Откъс от антиутопията на Андрей Платонов „Изкопът”, издание на СОНМ.

Действието в повестта „Изкопът” (изд. СОНМ, 2014) се развива в Съветска Русия в края на 20-те години на ХХ век. Първата петилетка – петилетката на индустриализацията и колективизацията. Започва строителството на „светлото бъдеще”. Прави се огромен изкоп за бъдещ пролетарски дом, в който ще живеят щастливо всички съзнателни членове на обществото. В него заедно с надеждите на отчаяните от глад, изтощение и необяснима тъга, но предани на Идеята пролетарии се полагат и труповете на „враговете на социализма”. Абсурдното и уродливо съществувание в „Изкопът”, въплътено в абсурдния и уродлив език, внушава крушението на един утопичен Идеал, в името на която се принасят в жертва човечността и нормалността.

Андрей Платонов (1899-1951) е автор на поезия, разкази, повести и романи („Чевенгур”, „От полза”, „Усъмнилият се Макар”, „В прекрасния и гневен свят”, „Щастливата Москва”, „Джан”…), голяма част от които са издадени десетилетия по-късно. Приживе е подложен на ожесточени критики и нападки, животът му е пример за това, как са били съсипвани животът и съдбата на големите съветски творци, които не са поставили своя талант в услуга на идеологията и властта.

„Изкопът”, Андрей Платонов, превод от руски Симеон Владимиров, редактор Жела Георгиева, художник на корицата Борис Праматаров, изд. СОНМ, 2014 г.

Изкопът

На сутринта някакъв инстинкт удари в главата на Вошчев, той се събуди и заслуша чуждите думи, без да отваря очи.

– Той е слаб!

– Той е несъзнателен.

– Няма значение, капитализмът правеше от нашата порода глупаци и този също е остатък от мрака.

– Само дано по съсловие да е подходящ, тогава става.

– Ако се гледа тялото му, класата му е бедна.

Вошчев със съмнение отвори очи към светлината на настъп­ващия ден. Вчерашните спящи стояха живи над него и наблюда­ваха немощното му положение.

– Ти защо ходиш и съществуваш тук? – попита един, на кого­то от изтощение брадата му растеше слабо.

– Аз не съществувам тук – рече Вошчев, засрамен, че много хора го чувстват сега само него. – Аз тук само мисля.

– С каква цел мислиш, та мъчиш себе си?

– Без истина тялото ми отслабва, не мога да се прехранвам с труд. Замислях се по време на производството и ме съкратиха…

Застанали пред Вошчев, всички работници мълчаха: лицата им бяха равнодушни и отегчени, рядка, предварително уморена мисъл осветяваше търпеливите им очи.

– Каква е твоята истина? – каза онзи, който говореше преди. – Нали не работиш, не преживяваш веществото на съществува­нето, откъде ще си спомниш мисъл?

– А за какво ти е истината? – попита друг човек, който отлепи спечените си от безмълвие устни. – Само в ума ти ще е хубаво, а отвън ще е гадно.

– Вие сигурно всичко знаете? -— с плаха и слаба надежда ги попита Вошчев.

– Че как иначе? Нали ние даваме съществуване на всички ор­ганизации! – отвърна ниският човек, около чиято засъхнала уста от изтощение слабо растеше брада.

В това време се отвори входната врата и Вошчев видя нощния косач с общия чайник; водата беше кипнала на готварската печ­ка, която се палеше в двора на бараката. Времето за събуждане беше минало, дошло беше време да се хранят за труд през деня…

На дървената стена висеше селски часовник и търпеливо ра­ботеше по силата на тежкия мъртъв товар. На лицевата страна на механизма беше изрисувана роза, за да се утешава всеки, който вижда времето. Работниците насядаха в редица по дължината на масата, косачът, който завеждаше женската работа в бараката, на­ряза хляба и даде по една филия на всеки човек, а в добавка и по едно парче от студеното вчерашно говеждо. Работниците започ­наха сериозно да ядат и поглъщаха храната като нещо необходи­мо, без да й се наслаждават. И макар че знаеха смисъла на живота, което е равносилно на вечното щастие, лицата им бяха мрачни и мършави и вместо покой на тях имаше изтощение. Вошчев с нищожна надежда, със страх да не загуби това наблюдаваше тези тъжно съществуващи хора, способни без възторг да пазят в себе си истината. Той беше доволен дори от това, че на този свят истината се намира в тялото на човека, който току-що бе говорил с него, значи, достатъчно е само да бъде близко до този човек, за да стане търпелив към живота и трудоспособен.

