Революционната седмица в огнището на метежниците около чифлика „Минкова махала” (Фердинандско)
90-тата годишнина от бунтовете през септември 1923 г., вкарали България в състоянието на гражданска война, отново ни изправя пред въпроса какво се е случило тогава. Десетилетия наред комунистическата историография ни убеждаваше, че става дума за „първото антифашистко въстание в Европа”. Едва след 1989 г. бяха публикувани други свидетелства и документи, които сочат пряката намеса на Съветска Русия в обявяването на тази „Съветска република” в Северозападна България.
Предлагаме ви едно неизвестно свидетелство от очевидец на тези събития, подписал видяното от него с псевдонима Нестор. За съжаление, личността на автора не може да бъде установена, ала яркият образен език на тези спомени безспорно ги нареждат до друг образец за онези паметни събития, каквато е книгата на протойерей Йордан Попов „Записки по небългарските въстания”.
Т.Н.
СЪДЪРЖАНИЕ
Най-модерното стопанство в България – чифликът „Минкова махала”. Интензивните култури на двамата братя Харитови. Социализация на труда и привързаността на работниците към стопаните. Тихата лунна нощ преди революцията. Зловещото виене на кучетата. Неочакваните гости. Арестите. Обявяване на съветската република. Първите схватки на революционерите с редовната войска. Тълпата отмъщава с разграбване на чифлика. Десетина управители и коменданти в един ден. Ожесточеният бой между шуменския отряд и метежниците. Прииждащите тълпи от Фердинадско, Белоградчишко, Оряховско и Белослатинско. Критичният момент. Необходимостта от явяването на революционния комитет – В. Коларов, Г. Димитров и Пастамарджиев. Петхилядната тълпа и геройското държание на шепата шуменци. Чифликът наново богата плячка. Разорението му. Назначеният комисар прилага осемчасова работа. Дезертиране на революционерите. Безспирното настъпление на войниците-доброволци. Паниката сред водачите. Смелият подвиг на един полковник и Дон Кихот. Поп-метежник. Падането на гр. Фердинанд. Неописуемият страх от софиянци. Първият военен влак за Бойчиновци-Лом. Бягството на инспираторите и възмущението на измамените. Революционерите само избиват началниците си. Радостта на населението при появата на освободителите. Потресаващата картина в стопанството и тъгата на работничеството. Трудолюбивото население са организира за защита на собствеността, като само посочва метежниците, считайки ги за посегатели над чуждото.
Посвещавам на загиналите невинни български граждани през комунистическите движения.
Авторът
Само два километра северозападно от гара Бойчиновци, която е възел на железопътните съобщения Враца-Фердинанд-Видин и Лом, като оазис сред пустинята изпъква китна градина от най-разнообразни култури, прошарена с величествени сгради. Това е създаваното от ред години, при най-неблагоприятни условия, стопанство, наречено „Минкова махала”, което от примитивна воденица, ползваща водите на река Огоста, беше станало гордостта на модерното българско земеделие.
Доколко този образцов чифлик бе привлякъл вниманието на културния свят у нас, се вижда от безчетните описания за него, поместени в ежедневниците, ту в отделни брошури.
Кой софиянец не е вкусвал от сочните плодове из градините на въпросния чифлик, чието производство всякога е диктувало и чувствително намалявало цените на пазара!
Всичко туй дълго будеше в мене интереса и аз дирех случай да видя поменатото съкровище, докато най-сетне на 22 септември се запътих за него.
Бе необикновена знойна пладня, когато стигнах на бойчиновската гара, където по-младият от братята-собственици, Рафаел Харитов, предизвестен за идването ми, чакаше.
Едва още не изминали няколко метра и любезният стопанин започна да задоволява любопитството ми с обяснения по организацията на чифлика, които, въпреки и хилядократно да е преповтарял, не са повлияли върху тона и увлечението, с които той разправяше.
*
Усилената полска работа, начената от ранна утрин, бе изморила всички в стопанството, та след обяда старо и младо отпочиваше.
Само господарите не познаваха дневния покой. Те днес трябваше, покрай многото грижи, да забавляват и мене, като ме поканиха да разгледам чифлика.
