През последните няколко години в световното, а и в българското публично пространство все по-често се говори за нуждата от създаване на „многополюсен свят” в политически смисъл като алтернатива на съществуващия понастоящем според някои наблюдатели и действащи политици „еднополюсен” такъв. Тази тема е активно обсъждана от идеолозите на държави – особено активни са тези от Руската федерация, които предявяват искане за пренареждане на световната карта, така че да се отхвърли господството на единствената суперсила, останала след края на Студената война – САЩ, а в по-широк план на т.нар. „западен свят”. Недоволството от наличния начин за разполагане на водещите фигури в световния правно-политически ред от представители на държави, непринадлежащи към „Запада”, намира израз в претенцията за преразпределение на ролите в него, така че да се изравнят тежестта и възможностите за влияние на „незападните” страни, които според тях са третирани като второстепенни „актьори” на международната политическа сцена. Тази претенция се основава върху порасналото чувство за значимост на няколко големи като територия, население и материално богатство страни – най-ярък пример в това отношение са държавите от т.нар. БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка)¹, а също и на разбирането на техните ръководители, че губят съревнованието за умовете и сърцата на своите сънародници. Те са недоволни от слабите си позиции и искат „мачът да се преиграе”, надявайки се той да завърши с различен резултат, като си отмъстят на своите противници. Всяка от тези страни се стреми да се открои като самостоятелна сила и незаобиколим фактор в бъдещ нов световен ред, като се противопостави на полюса „Запад”. Същевременно признава правото на останалите държави от тази категория също да придобият подобен статут, като обаче не желае да образува съвместен „полюс” с тях, например наречен „Изток”, макар по същество да предлага само вариант на обща „антизападна” позиция. Особено привлекателна им изглежда метафората за изграждането занапред на „многополюсен свят”, като способ за оправдание на откриването на общ фронт на „незападните” сили във войната им с доминиращия световната политика „Запад”². По-долу ще анализирам критично уместността на тази метафора и най-вече идеологията, която я използва. Ще се опитам да приведа още аргументи в полза на тезата, че усилията за изграждане на „многополюсен свят” са напразни³.

Що е то полюс и колко са възможните полюси?

Етимологията на интересуващата ни дума ни отпраща към гръцката дума πόλος със значение ос. Досега тя се употребява в специфични контексти, като в географията означава „крайна точка от въображаемата ос, около която се върти Земята”, а наличните северен и южен полюс понякога се обозначават като полярни области (Арктика, Антарктида). В електротехниката се говори за „магнитен полюс”, като обозначение за някой от двата края на магнит или електрическа верига. Общото между тези употреби на думата полюс е, че с нея се има предвид едната от две противостоящи си страни. В преносен смисъл полюсът може да се определи като реалност, която има своя диаметрална противоположност. Имайки предвид тези употреби на интересуващата ни дума, можем да заключим, че антиподът на изходната действителност може да бъде само един. Тя и нейната алтернатива представляват краища на ос, върху която са разположени множество междинни точки. Тези неполюсни елементи са по-близо или по-далеч от някой от полюсите според степента на притежание на признака, спрямо който тези полюси са определени. Така всеки елемент от даден клас обекти се намира или на полюсите, или някъде помежду им. Гравитиращите около полюса сходни по природа битийни форми в различна степен притежават свойството, максимумът⁴ на което се олицетворява от него. Така полюсът може да се разглежда като граница, предел или завършек на поредица от проявления на определена битийна форма.

Като се вземе предвид казаното за думата полюс, следва да се заключи, че за да бъде използвана коректно тя, можем да говорим винаги само за два полюса – нито по-малко, нито повече. Няма как ос, отсечка или права да се състои от една точка. Не е възможно тази ос да има повече от два края. Има смисъл да се използва понятието за полюс само ако е налице противотежест на изходната реалност по определен признак. Следователно когато използваме думата полюс, винаги трябва да фиксираме кои две противостоящи си в някакво отношение реалности задават краищата на оста, образувана от тях. Изводът е, че ос, респективно свят, организиран около нея с различен брой от два полюси, е оксиморон⁵. Въпреки очевидната логическа несъстоятелност на словосъчетанието „многополюсен свят” неговите пропагандатори го използват заради солидността, която думата „полюс” придава на държавите с лидерски амбиции за решаване на световните дела, самоопределящи се с нея.