– Ела да ядеш с нас! – поканиха Вошчев ядящите хора.

Вошчев стана и без още да има пълна вяра в общата необходи­мост от света, отиде да яде, като се стесняваше и тъгуваше.

– Защо си такъв слаб? – попитаха го.

– Така – отвърна Вошчев. – Сега вече и аз искам да работя над веществото на съществуването.

През времето, докато се съмняваше в правилността на живо­та, той рядко ядеше спокойно, винаги чувстваше своята измъчва­ща се душа.

Но сега се наяде хладнокръвно и най-активният сред работ­ниците, другарят Сафронов, му съобщи след храненето, че май и Вошчев вече е годен за труд, защото иначе хората са станали скъпи наравно с материала. Ето, толкова дни вече профсъюзният пълномощник обикаля из околностите на града и по празни­те места и търси безстопанствени бедняци, за да ги направи постоянни труженици, но рядко довежда някого – целият народ е зает с живот и труд.

Вошчев вече се наяде и се изправи сред седящите.

– Защо стана? – попита го Сафронов.

– Като седя, мисълта ми се развива още по-зле. Предпочитам да постоя.

– Добре, стой. Ти сигурно си интелигенция, на нея й дай да седи и да мисли.

– Докато бях несъзнателен, живеех от ръчен труд, а пък после не видях значението на живота и отслабнах.

При бараката дойде музика и засвири особени жизнерадост­ни звуци, в които нямаше никаква мисъл, но пък имаше ликува­що предчувствие, което караше тялото на Вошчев да звънти от радост. Тревожните звуци на внезапната музика даваха чувство на съвестта, предлагаха да се скъпи времето за живот, да се из­върви докрай пространството на надеждата и да се стигне до нея, за да се намери там изворът на това вълнуващо пеене и да не се заплаче преди смъртта от мъка, че всичко е безполезно.

Музиката спря и животът се утаи във всички с предишната си тежест.

Профпълномощникът, когото Вошчев вече познаваше, влезе в работническото помещение и помоли цялата задруга да преко­си веднъж стария град, за да види значението на труда, който ще се започне на окосеното празно място след шествието.

Работническата задруга излезе навън и смутена спря пред музикантите. Сафронов фалшиво покашляше, срамувайки се от обществената чест, обърната към него във вид на музика. Изкоп­чията Чиклин гледаше с учудване и очакване – той не чувстваше заслугите си, но искаше още веднъж да послуша тържествения марш и мълчаливо да се порадва. Другите плахо отпуснаха тър­пеливите си ръце.

От грижи и дейност профпълномощникът забравяше да чув­ства самия себе си. В тичането да сплотява масите и да организи­ра помощни радости за работниците той забравяше да удовлет­ворява с удоволствия личния си живот, отслабваше и нощем спе­ше дълбоко. Ако профпълномощникът понамалеше вълнението в работата си, ако си спомнеше за недостига на домашно иму­щество в семейството си или погалеше нощем своето смалено, остаряло тяло, щеше да изпита срам, че съществува за сметка на два процента тъгуващ труд. Но не можеше да се спре и да има съзерцаващо съзнание.

Със скорост, породена от неспокойната му преданост към трудещите се, профпълномощникът излезе напред, за да покаже на квалифицираните работници пръснатия по дворовете град, защото днес те трябваше да започнат строежа на онова единстве­но здание, в което щеше да се настани цялата местна пролетарска класа – и този общ дом ще се издигне над целия отделнофамилен, отделнодворен град, а малките частни къщи ще опустеят, непро­ницаемо ще ги покрие растителният свят и там постепенно ще спре диханието на излинелите хора от забравеното време.

При бараката дойдоха няколко зидари от двата новостроящи се завода, профпълномощникът се напрегна от възторга на по­следната минута пред марша на строителите из града; музикан­тите допряха духовите принадлежности до устните си, но работ­ническата задруга стоеше пръсната, не беше готова за тръгване. Сафронов забеляза фалшивото усърдие върху лицата на музи­кантите и се обиди заради унижаваната музика.

– Каква е тази игра, дето сте я измислили? Къде ще вървим – голямо чудо!

Готовността изчезна от лицето на профпълномощника и той почувства душата си – чувстваше я винаги, когато го обиждаха.