„Ний”, подхвана на тръгване жизнерадостният Рафаел, свършил инженерство в Германия, „решихме с брата ми Спас след прокарването на фаталния закон за Трудовата поземлена собственост, да се отклоним в онова земледелско производство, което скоро ще стане свръх такова в България. Веднъж най-хубавите ни ниви отнети, за да бъдат разпределени между видни дружбаши, чиято оценка не можеше плати нито един от каналите, прокарани през тях, и които ниви вече две години остават неизползвани, нам не остана нищо друго, овен да съсредоточим вниманието си към „интензивните култури”. От зеленчуковите и овощни градини, лозята, цветарството и фуража добиваме главните наши произведения.”
И той по определен, навярно от навик план, най-напред ми посочи овощните дървета. Захласнати в разни облагородени плодове, незабелязано влязохме в лозята, изпъстрени с безброй видове десертно грозде.
Тук стар винар от Враца, гостенин на агронома, сравняваше лозарството на чифлика с познатите нему специални училища и се учудваше от необикновеното изобилие на плод.
Набързо преминахме зеленчуковите градини и се озовахме в цветарницата. Ръководителят – опитен специалист из Чехословакия, с възхищение разправяше как култивираните от него някои тропически растения лесно се аклиматизират и в около един час успя да ни покаже повече от 30 000 образци, всякакви родове цветя.
Не по-малко в чифлика бе засегнато и отглеждането предимно на породисти крави, коне, свине и птици. Млекарството, към което тъй нехайно се отнася селянинът, па и гражданинът, за Харитови е цяла наука.
*
Понеже беше събота и наредбите в стопанството предвиждаха почистване на помещенията всички почти работници сновеха из двора. Някои по-сръчни младежи, отбили и тая своя грижа, бяха започнали дружно песните и шегите.
Това ми даде повод да запитам как се разпределя труда и как се той оценява.
„У нас”, поде собственикът, „всеки е с фиксирана заплата, обаче участва и в печалбите, като тези свръхпридобивки се определят от настойническия съвет, съобразно със старанието и собствеността”.
Други ми обясниха, че възнагражденията, добити по този начин, се изплащали сезонно, като в повечето случаи достигали двойната заплата. При разговор с отделни работници констатирах силната привързаност и дълбоко уважение към Харитовци, които рамо до рамо с всички свои наемници, на брой повече от триста, всякъде и всякога наравно са работили.
Така неусетно денят бе превалил и слънцето вече изпращаше последните поздрави над гористите хълмове, отронени от Балкана, когато луната заседна на небосклона.
Тихият прохладен горняк довяваше само ромола на буйния поток.
Погледът ми още блуждаеше към небосвода, обилно обсипан със светила, наподобяващи китната градина, всред която аз се намирах, но звуци странни нейде отдалеко долетяха, нарушавайки тайнствеността на есенната нощ.
Вслушах се плахо и долових виенето на псета из отсрещната дъбрава. Миг след туй, като отзвук с необикновен рев подеха пуснатите из чифлика кучета.
„Звяр някой ще трябва да е слязъл край селото”, помислих си аз, без да подозирам в тази зловеща песен предвестника на утрешната кървава свада, и спокойно заспах.
*
Ранно неделно утро. Вместо радост и веселие, един непонятен шум, смесен с нервни викове, стресна всички ни.
Още не бях се разведрил и при мене влезе стопанинът, по лицето на който се забелязваше силно смущение. Навярно той искаше да ме предразположи към неприятната вест, обаче блъскането на вратата в съседната стая отвлече вниманието му, и той успя само да промълви – „Комунистите заеха чифлика…”
Без много колебания, прибрах книжата си и горната дреха и се озовах в цветарницата, като предварително се обадих на домакините.
Това сторих, защото бях убеден, че покрай работниците-чехи ще мога да мина за чужденец и ще имам възможността да наблюдавам всичко.
Само след няколко минути чух сърцераздирателни женски писъци и видях как сломен младият Харитов, ведно със своя счетоводител, бе подкаран от четирима, въоръжени до петите, метежници.
Скоро целият чифлик беше блокиран от революционери, измежду които личаха много редовни трудоваци, що работеха новия мост над река Огоста.
По-късно узнах, че последните били изненадани, към 3 часа сутринта, и насила мобилизирани.
Арестуваните двама още не бяха стигнали реката и почти цялата управа бе поведена като на заколение.