Как се организира картина на света около оси с полюси?

Тъй като темата ни е не просто разглеждане същината и възможната употреба на думата полюс, а смисълът от нейното включване в израза „многополюсен свят”, то следва да се спрем на въпроса за възможните способи за изграждане на представите ни за организация на света. Всяка картина на света (светоглед) решава специфичната задача да даде на хората ориентация в средата, която те обитават. За целта е нужно да се обхванат както всички налични реалности в нея, включително човека, така и мястото и ролята на всяка от тях. Създаваните досега философски светогледи си поставят за цел да очертаят цялостна система за мислене на света. Обикновено тя се състои от взаимно пресичащи се в обща точка оси, всяка фиксираща ключова характеристика на света. Върху тях са разположени различните форми на реалността според определен признак. След очертаване на тези оси човек получава възможност да се определи местоположението и предназначението на битийните форми, като се вземе предвид факта, че всяка ос има свои крайни положения, т.е. полюси.

Ключовият въпрос, който е трябвало да решават създателите на философски светогледи, се отнася до намиране на отправна точка, около която да се изгради съответната картина на света. Спрямо централната реалност – естествена (природа), свръхестествена (Бог/ове), изкуствено създадена (социо-културна) – се разполагат вече разграничените останали елементи на средата. Изключителната важност на крайното основание на всичко съществуващо определя и йерархичния начин за устройство на действителността, при която елементите от световния ред имат различна значимост спрямо водещата реалност⁶ и се намират под нея в ценностно отношение.

Как изглежда картина на света без оси?

В наше време все по-често се оспорва способът за конструиране на светогледа около една водеща реалност, разположена в центъра му и имаща ценностно превъзходство спрямо останалите елементи от действителността. Отхвърлянето на представата за наличието на единствено крайно основание – източник, движеща сила, ръководно начало, опорна точка – означава отказ от монизма като структуроопределящ принцип на светогледа. Този подход води до налагане на плурализма като основен принцип при изграждане на различна от класическата картина на света. Аргумент на последователите на този принцип е уникалността на формите в конкретните области от действителността, която изисква търсенето на специфични причини за тяхната поява и начин на съществуване, а не на едно тяхно крайно начало и „първи двигател”.

Радетелите за създаване на нов тип светоглед се противопоставят на разполагането на формите на битието на оси, пресичащи се в общ център и образуващи единна координатна система, респективно не би трябвало да посочат полюси. Те разпространяват представата, че действителността е лишена от център и периферия с ясно позициониране на елементите спрямо тях. В тази хаотична реалност всеки елемент може да претендира за централна роля и отказва да бъде част от периферията.

Новият тип светоглед прилича на познатата от астрономията констелация, т.е. променяща се конфигурация на космическите тела, в случая на значими фактори в определяне съдбините на човечеството. Това означава, че картината на света на голяма част от съвременните хора по-скоро наподобява мрежа с множество елементи, броят, мястото, функцията и значимостта на които периодично се мени. Това прави нейната конструкция в голяма степен неопределена, а поведението на елементите ѝ – непредвидимо.

Създателите на плуралистична картина на света се отказват от дълго доминиралия в мисленето на хората възглед за йерархично устройство на света и свързания с него принцип на съподчинение между различни по стойност обекти. Те работят за оплоскостяване на действителността, т.е. не желаят да подреждат по значимост явленията от нея. Това отрицание на вертикално подредената действителност за сметка на хоризонтално устроената би следвало да води до извода, че всички съществуващи неща имат еднаква значимост и играят една и съща роля в нея⁷. Ала поддръжниците на „многополюсния свят” съвсем не искат такова равноправие. Напротив, те се стремят да узаконят неповторимостта на отделните „полюси” с тяхната претенция за нееднакво третиране на международната сцена.