– Другарю Сафронов! Окръжното профбюро искаше да по­каже на вашата първа образцова задруга колко е жалък старият живот, разните бедни жилища и тъжни условия, а така също гро­бищата, където се погребвани пролетариите, починали преди ре­волюцията без щастие, тогава вие щяхте да видите какъв мъртъв град стои сред равнината на нашата страна, тогава веднага щяхте да разберете защо е необходим общият дом на пролетариата, който вие ще започнете да строите след това…

– Ти недей да ни се умилкваш! – възразяващо рече Сафронов. – Да не би да не сме виждали дребни къщи, където живеят разни авторитети? Отведи музиката в детската организация, а ние ще се справим със сградата само със собственото си съзнание.

– Значи, аз съм подмазвач? – сепна се профпълномощникът, който все повече се досещаше. – В нашето профбюро има един ласкател, а аз, значи, съм подмазвач?

И със свито от болка сърце профпълномощникът мълчаливо се запъти към учреждението на профсъюза и оркестърът след него.

На окосеното празно място миришеше на умряла трева и на влажни оголени места, от което по-ясно се чувстваше общата скръб на живота и тъгата от безполезността. Дадоха на Вошчев лопата и той я стисна с ръце, сякаш искаше да получи истината от земния прах. Онеправдан, Вошчев беше съгласен и да няма сми­съл на съществуването, но да го наблюдава в телесното вещество на друг, ближен човек – за да се намира близо до този човек, беше готов да пожертва за труд цялото си слабо тяло, изтощено от ми­съл и безсмислие.

В средата на празното място стоеше инженерът – сравни­телно млад, но побелял от изчисляване на природата човек. Той си представяше целия свят като мъртво тяло и съдеше за него по онези части, които вече беше успял да превърне в съоръжения – светът навсякъде се поддаваше на неговия внимателен и изобретателен ум, ограничен само от съзнанието, че природа­та е инертна; материалът винаги се предаваше на точността и търпението, значи, беше мъртъв и пуст. Но човекът беше жив и достоен сред цялото останало унило вещество, затова сега ин­женерът учтиво се усмихваше на работниците. Вошчев видя, че бузите на инженера бяха розови, но не от угояване, а от прека­лено сърцебиене и на Вошчев му се хареса, че сърцето на този човек се вълнува и бие.

Инженерът каза на Чиклин, че вече е разпределил изкопни­те работи и е маркирал изкопа и посочи забитите колчета – вече може да се започва. Чиклин слушаше инженера и допълнително проверяваше неговото разпределение със собствения си ум и опит – при изкопните работи той беше старши в задругата, из­копчийският труд беше най-добрата му професия, а когато дой­деше време за каменната зидария, Чиклин се подчиняваше на Сафронов.

– Работната ръка е малко – каза Чиклин на инженера, – това е съсипия, а не работа, времето ще изяде цялата полза.

– Борсата обеща да ни изпрати петдесет души, а аз исках сто – отвърна инженерът. – Но за цялата изкопна работа ще отгова­ряме вие и аз, вие сте водещата бригада.

– Ние няма да водим. А ще равняваме всички по себе си. Само дано дойдат хора.

И като каза това, Чиклин заби лопатата в горния мек пласт на почвата и съсредоточи надолу равнодушно замисленото си лице. Вошчев също започна да копае почвата надълбоко, вливай­ки цялата си сила в лопатата. Сега той допускаше, че е възможно детството да израсте, радостта да стане мисъл и бъдещият човек да намери покой в тази солидна сграда, за да гледа от високите прозорци просналия се пред него свят, който го очаква. Той вече унищожи завинаги хиляди стръкчета трева, коренчета и дребни земни обиталища на усърдните твари и работеше сред тясната досадна глина. Но Чиклин беше го изпреварил, той отдавна беше оставил лопатата и взел лоста, за да разбие плътните долни скали. Премахвайки старинното природно устройство, Чиклин не мо­жеше да го разбере.

От съзнанието колко е малобройна задругата му Чиклин кър­теше вековния пласт, превръщайки целия живот на тялото си в удари по мъртвите места. Сърцето му биеше както винаги, тър­пеливият му гръб се изтощаваше от пот, под кожата на Чиклин нямаше никаква предпазна сланина – старите му жили и вътреш­ности се приближаваха до повърхността, той усещаше околната среда без изчисления и съзнание, но точно. Когато беше по-млад, момите го обичаха – от лакомия за могъщото му, лутащо се нався­къде тяло, което не се пазеше и беше предано на всички. Тогава мнозина имаха нужда от Чиклин като укритие и покой сред неговото вярно тяло, но той не искаше да укрива прекалено много хора, за да има и той какво да чувства, тогава жените и другарите му от ревност го напускаха, а Чиклин от мъка нощем излизаше на пазарния площад и преобръщаше търговските сергии или из­общо ги отнасяше някъде надалеч, заради което после лежеше в затвора и оттам пееше песни през вишневите летни вечери.