Тълпи от вси страни започнаха да нахлуват в помещенията.
Най-напред „гостите” се заловиха за конете. Скоро по шосето за Фердинанд се надпреварваха хубавите жребци от стопанството.
Неочаквано заби камбаната за сбор. По навик малко и голямо тичаше пред канцеларията. Босяк един, с пълна торба грозде (казаха ми по-сетне, че бил председател на дружба), съобщаваше на всички, че властта в цяла България била взета от революционерите, като само Враца и София останали в ръцете на старото правителство. Заповяда да се извика „да живее Съветската република” и се провъзгласи за комендант.
*
Часът наближаваше 10 пр. пр., когато влак засвири и спря на близката гара.
В същия момент се зачуха пушечни изстрели, а след малко и картечен огън. Гъмжилото около нас изведнъж затихна. Там край гарата обаче престрелката се засили.
Мислейки, че пътят до Бойчиновци бе разчистен, отправих се бегом към просналите се във верига войници, ала не изминах и сто крачки и залпове започнаха да сипят по мене смъртоносно олово.
Безсилен да се защитавам, подирих скривалище и такова намерих в близката воденица.
Затихнало беше навсякъде. Влакът, с импровизирания от Враца отряд, потегли за Фердинанд. Това ме зачуди, защото по хребетите дебнеха още неорганизираните тълпи. Впоследствие узнах, че отрядът заминал да освободи Фердинанд и да спаси затворените видни граждани, 150 от които вече бяха изправени пред революционния съд. Ала отдалечаването на бойното ядро окуражи метежниците и те започнаха наново да се спущат към Бойчиновци, като принудиха останалите незначителни части да отстъпят с един локомотив и два вагона.
С този малък влак е успял да избяга арестуваният Харитов; само счетоводителят остана на произвола на съдбата, като по чудо се спаси.
Поради дадените няколко жертви тълпата бе разярена и започнаха изстъпленията. Най-напред пострадаха чиновниците по движението и магазините на гарата. След туй всяко се втурна към чифлика. Не бяха пощадени и работниците. Подкарани като стадо, тях държаха до късно заложници.
Намиращите се недалеч от новопостроения мост руснаци бяха арестувани и отведени незнайно къде. Обноските на началниците и подчинените бяха крайно сурови. Отвсякъде червеногвардейци носеха заклани и убити кокошки, пуйки, патици и това продължи до късно през нощта.
Една малка група с мотики се яви около мястото, където бях принуден да залегна по-рано и след лениво тарашуване заседна до воденицата.
Дълго с интерес слушах разговора на тези насила станали червеногвардейци, които се изповядваха един другиму, че невярвали в думите на водачите си и че когато последните заспели, много като тях ще се разотидат и не ще се явят повече.
Това констатирано разочарование ме успокои и аз, след като вече се обадих на воденичарите и дадох спасените си вещи и документи на съхранение, незабелязано се промъкнах до чехите.
*
Вторият ден на Съветската република бе повече куриозен.
Вследствие напора на отрядите откъм Криводол и Берковица, революционери с оръжие в ръка се бяха впуснали из селата да събират сподвижници, обявявайки мобилизацията. Колчем някоя група стигаше до чифлика, изпъждаше заварения там комендант и щом настаняваше свой такъв, обръщаше стопанството действително на лична мушия.
Така повече от десет режима в него ден се промениха, без да има кой да защити нещастните работници, макар че за „интересите на трудещите се маси” бе обявена тази революция.
Нещо повече: едно пияно до забрава хлапе повика останалите в чифлика настойници на момичетата при себе си, изтезаваше ги и искаше да му предадат изчезналия счетоводител. Пушката му беше опряна в гърдите на добродушен старец, когато друга група пристигна и прати „революционера” към „фронта”.
През нощта всички работници се върнаха в чифлика и току-що бяха задрямали, нови заповедници дойдоха и сочейки оръжието си, настояваха да им се набере грозде, което ведно с известно число свине и хляб се отвози за Бойчиновци.
Неспокойна беше и нощта срещу вторник, ала още по-неспокойно беше утрото на самия ден.
Натискът на шуменци откъм Криводол призори бе такъв, че революционерите трябваше да опразнят не само гарата, а дори и чифлика, и се оттеглят по височините около селата Бойчиновци и Ерден.