Универсализмът в отстъпление и тягата към капсулиране

Днес малцина съвременници търсят общ знаменател на нещата. Приликите помежду им обикновено се пренебрегват за сметка на акцентиране върху отликите помежду им. От погледа често се губи дълбоката битийна основа за сходствата между тях. Общият световен ред става проблематичен. Това рефлектира и върху представите за начина, по който следва да бъдат уредени отношенията между държавите. В тази връзка мога да изразя съгласието си с наскоро заявена от Ювал Ноа Харари теза в текста му „Краят на новия мир”. Там той констатира, че съществуващият доскоро глобален световен политически ред се е разпаднал „най-вече поради атаката на популистки сили, според които патриотичната лоялност противоречи на глобалното сътрудничество”⁸.

Днешната популистка атака срещу международния правов ред от „патриотична” позиция е една от най-очевидните заплахи за универсалисткото мислене, търсещо винаги и навсякъде всеобща основа за съгласие между представителите на човешкия род. Тази атака стъпва върху зле прикрита претенция за превъзходство на даден държавен субект над останалите „актьори” на международната сцена. Представата, че този „играч” не е като другите му дава основание да смята, че за него не важат нито универсалните критерии за оценка на действията им, нито правилата на общежитие, валидни за цялото човечество. Наблягането върху несравнимостта помежду им води не само до пренебрегване на същностните им прилики, но и до претенция за изключителност.

Възраждането на национализма днес води и до тяга към изолационизъм, появила се в съзнанието на мнозина съвременници. В нейната основа лежи неприязънта към глобализацията с нейната свободна конкуренция и налагане на универсалните права и свободи на човека като основа на световния стопански, политически и социално-културен ред. Изолационистите вярват, че е възможно затварянето (капсулирането) на общества и държави, които така ще съхранят самобитното в себе си и ще се предпазят от вредните чужди влияния.

В сферата на международните отношения „многополюсния” начин на мислене води до искане държавата с претенция да бъде самостоятелен „полюс” да бъде третирана извън общия световен ред. Нейните представители оспорват правомощията на наддържавните институции и отхвърлят вече поети от самите тях ангажименти в двустранни или многостранни договори. От това те правят заключението, че е нужно да бъдат въведени привилегии за избрани нации или държави. Така за да се избегне конкуренцията в глобалната икономика, трябва да се наложи принципа на протекционизма, т.е. гарантирането на предимства на стопанските субекти от собствената страна спрямо чуждестранните на вътрешния пазар. Това изкуствено ограничаване на съревнованието обаче има едно гарантирано следствие – снижаване качеството на потребяваните на „затворените пазари” стоки и услуги. В областта на религията този начин на мислене означава фаворизиране на собствената вяра дори когато става дума за различна версия на споделена с други народи конфесия (например православието по отношение на католицизма и протестантизма като форми на християнството).

Ръководителите, искащи възглавяваните от тях държави да бъдат разглеждани като самостоятелни „полюси”, са обладани от самодоволство, търсят самовъзвеличаване и се отдават на самолюбуване. Главната им грижа е да предотвратят промяната на средата съобразно „чужди” примери, да потиснат инициативата на гражданите, за да минимизират рисковете от загуба на властта си. За да се утвърдят задълго, ако не и до живот, начело на съответните държави, те акцентират върху героичните и подминават срамните и позорните дела на предшествалите ги сънародници, внушавайки гордост от славната история у съвременниците си. Противопоставят се на гражданите и организациите, работещи за „отварянето” към различни цивилизации, чрез ограничаване на контактите с техните представители. Те не са доволни от това, че влиятелните международни институции – Световната търговска организация, Световната банка, Международният валутен фонд и др., които определят правилата на международния стопански и правов ред, са под контрола на „Запада”. Проявяват нетърпимост, враждебност и отмъстителност към радетелите за установяване на демократично политическо устройство в подопечните им държави. Проявяват желание за общуване и сътрудничество само с подобни на тях деспотични режими.