Към пладне усърдието на Вошчев даваше все по-малко и по-малко пръст, той вече започна да се дразни от копаенето и из­остана от задругата; само един мършав изкопчия работеше по-бавно от него. Този последният беше мрачен, с нищожно тяло, от мътното му еднообразно лице, обраснало по окръжността с редки коси, в глината капеше пот от слабост. При изхвърлянето на пръстта до ръба на изкопа той кашляше и изкарваше храчки, а когато се успокояваше, затваряше очи, сякаш жадуваше за сън.

– Козлов! – викна му Сафронов. – Пак ли не ти е добре?

– Пак – отвърна Козлов с бледия си детски глас.

– Много се наслаждаваш – рече Сафронов. – Вече ще те слага­ме да спиш на масата под лампата, за да лежиш и да се срамуваш.

Козлов погледна Сафронов с червените си влажни очи й от равнодушна умора нищо не отговори.

– Защо ти приказва така? – попита Вошчев.

Козлов извади едно боклуче от костеливия си нос и погледна настрана, сякаш тъгуваше за свободата, но всъщност за нищо не тъгуваше.

– Те разправят – отвърна Козлов, – че нямам жена – и с мъка и обида изрече, – че нощем под одеялото правя любов сам със себе си, а денем поради изтощеното ми тяло не ме бива за живот. Както се казва, те всичко знаят!

Вошчев започна отново да копае еднаквата глина и видя, че остава още много глина и обща пръст – трябва още дълго да жи­вее, за да преодолее със забрава и труд този затворен свят, скрил в тъмнината си истината за цялото съществуване. Може би по-лесно е да се измисли смисълът на живота в главата – неочаквано може да се досети за него или да го докосне с тъжно течащото чувство.

– Сафронов – каза Вошчев, когато търпението му отслабна, – по-добре е да си мисля без работа, човек не може да изкопае целия свят до дъното.

– Няма да го измислиш – съобщи му Сафронов, без да се от­късва от работата си, – няма да имаш вещество за паметта и ще започнеш като Козлов да си представяш себе си като животно.

Вошчев погледна хората и реши криво-ляво да живее, щом като те търпят и живеят; той е произлязъл заедно с тях и като му дойде времето, ще умре неразлъчно от хората.

– Козлов, легни по корем и си почини! – каза Чиклин. – Каш­ля, въздиша, мълчи, скърби – така се копаят гробове, а не къщи.

Но Козлов не уважаваше чуждото съжаление към него – той незабелязано погали в пазвата си сухите си вехти гърди и продължи да копае клисавата почва Той още вярваше, че след построяването на големите къщи ще настъпи живот и сe стра­хуваше, че няма да го приемат в този живот, ако се яви там като жален нетрудов елемент. Само едно чувство безпокоеше сутрин Козлов – сърцето му се затрудняваше да тупти, но все пак той се надяваше да живее в бъдещето поне с мъничък остатък от сър­цето; обаче заради болните му гърди ставаше нужда по време на работа от време на време да се глади по костите и да се уговаря шепнешком да търпи.

Вече мина пладне, а борсата не изпрати изкопчии. Нощният косач се наспа, свари картофи, поля ги с яйца, сложи им олио, добави от вчерашната каша, поръси отгоре за красота копър и донесе с казана тази сборна храна, за да се развият отпадналите сили на задругата.

Ядяха на тишина, без да се гледат помежду си и без лакомия, без да признават, че храната е ценна, сякаш силата на човека про­излиза само от съзнанието.

Инженерът беше направил всекидневната си обиколка из раз­ните задължителни учреждения и дойде на изкопа. Той постоя настрана, докато хората изядат всичко в казана, и тогава каза:

– В понеделник ще има още четирийсет души. А днес е събо­та, време е да свършвате.

– Как така да свършваме? – попита Чиклин. – Ще изхвърлим още кубик, кубик и половина, няма смисъл да свършваме по-рано.

– Обаче трябва да свършите – възрази му техническият ръко­водител. – Вече работите повече от шест часа, а има закон.

– Този закон е само за уморените елементи – възпротиви се Чиклин, – а на мене ми останаха още мъничко сили до съня. Кой какво мисли? – попита той останалите.