Силният артилерийски картечен огън не даде дори възможност на тълпите да се организират за отбрана.
Радост вече се четеше по лицата на всички ни, обаче разразилият се бой не позволи никому да си подаде главата навън.
Към обяд съгледах войскова част да се окопава на близкия хребет. Запътих се към нея посока, следван от двама чехи. Това групово прибягване навярно се е видяло подозрително на войниците и те откриха непрестанна стрелба по нас. Дълго, капризно клокочеха две картечници, принуждавайки ни да влезем в най-голямата сграда на чифлика, която си остана добър прицел и за едните, и за другите.
С видима уплаха един от чужденците избърбори, че минутите ни вече са преброени.
Понеже куршумите проникваха в коридора на долния етаж, качихме се на тавана и оттам внимателно следяхме развиващата се свада. Тя ставаше все по-ожесточена. Малкият отряд геройски отбиваше всички атаки като със своите картечници и две оръдия косеше редовете на червеногвардейците. С трепет чаках да зърна отнейде помощ от шуменци. Уви, вместо такава, забелязах нови тълпи откъм Фердинанд.
Внезапно оръдие от с. Елрден започна да сипе шрапнели ту по чифлика, ту по гарата.
Хвърлих погледа си към неочакваната неприятелска артилерия и се натъкнах на трета тълпа, бързаща откъм Белоградчик. Всичките обаче се губеха пред многочислеността на идващите от север – Ломско и Оряховско, и изток – Белослатинско, върволици от метежници.
Пушечният, картечен и артилерийски огън бе заглушил цялата вселена. Все пак можа да се чуе моторния шум на аероплан.
За миг всички онемяха. Тази гробна тишина продължи, докато гордата птица отмина долината на Огоста и се изгуби във висините над Балкана.
Веднага след утихването на мотора, друго, по-силно, достигна до ушите ни. Автомобил беше спрял на почетно разстояние от мястото, където боят наново започна и кипеше като вряща вода.
От него слязоха четирима граждани.
Впоследствие узнах, че това е бил революционният комитет, състоящ се от Васил Коларов, Георги Димитров, Пастърмаджиев и още един, чието име не се спомена. Идването им било с цел да насърчат червеногвардейците, тъй като часове изминали а никой не смеел да настъпи срещу войската. И действително тези сведения се оправдават с факта, че при слизането на лицата от автомобила един необикновен вик процепи въздуха. Много наскачаха и се опитаха да атакуват, но войниците, натъкнали ножовете, парираха още в началото всякакво движение напред.
Напорът обаче в тила и във фланга на шепата защитници на отечеството не можеше повече да бъде удържим, и те, с присъщата на българина храброст, започнаха ръкопашен бой. Аз не се стърпях и повиках другарите ми по участ-чехи да видят прословутия „бой с нож”, с който сега целият отряд се мъчеше да пробие път за отстъпление. Всички почти войници успяха да се изтръгнат от долината на смъртта.
Лесно беше вече за прииждащите тълпи да се ентусиазират.
Повече от пет хиляди най-разнообразни типове с лопати, кирки, мотики, криваци, малко с пушки, като бесни се понесоха около бойчиновската гара.
*
Честата стрелба затихна. Само оръдието от с. Ерден поддържаше огъня и то изключително срещу Минкова махала.
Шрапнел един се изсипа над сградите, където бяхме. Друг такъв, със същия мерник, настигна първия.
Нам не оставаше друго, освен да търсим по-запазено скривалище.
Още се колебаехме къде да отидем и нескончаеми викове екнаха. Цялата равнина пред нас почерня от настървени революционери, които бързаха да отмъстят с окончателното разорение на хубавото стопанство. Там знаеха те, че имаше още голяма плячка.
Не видяхме как слязохме по стълбите, заключихме всички врати; барикадирахме коридора, откъдето можеше да се влезе в зданието, и се настанихме в избата, която също направихме почти непристъпна.
От новия адски трясък из стотиците гърла и шрапнелните пръскания върху фаталната сграда явствуваше, че всичкото внимание бе съсредоточено към нея и че гневът на метежниците, чийто устрем никой не беше в състояние да възпре, ще се изсипе тук.
Бурята, обърнала се във вихър, бушуваше все по-свирепо, докато най-сетне непонятни за човека гласове, напомнящи хунско нашествие, раздрусваха целия околен мир.