„Многополюсният свят” и атаката срещу чуждата свобода

Склонните към авторитаризъм държавни ръководители с претенции за водеща роля в международния политически живот си приличат по това, че отхвърлят свободата като базова характеристика на човешкото битие и основополагаща ценност в живота на хората. По-точно те не приемат нейния универсален характер, като се стремят да ограничат чуждата свобода, за сметка на безпределно разширяване на собствената⁹. Другояче казано, в името на узаконяване на собствения си произвол те лишават от права и свободи гражданите на държавите, които управляват, превръщайки ги в безропотни поданици.

Тези ръководители предлагат за ценностни опори на това покушение срещу индивидуалната свобода колективизма, етатизма и национализма, т.е. идеологии, при които отделната личност няма висока стойност и следователно ограничаването на нейните действия не представлява проблем. На преден план те изтикват обществения, държавния и националния интерес, разбирани по изгоден за тях начин. Поданиците се убеждават, че си струва да жертват индивидуалната си свобода, а понякога и живота си, за постигане на общи цели, които всъщност обслужват властимащите. Често в подкрепа на този поход срещу свободата на индивидите или малки групи от тях се използват етнически, религиозни и други традиции от миналото.

Волята за „абсолютна власт” и „многополюсният свят”

Възходът и засилването на влиянието върху живота на съвременниците на лица с ярко изразен властови нагон е особено тревожен. За жалост, мнозина обитатели дори на „западния свят” са благосклонни към личностите с тиранични нагласи. В полза на такава констатация говорят засилващите се опити на немалко разполагащи с някаква власт лица да налагат своята воля на другите. Авторитарният тип хора предприемат целенасочени действия за ограничаване на чуждата свобода, използвайки целия възможен набор от средства за това: потискане, тормоз, преследване и др. Мнозина лесно се примиряват с принудителното отнемане на личната им свобода. Те споделят илюзията, че покорството им ще ги предпази от чуждия произвол. Същевременно усилията за установяване на тотален контрол върху живота на хората в Китай, Русия, Иран и др. под. отблъсква собствените им граждани, като свободолюбивите сред тях напускат родината си.

„Новите диктатори” обикновено получават властта си по законен начин. Те са избрани във формално демократични процедури, макар често зад тях да се крият различни по вид манипулации – купуване на гласове, изнудване или някакъв вид натиск над слаби и зависими хора. От друга страна, тези властолюбци използват страховете на хората и се опитват да насадят в общественото съзнание редица изгодни за целите им идеи. В днешната ситуация на търсена от мнозина сигурност в близкото и познатото ежедневие приемливи изглеждат проявите на нетолерантност и дори насилие към „различния”, отказът от диалог с малцинствата и прогонването на чужденците. А това означава непризнаване равноценността и достойнството на „другия”, с логично последващи отхвърляния на универсалността на човешките права и свободи. Така се стига до оправдаване на дискриминацията над „ненашите”.

Какъв е смисълът на стремежа за изграждане на „многополюсен свят”?

Тук следва да припомня, че борбата за това кой индивид, коя общност от хора или държава ще изпълнява водеща роля, като дава посока в развитието на света като цяло, е постоянна и ожесточена. Днешната епоха не прави изключение, като настоящият международен ред също е оспорван от негови врагове, които се борят за отхвърлянето му. Той е изграден в специфична ситуация – след края на Втората световна война, която е била най-ярката проява на антихуманизъм в човешката история. Затова и неговите творци го полагат върху хуманистичната идеология, като постепенно чрез нея се узаконява набор както от универсални човешки права и свободи, така и от всеобщи човешки ценности. Създателите ѝ са приели, че любовта към идеала на човечността и обичта към отечеството могат да се съгласуват, като се допълват, а не се изключват взаимно.