– До вечерта има още много – рече Сафронов, – защо живо­тът да се хаби залудо, по-добре да направим нещо. Не сме живот­ни, можем да живеем и заради ентусиазма.

– Може би природата ще ни покаже нещо долу – каза Вошчев.

– Тъй де! – рече някой от работниците.

Инженерът наведе глава, той се страхуваше от незаетото до­машно време, не знаеше как да живее сам.

– Тогава и аз ще ида да почертая малко и пак да изчисля гнез­дата на пилотите.

– Защо не? Върви подчертавай, поизчислявай! – съгласи се Чиклин. – Тъй или иначе, земята е разкопана, наоколо е скучно, като свършим, ще определим живота и ще си починем.

Техническият ръководител бавно се отдалечи. Той си спомни детството си, когато срещу празник прислугата миеше подовете, майка му подреждаше стаите, а по улицата течеше бездомна вода и той, малко момче, не знаеше къде да се дене и му беше тъжно и скучно. И сега времето се развали, над равнината тръгнаха бавно мрачни облаци и в цяла Русия сега мият подовете пред празника на социализма – някак рано е още да се наслаждава и няма сми­съл. По-добре е да седне, да се замисли и да чертае частите на бъдещата сграда.

Като се наяде, Козлов почувства радост и умът му се увеличи.

– Дето се вика, стопани на целия свят са, а обичат да лапат – рече Козлов. – Стопанинът щеше първо да си направи къщата, а вие ще умрете на голата земя.

– Козлов, ти си говедо! – определи Сафронов. – За какво ти е на тебе пролетариатът в къщата, като сам се радваш на собстве­ното си тяло?

– Нищо, че се радвам! – отвърна Козлов. – А кой ме е обичал поне веднъж? Търпи, викат, докато старецът капитализъм умре, той вече умря, а аз пак си живея сам под одеялото и ми е тъжно!

Вошчев се развълнува от приятелски чувства към Козлов.

– Тъгата нищо не е, другарю Козлов – каза той, – това значи, че нашата класа чувства целия свят, а щастието все пак е далечна работа… От щастието ще се започне само срам!

През следващото време Вошчев и другите станаха пак да ра­ботят. Слънцето беше още високо и птиците пееха жално в ос­ветения въздух, не тържествуваха, а търсеха храна в простран­ството. Лястовиците се стрелкаха ниско над наведените копаещи хора, крилата им не спираха от умора и под техния пух и перата течеше пот от нужда – те летяха още от зори и не преставаха да се мъчат, за да нахранят пилетата и другарките си. Веднъж Вош­чев вдигна една внезапно умряла във въздуха птица, паднала долу – тя цялата беше плувнала в пот, а когато Вошчев я оскуба, за да види тялото ѝ, в ръцете му остана едно мизерно и тъжно съще­ство, загинало от своя уморителен труд. И днес Вошчев не жа­леше сили за унищожаването на сплъстената почва – тук ще се издига жилищна сграда, в нея хората ще се пазят от несгодите и ще хвърлят от прозорците трохи на живеещите навън птици.

Чиклин не виждаше нито птиците, нито небето, не чувстваше мисли, а тежко разрушаваше земята с лоста и плътта му се изто­щаваше от глинестия трап, но той не тъгуваше от умора, защото знаеше, че при нощния сън тялото му отново ще се изпълни.

Премалелият Козлов седна на земята и взе да сече с брадвата открития варовик, той работеше, без да помни времето и място­то, като изливаше остатъците от топлата си сила в камъка, който разсичаше – камъкът се нагряваше, а Козлов постепенно изсти­ваше. Той можеше така неусетно да умре и разрушеният камък щеше да бъде неговото бедно наследство за бъдещите растящи хора. От движението панталоните на Козлов се запретнаха, през кожата му се изпъваха острите криви кости на пищялите като нащърбени ножове. Вошчев изпита неприятна нервност от тези беззащитни кости, защото очакваше, че костите ще пробият сла­бата кожа и ще излязат навън. Той опипа краката си на същите костни места и каза на всички:

— Време е да пайдосваме! Че току-виж сте се уморили и ум­рели, кои тогава ще бъдат хора?

Вошчев не чу да му се отговори. Вече настъпваше вечерта; в далечината се надигаше синята нощ и обещаваше сън и прохлад­но дишане и като същинска скръб над земята стояха мъртвите висини. Козлов все така унищожаваше камъка в земята, без да отмества поглед към нищо и сигурно неговото отслабнало сърце биеше тъжно.