Писъци и ридания на невинни работнически деца и жени се сляха с вика на озверените тълпи.
„Тук се скри офицерът…През прозореца картечницата…Вътре са войниците…На парчета чифликчията!…Отваряй…” – долитаха откъслечно гласове, като ударите по вратите и прозорците се засилваха.
Изведнъж през барикадирания коридор нахлуха „герои”, които, за сигурност, не преставаха да стрелят по тавана.
Вандализмът стигна кулминационната си точка. Грабежът бе неописуем. Само в няколко минути цялата покъщнина на стаите на трите етажа, обитавани от чиновниците, и особено в апартамента на по-стария брат – Спас Харитов, се обърна на пепелище.
Навярно по стълбите бе задръстено от хора, та започна разбиването на вратата на избата.
Съобразявайки се със становището на вилнеещата маса, отбягнахме да се поднесем в жертва, като разкъртихме запушения отвор откъм амбулаторията и преминахме в последната.
Тук заварихме да лежат няколко болни деца и двама чиновници, които твърде сполучливо бяха замаскирали положението си. Пред един от тях имаше съд с калиев разтвор, заместващ „изтекла кръв”.
Случаят, макар и куриозен, не ни трогна, понеже червеногвардейците бяха по-интересни.
Не стига, че изтъпкаха пространните градини и напълниха торбите си с това, що можеха да задигнат от помещенията, ами ненаситните „революционери”, напомняйки тълпите на 17 септември миналата година край Търново, се втурнаха безразборно по лозята, за да ги доунищожат.
Из чифлика тарашуваха и най-вулгарни престъпници.
Една група от такива извлече съпругата на по-младия Харитов пред канцеларията, като неколцина държаха пушките си насочени срещу нея. Всичко било за ключовете от касата.
Чух един от тях нервно да крещи:
„Затуй ме раниха, та да не получа нищо, нали!”
Нещастната жена се повали на земята, а изнудвачите, без да трепнат, навлязоха в дома й.
Не след дълго цялата тази банда изчезна към гората.
Вечерта научихме, че последната успяла да задигне много стари монети, скъпоценности и малкото злато, което немощната майка на Харитови е била скътала за сетнини.
Сцената не беше довършена и един формен апаш се вмъкна при нас.
„Кои сте вие?”, запита той повелително.
„Никс булгариш”, отговорихме всички едногласно, като че бяхме се нагласили. Дойдоха и други, чието любопитство ни принуди да се обясняваме с развалено български език. Разбраха, че сме чужденци и отминаха.
Освободени от страшния гнет, пожелахме да видим що е станало с багажите ни, скрити на тавана.
Едва изкачили няколко стъпала и онзи, който пръв влезна при нас, къде е бил, не знам, сепнато ни извика да му дадем по 500 лева.
„Пари, нища нема”, заявих му аз и пуснах чехите да поемат нагоре.
„Или по 500 лева, или…” и той взе да сочи потъналата в ръжда бердана.
„Та язе днеска загубих двама мои другари…они паднаха…не чинат ли по 500 лева!…”
С тези думи той ни последва, обаче разхвърляните вещи на втория етаж го улисаха и ний сполучихме да забегнем в цветарницата, където осъмнахме.
*
Още призори на 26-и работниците свободно се раздвижиха из чифлика.
Един от настойниците дойде да ни уведоми, че някой си Мечкарски, който предния ден командвал червеногвардейците, пристигнал през нощта и поел управлението на стопанството. Той се препоръчал за комисар и затова всички, намиращи се в Минкова махала, били длъжни да се явят и легитимират пред него, най-късно до 8 часа.
Решихме да стоим в цветарницата и да не се обаждаме, като навлякохме сините престилки и започнахме усилено да работим.
На събралите се около комисаря мъже и жени, последният съобщил, че цялото притежание на братя Харитови става комуна. Всички прислужници, чиновници и работници да се считат господари, като под страх от наказание никой не може да бъде наемник.
Единствен той имал неограниченото право да разпорежда. Добре разправял, а веднага след това назначил стопански комитет из работниците и червеногвардейците, нарежданията на които всеки бил длъжен да изпълнява.
Определил само осем часова работа и наредил този ден как да се употреби.