За жалост, днес немалко идеолози и държавни ръководители оспорват както съществуващата система от международни институции, така и нормите, спрямо които тя действа. Прокламираният под булото на самобитното егоизъм на отделни държави има за резултат стремеж за оправдание на господстващото им положение ако не в целия свят, то поне в рамките на запазена сфера на влияние, включваща най-често техните съседи. Политическото, стопанско и културно подчинение на тези суверенни държави и превръщането им във васали на метрополията означава налагане на потисничеството върху тях като норма. Узаконява се насилието като средство за осигуряване на хегемония. Империалистическото мислене ражда агресия и води до експанзия. Претендентите за заемане на самостоятелни „полюси” в предлаганата от тях различна подредба на света всъщност търсят безнаказаност за своите антихуманни дела. Искането им за самостоятелно третиране е опит да се узаконят техните постигнати със сила завоевания, като не им се търси отговорност за принудата, с която те са постигнати.

В днешно време хората са изправени за пореден път пред прастара дилема – все същия избор между свободата и тиранията. Под нова форма се проявява известното от хилядолетия противоборство между радетелите за свободно действие на всеки човек и защитниците на привилегированото му ползване от ограничен кръг лица. Иначе казано, понастоящем отново всеки човек трябва да направи избор между „невидимите лагери” на защитниците на свободата и на несвободата. Групирането на „актьорите” на домашната и международната политическа сцена в два блока има скрита ценностна основа. В единия се включват държави, национални организации, международни институции, стопански субекти и др., които стъпват върху основополагащата роля на свободата в човешкия живот и възможността за нейното универсално използване, а в другия – борците за нейното ограничаване за преобладаващата част от социалните „играчи” и съсредоточаването ѝ в ръцете на един или малък брой потребители.

Идеята за изграждане на „многополюсен свят” е опит на противниците на либералната демокрация да узаконят някакви форми за управление, явяващи се алтернативи на обединените около ценността „свобода” множество държави. Днес се формира „антилиберален лагер”, включващ озлобени от липсата на перспектива авторитарни ръководители, които водят „бой последен” преди следващите поколения от техните страни окончателно да възприемат стандартите за добър живот на страните от „свободния свят”. Те се стремят безуспешно да пречупят правно-политически, икономически и социално-културни тенденции, зададени от техните „врагове” от „западния свят”. Ала не са в състояние да предложат примамлива алтернатива дори на собственото им население под формата на привлекателен начин на живот, камо ли да предложат пример за граждани на други държави в това отношение. Единственото им оръжие е страхът, с който държат в подчинение поданиците си, като същевременно изнасят само уплах от унищожение на гражданите на чуждите държави. Заплахите към враговете на деспотизма са само нескопосна мимикрия за скриване на моралната им немощ, имитация на сила от маргинали, осъзнаващи скорошния си крах.

Страните, които се застъпват за „многополюсен свят”, тоест за реформа на международния ред и международните институции, имат вътрешно противоречиво отношение към „Запада”¹⁰. От една страна, той ги привлича като магнит – затова и трансграничната миграция не е нито към Русия, нито към Китай. От друга страна обаче, те му завиждат, мразят го заради продължаващото му могъщество¹¹ и привлекателност („мека сила”). Същевременно се възползват от глобализирания световен пазар – формиран от омразния им „Запад”¹².

Как да се защити хуманизмът като основа на единния световен ред?

