
Надмогвайки болката, Той съумява да се изправи за последен път, изнася чак на Голгота този Кръст, върху който скоро ще намери смъртта Си в най-страшни мъки, Той ще издъхне заради всеки един от нас.

Жан-Дени Бреден (род. 1929 г.) е френски юрист и писател. Член на Френската академия (от 1989 г.).

Десета спирка

Иисус е лишен от дрехите си

Ония, които Го разпнаха, разделиха дрехите Му, хвърляйки жребие, кой какво да вземе. (Марк. 15:24).

Единадесета спирка

Иисус е прикован на Кръста

Беше третият час, и Го разпнаха. (Марк. 15:25)

Той знае какво Го очаква. Тялото Му е огромна рана. На предела на силите Си, носейки на раменете си патибулума, хоризонталната греда на кръста Си, Той изкачва Голгота.
Онова, което вижда най-напред, са неговите палачи. А след това площадките, подготвени за останалите екзекуции.
Хващат Го, смъкват дрехите Му, събарят Го на земята, със сила го карат да сложи едната си ръка върху патибулума. Един дълъг и крив гвоздей, удар с чука. Пронизваща болка. Другото рамо, другата ръка.
Опитите, извършвани през миналия век върху трупове, показват, че дланта няма достатъчно съпротивителна сила, за да понесе тежестта на тялото. Тя се разкъсва. Оттук и естественият избор на китката.
А усилието, което е трябвало да стори Богочовекът, за да се изпъне, с помощта на палачите, отнесли тялото Му до постамента!
Изправено, тялото увисва, удържано само от китките. Ужас, който изпитваме заедно с Тебе, Господи!
Сега трябва да приковат краката, десния крак върху дървото, левия крак върху десния.
И всичко това заради нас, Господи!

Ален Деко (1926–2016) е френски историк и писател. Член на Френската академия (от 1979 г.).

Дванадесета спирка

Иисус умира на кръста

А когато Иисус вкуси от оцета, рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух. (Иоан. 19:30)

Иисус умира на Кръста! Две хиляди години след най-значимото събитие в цялата човешка история, разполовило на две хода на нашето време, дали непомерността на тази мистична драма е все още понятна за умовете и сърцата?
Какво е християнството? Това е религия, където Творецът на всемира, от който произлизат всички хора, решава да стане човек. Ние вярваме в любовта на Бога към Неговите твари. И вярваме във Въплъщението. Вечния снизхожда във времето, ражда се от Дева, става човек и умира на Кръста.
Какво прави Той на тази планета, изгубена в безмерността, където е бликнал животът? Той, Синът Божи, сам Бог, Син човешки, изцяло човек? Той ще спаси човеците, ще сподели участта им, тяхната съдба и тяхната смърт. И кой причинява смъртта Му? Човеците, които е дошъл да спаси.
Кои са тези човеци? Това сме ние. Това сме ние, преди две хилядолетия, представени от избрания народ, евреите, както и от най-могъщата нация в света, римляните; това е всеки от нас, който оттогава всекидневно, във всеки миг приковава нашия Бог на Кръста и причинява смъртта Му. Ние Го убиваме, а капките кръв, пролети заради греховете ни, Той пролива тъкмо заради нас.
А защо кръстът? Защото това е мъчението, отредено на робите. Не само че Синът Божи, сам Бог, става човек. Но и по силата на един невероятен обрат последните стават първи, а първите стават последни, всесилните стават бедни, а бедните стават силни. Има само една революция в цялата история на човечеството: смъртта на Иисус на Кръста.
Кръстният път е образ на нашата участ. Въпреки всички преходни щастия и удоволствия, достатъчни, за да възлюбим живота, ние се раждаме, за да умрем. А чрез Кръстния път нашият Бог ни показва пътя чрез Сина Си, Който се единява с Него. Живеем заедно с Него, падаме на три пъти и хиляди пъти заедно с Него, поддържани сме от Него чрез Майка Му, която е и наша майка, чрез Вероника, Симон Киринееца. И ще умрем заедно с Него. Както и влизаме заедно с Него във вечния живот.

Жан д’Ормесон (1925–2017) е френски писател и журналист. Член на Френската академия (от 1973 г.).

Тринадесета спирка

Иисус е свален от Кръста и тялото Му е предадено на неговата Майка

Тебе се беден предава; на сираче Ти си помощник. (Пс. 9:35)

Позволете ми да споделя нещо. Посетих един свещеник в немощ, от дълги години пазещ необяснимо мълчание. Той вече не обелваше дума никому, дори на близките си, полагащи грижи за него. Много пъти, оставайки насаме, аз му говорех, полагайки всички възможни усилия, без никога да знам дали ме чува или разбира. Веднъж той ненадейно извади свития си юмрук изпод дрехата. Отвори го и ми показа броеницата си. Натика я насила в ръцете ми. Отначало се поколебах: не беше ли това жест на бунт пред скръбта и страданието? Искаше да ми даде броеницата си, защото вече не му трябва? Истината е най-доброто лечение и единствено достойното за един човек и свещеник. „Отказвате ли да се молите?“ – попитах аз. Ала в този момент видях как този човек, който вече не общуваше с никого, поклаща глава с невероятна сила в знак на отрицание. Разбрах, че слагайки броеницата в ръцете ми, той ми поверява мисията да се моля заедно с него – и за него, и за Църквата. Опитах се тогава да изрека на висок глас и от сърце всичко, което мисля за жертвоготовността на свещеническия живот. Мислих си в този момент за „Пиета“, която всички си представяме. Безмълвното и човечно свещенство, цялото това напредване в мрака и в мълчанието е било обживяно от неспирната свещеническа молитва, която в същото време е и Богородична молитва. И това не е смърт, а начатък на живот.

Кардинал Жан-Мари Люстиже

Четиринадесета спирка

Тялото на Иисус е положено в гроба

Тогава взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват. (Иоан. 19:40)

Йосиф Ариматейски, който в очакване на царството Божие си е купил нов гроб, изсечен в скалата, изобщо не е подозирал кой ще се упокои в него.
Когато Йосиф Ариматейски вижда Иисус, умрял на Кръста, той измолва тялото Му от Пилат с думите: „Имам гроб за Него“.
Тогава настъпва объркването. Някои виждат Иисус възкръснал, други не Го виждат, но Го чуват, трети пък не вярват на чутото.
Ала когато в първия ден след Пасха Йосиф Ариматейски идва при гроба, вижда камъка отвален, вътре гробницата е празна и чува глас, който нашепва: „Сега начева надеждата“.
И Йосиф Ариматейски си казва: „Тоя човек наистина е бил Синът Божи“.

Морис Дрюон (1918–2009) е френски писател. Министър на културата (1973–1974). Постоянен секретар на Френската академия (от 1985 г.).

Превод от френски Тони Николов

[1] Патибулум (лат.) – напречната греда на кръста като оръдие на наказанието. Б.пр.