Много от слушателите наивно го запитали – кой и що ще им плаща, искайки също да знаят какво ще стане с вземанията им за изминало време.
„С пари няма да се възнаграждава трудът”, отговорил гореспоменатият, „а всеки ще знае, че което се произвежда, е общо и ще се дели по равно.”
Щели да се отпущат по три костюма дрехи на годината, обуща, храна и квартира.
„Засега толкова”, завършил Мечкарски и приканил да се започне изпълнението на програмата.
Тия негови, макар и абсурдни разпоредби и особено поставената охрана около стопанството, внесе привидно успокоение, но не и задоволство. През целия ден никой не дръзна да своеволничи, а необходимото бе реквизирано с разписки.
Към обед слугинята на главния цветар – Хладил, непризнавайки комуната, дойде да ни навести и за първи път от началото на революцията ни донесе храна.
Това навярно, забелязано от някого от охраната, е дало повод да се заинтересуват от нас.
Неочаквано комисарят ни издебна, обаче установявайки нашата принадлежност и чуждото ни поданство от показания един паспорт, съобщи, че можем свободно да се движим само из двора на чифлика, като всяка сутрин трябва да се явяваме в комендантството.
Осигурени с покровителство, тримата ний първи наченахме разговорите с постовете и случайните минувачи-метежници, мнозина от които не скриваха, че си отиват на село.
Този процес на разложение бе особено поразителен през нощта срещу четвъртък, когато, несклопил очи, долових необикновената тревога на стражата и началството им.
*
Слънцето не беше се още показало, а настъпилото се смущение се оправда. Ураганен артилерийски огън разтърси цялата околност. Много от току-що насила доведените селяни веднага се разбягаха. Чух комисаря, който също се бе запътил към лозята, да вика подир едни, стреляйки с револвера: „щом не искате да се защитавате, мрете по местата си”.
За да се ориентираме по-добре, излязохме пред канцеларията и почнахме да разпитваме двамата конници, които чакаха някого.
Неохотно те ни увериха, че откъм Бяла Слатина и Оряхово идвала осем хилядна червеногвардейска армия; руските другари слезли във Варна; Сърбия въоръжила всички забягнали у нея дружбаши и ведно с редовната югославянска войска ги изпратила за София…
Разбира се, те самите не вярваха на думите си.
„Нашият управител”, който сега запъхтян слизаше от баира, разгневен от проявеното любопитство, заяви ни, че ще бъдем изпратени под стража за Фердинанд, където революционният комитет ще поеме грижата за нас.
Гърмежите при този разговор обаче почнаха да се усилват и то от всички страни.
Уплашен от непонятното за него концентрично движение на войските, героят, който преди малко заповядваше, понижи тона си и ни покани да се приберем в амбулаторията, в която днес повече от 20 болни чакаха за помощ.
Тъй като местният фелдшер бе се разболял, вещият цветар, практикувал народна медицина в Чехия, се залови да преглежда заварените.
Като че от Провидението изпратени, влязоха при нас трима, на вид интелигентни лица. Единият, сух, бледен, невисок на ръст, навярно припознавайки се, се заприказва с мене, ала скоро схвана, че българският език е чужд за трима ни.
От думите му можахме да разберем, че той е лекар, а другите двама – санитари при бойчиновския революционен отряд.
„С оръжие ни взеха от домовете”, продължи на немски лекарят, който изглеждаше да е евреин.
В късо време стаята се изпълни с разни началници на отряди, ротни командири и какви ли не, останали без връзка, дошли да се осведомят за положението.
Всички се чувстваха гузни и несигурни. Един, който изглеждаше да е командир, защото носеше сабя и парабелум, запита какво става в Германия. Когато с мъка ний му разяснихме, че цяла Южна Германия е силно монархична, той въздъхна и иронично каза: „като нашата България – ний северняците сме повече революционери, а тракийците – реакционери”.
Червеногвардейци се спречкаха отвън и това накара въпросният началник да прекъсне разговора и да отиде да изглади разпрата. Тя обаче се разрастваше, та стана нужда всички гости да излязат. Останаха само лекарят и един санитар, които се заловиха да преглеждат болните работници.
Още наблюдавахме възникналия инцидент, когато и другият санитар се върна и без колебание обърна внимание на другарите си да се пазят от излезлите преди малко революционери, особено от „офицера”.