Противодействието на днешните тирани предполага както разкриване на същинските им мотиви да искат узаконяване на „правото” им да образуват самостоятелни „полюси” в международния политически живот, така и защита на хуманистичната парадигма в съвременните условия, като идейна основа на вече съществуващия световен ред. Що се отнася до първата задача, то по-горе се опитах да посоча възможно нейно решение. За да се защити хуманистичната позиция обаче, е нужно на човешкото битие да се погледне от специфична перспектива – като сложно структурирано, съдържащо в себе си различни пластове и множество техни проявления. Отчитането на едновременното влияние на тези измерения на човешкото битие върху поведението на хората изисква готовност в него да се вижда както многообразието, така и единството му. При това и двете да се съхраняват в синтез, а не тържеството на едното да е за сметка на унищожаване на другото. Всички измерения на това битие – образуващи самостоятелни оси с полюси, формирани около водещите хуманни ценност: справедливост, добро, истина и красота, следва да образуват обща координатна система, в основата на която да стоят уважението към достойнството и свободата¹³ на човека. Тогава ще стане пределно ясно, че всички, които не възприемат тази отправна точка, гравитират около осите на антихуманизма с техните отрицателни „полюси”: несвобода, несправедливост, зло, неистина, грозота.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012, 2016–2017), член-основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011), член-основател на Българското философско общество.

––––––––––––––––––

[1] Към тях могат да се добавят и претенденти за по-значима роля в световния политически процес като Турция, Иран, Индонезия, Нигерия и др.
[2] Използването на думата „Запад” за обозначаване на кръга от държави, изградени около хуманистичната идеология с нейната водеща ценност свободата, е неуместно, тъй като смесва различни критерии за определянето им – географски и ценностен. Коректно е да се говори за „свободен свят”, в който влизат държави, разположени в различни части от планетата Земя, но обединени от вярата във фундаменталната роля на свободата в човешкия живот и нейното превръщане в основа, върху която са изградени всички социални области: политиката (либералната демокрация), правото (равностойното съревнование на страните в юридическите спорове), стопанството (конкуренцията в пазарната икономика) и т.н.
[3] Такива могат да бъдат открити в текста на Пламен Моновски, „Няма да има многополюсен свят, Жозефин” //в-к Капитал, 01.12.2022. В него за автор на концепцията за „многополюсния свят” се сочи бившият министър-председател на Руската федерация Евгений Примаков, който тръгва от идея на бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, изказана през епохата на „студената война”.
[4] Разбиран като нещо крайно (екстремно, радикално), негови синоними могат да бъдат прекалеността или прекомерността.
[5] „Многоцентров” или „полицентричен свят” също е немислим без противоречие, стига светът да се структурира като координатна система с ясно фиксиран център и периферия.
[6] Повече за начина, по който се изграждат класическите светогледи, виж в параграфа „Философията като светоглед” от книгата ми Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек, София: „Парадигма”, 2019 г.
[7] За този начин на конструиране на картина на света виж параграфа „Различният поглед към света” от горепосочената ми монография.
[8] Харари, Ювал Ноа, Краят на новия мир //сп. „Култура”, бр. 1, 2023 г., с. 24.
[9] Повече за този феномен виж в текста си „Съвременни перипетии на свободата” //сп. „Известия на ДЧЕС в МГУ „Св. Иван Рилски”, Т. ХVII, 2017 г.
[10] Това е не географска, а културно-политическа реалност – например Япония и Южна Корея без съмнение принадлежат към „Запада”, докато Русия, макар че е в Европа, не е част от него.
[11] С това донякъде може да се обясни обстоятелството, че Китай и Индия гласуват „въздържал се” по резолюциите на ООН, които осъждат руската агресия в Украйна. Те не се солидаризират с Украйна, защото я смятат за протеже на „Запада”, но не се солидаризират и с Русия, защото ги е страх от силата на „Запада” да им налага санкции и ограничения, от които те самите биха пострадали.
[12] Те изнасят зад граница разнообразни суровини и продукти – Китай (всякакъв вид промишлени стоки), Русия (енергоносители), Индия (стомана и компютърен софтуер), Бразилия (захарна тръстика, гориво на растителна основа – рапица), Южна Африка (цветни метали) и др., като активно участват в световната търговия и се възползват от нейните предимства.
[13] Самата свобода има двойствена природа – от една страна, сама се явява една от общочовешките ценности, а от друга, е условие за постигане на останалите.