„Тоя апаш”, продължаваше с насмешка същият санитар, „прибра за себе си дрехите, за които червеногвардейците спорят и които,Бог знае откъде са задигнати.”
Едва току-що насъбралите се около амбулаторията метежници се запътиха към „позициите” си, друга тълпа заобиколи пристигнал свещеник, в полурасо, с един кабриолет.
Доближихме се и ние да чуем неговите слова. С особена ярост разправяше той, че някой си запасен полковник успял да въоръжи около 50 доброволци и с тях заел гара Медковец, като всявал ужас между забегналите по оня край революционери.
Беше дошъл да иска едно оръдие и една рота червеногвардейци, обещавайки, че до вечерта може да плени целия отряд. Този поп, бивш офицер, още не бе завършил, и ето че конник в кариер се зададе откъм Фердинанд.
Всички, заинтригувани, се впуснаха да го посрещат, но вместо радостни вести, научиха, че Берковица и Фердинанд били взети от редовните войски и че кавалерия се явила по шосетата. Всеки може да си обясни как това повлия на водачите-революционери.
Най-напред попът, след като хвърли в двуколката взетите набързо от кръчмата на чифлика няколко шишета вино, удари на бяг. Останалите се оттеглиха на височините, а конникът с комисаря Мечкарски, също възседнал готовия от сутринта жребец, се отправиха към с. Ерден, за да се доберат до по-точни сведения. Охраната обаче продължаваше да снове около стопанството.
Възторгът ни бе неописуем, ала никой още не смееше да се поздрави с освобождението.
Безпрепятствено, пред очите на постовете, ние се движехме и открито разговаряхме за беса, който вече пети ден бе обзел мнозина.
Уви, тая дързост можеше да струва живота ни, ако един от членовете на назначения стопански комитет не дойде и не ни предупреди да се крием, особено аз, защото завърналият се комисар подозирал, че сме съмнителни личности.
Така и сторихме, като никой вече до идния ден, въпреки усърдното дирене, не можа да ни намери.
*
Спотаил се в кът, вън от чифлика, откъдето виждах само пътя, по който се точеха бягащите групи метежници, никога не предполагах, че ще дойде някой там.
За мое учудване пет силуета откъм близкия шубрак се отправиха към моето скривалище. Изпърво се смутих, ала виждайки, че това са невъоръжени селяни, реших да прикрия се по-добре и да не мърдам от мястото си.
Безшумно и твърде предпазливо те се доближиха и легнаха. Дълго никой не продума нищо.
Разни мисли ми минаваха и аз, считайки ги ту за някакъв пост, ту за охрана, ту за потеря, която е тръгнала мен да дири, не смеех дори свободно да дишам.
Един от тях се изправи, поразгледа наоколо, прикрачи малко и седна; до него се събраха и другите, и почнах разговор.
Сега ги виждах добре. Всички бяха възрастни.
„Нищо не излезе и от тая работа”, каза почти най-старият.
„А бе, аз думах на зето – Момче, войската е силна и срещу нея всичките ще си счупят главата”, обади се втори.
„Остави се – селото се изпразни; излязохме да сеем, макар и толкова време дъжд да нема, само да не сме дома. Е, оня (сочейки на едного) беше уйдисал на лудите Стойкови, па се върна”, говореше със заекване трети.
„Днеска, кога ни подбираха, аз им казах”, поде посоченият, „ако ни срещнат войници или това софиянците, да знаят, че ние сами тях ще пребием. Единио се измъкна; другио нека го ядат кучетата – разсипахме го. Верно, не видех свесен човек” – и той зареди много нехранимайковци, никакви комунисти, които това дирили – да плячкосват, продължавайки:
„Виж ги, тия завалии, Харитовите, що са виновни хората, всичко запусте… Я нихното да земат, очите с вилата ще извадат, ама нали е чифлитско – да го делиме!”…
Така до полунощ подслушвах и разбрах, че тези добри българи са се криели от малцината революционери, които със заплашване искали да карат мирното население да се бие.
Върволицата по пътя се бе изтеглила, когато петимата заминаха. Скоро след тях видях комисаря с още един конник как пое към чипровския Балкан.
Не ме сдържаше, та още при пукване на зората отидох до работниците, от които научих, че за комендант останал познатият на тях Влахов, който с няколко червеногвардейци разпоредил да се приготви хляб и грозде за 1000 души.
Това ме озадачи и аз пак потеглих за старото си място.
На тръгване някои от присъстващите подметнаха това-онова и аз разбрах, че революционерите, като научили, че доброволци от София тръгнали срещу тях, „един с един не се видели”, понеже, както помежду си говорели, че Харлаков и неговият отряд не се шегували.
*
Часове бяха изминали, а нито един патрул не се беше още показал.
Внезапно по линията от Фердинанд се зададе дълъг трен, в който се чуваха да гърмят картечници и оръдия.
Настъпи недоумение, но скоро положението се уясни, тъй като със спирането му от всички хребети, заобикалящи долината на Огоста, започнаха да се спущат спешени кавалеристи и доброволци-войници с каски. Влакът, след къс престой в Бойчиновци, продължи за Лом.
Не можех повече да чакам и светкавично забегнах към гарата.
В чифлика още беше тихо, само останалите часовои-червеногвардейци се движеха. Когато прегазвах реката, няколко изстрела се дадоха по мене, но това не ме спря и аз след десетина минути бях вече през първите патрули. Поисках да ме заведат при началника им.
Изпърво офицерите ме взеха за метежник, обаче впоследствие се разбрахме, и същите, без да губят време, дадоха нарежданията си, съобразно събраните от мен сведения.
Не след много конници водеха след себе си група революционери, между които и последния комендант на чифлика.
От показанията на хванатите се установи, че главните виновници забегнали за сръбската граница, като подло изиграли революционерите.
„Възмущението за измамата”, казаха доведените, „е общо; това се вижда и от избитите край близките села водачи от самите селяни.”
Лично комендантът, ранен още в първите дни, с готовност искаше да покаже къде са били изоставени картечниците и оръдието изтъквайки, че всички били в заблуждение.
Колкото повече времето се отдалечаваше от ожесточената кървава братска свада, толкова повече се чувстваше радостта на прииждащото от околностите население.
Стари и млади плачеха и се надпреварваха с благоговение да целуват разветите български пряпорци, с които пристигаше умиротворителите.
Само там, където преди седмица, улисани в полската работа моми и момци задружно извиваха хубави напеви, витаеше гробна тишина и печал.
Косите на човек настръхват като тръгне за Минкова махала.
Ни помен от изобилните плодове и зеленчуци!
Като че всичко със скръб бе повалено.
Из младия разсадник, почти унищожен, се търкаляха разхвърляни кошери. Около помещенията с разбити врати и прозорци, съвсем оголени, се срещат само следи от святото за българина домакинство.
Конюшната, зинала, дълго ще очаква да уюти красиви жребци…А лозята, по които кръшно се разхождаха стройни девойки от Търновско и не даваха птичка да кацне по тях, сега бяха насъбрали рояци зловещи врани, подсказвайки, че под полегналите клони спят във вечен сън много чада на майка България.
Китната градина днес е вече страшна пустош.
Тъга, неописуема тъга, браздеше челата на цялото работничество.
То, останало през целия съветски режим верно на своя господар, бе единствената утеха на стопаните, вдъхвайки вяра и надежда, че съграденото с непосилен труд, и разорено само от некадърниците да създадат свое, скоро, за честа на българското трудолюбие и постоянство, ще бъде възобновено.
*
На идния ден потеглих за София. Отрадно впечатление правеше събуденото съзнание в народа да се тачи чуждото и особено да се защити собствеността.
Пораждаше се мисълта в градовете и селата, що минах, да се организират всички, които милеят за частния и обществения имот, та никой да не дръзне повече да своеволничи с него.
Колко това желание е факт, явствува от ревността на населението, което само улавяше и посочваше на властите всички метежници, считайки ги за посегатели на техния кървав труд.
Така, след като се принесоха безчет скъпи жертви по бреговете на Огоста, чиято долина историята сигурно ще назове долина на смъртта, неотговарящата на народните ни чувства, бит и порядки комунистическа идея рухна в бездната на житейските бори, оставяйки в забвение помисълта за руската съветска власт в България.
Публикува се по: Нестор, Революционната седмица в огнището на метежниците около чифлика „Минкова махала” (Фердинандско). Лични наблюдения и преживелици, София, 1923, 23 с.
