Досега, за повече от година и половина – времето, в което публикувам в портала на „Култура”- съм писал само няколко пъти за конкретни книги, излизали у нас през този период. Рядко си позволявам да говоря за белетристика и за четенето на белетристиката. Въздържал съм се от това удоволствие напълно съзнателно.
Изтече много време. Не помня колко време точно мина от излизането на статията ми за романа на Греъм Грийн „Силата и славата”. Прочелите тази книга си спомнят просмуканите и прогнили от тропическата влага села на Юкатан, в които евхаристията е забранена. С указ, издаден от Режима. Мексико от трийсетте години на миналия век, в което Мексико революционната власт заплашва с разстрел всеки свещеник, който извършва освещаване на даровете и даването на причастие.
Тази година на български беше издадена и творбата на Греъм Грийн „Монсеньор Кихот”. Авторът ме вълнува трайно и затова реших да напиша няколко реда и за този негов роман.
Това е описанието на едно пътуване. От Ла Манча през гроба на Генералисимуса до Галисия, родния край на Генералисимуса, който край може да се види и като есхатологичното начало за пътуващите към него герои на романа.
Отец Кихот, енорийският свещеник на Ел Тобосо, тръгва на път със своя сеат, модел „600”, придружен от Санчо – кмета на градчето. Говорим за Испания от втората половина на седемдесетте. Франко вече не е сред живите. Марксистката литература отново не е в забранения списък, а кметът на Ел Тобосо е убеден комунист, който изгубва изборите и трябва да предаде властта на противниците си. Подведен е бил от местните ренегати в партията. Така казва той – Санчо. Малко преди това отец Кихот е станал монсеньор. По силата на една ненадейна среща с епископа на Мотопо, италианец, говорещ добре испански, проводен от Курията на специална мисия в Испания. Желанието за пътуване при двамата – отец Кихот и кмета Санчо – съвпада в един момент и ги изпраща заедно на път. Те са приятели и от преди това впрочем.
Епископът на дон Кихот не може да повярва на писмото, получено от Рим и подписано от Светия отец, с което се нарежда утвърждаването на отец Кихот като монсеньор. Епископът знае, че отецът от Ел Тобосо, ако не и луд, е поне неблагонадежден със своята… Само епископът знае с какво точно е неблагонадежден този човек. Санчо не може да повярва, че е бил подведен от другарите си и че „фашистите” в Ел Тобосо се надигат отново така мощно. Значи, и двамата имат основание да не вярват и да пътуват.
Греъм Грийн репликира стилно Сервантес. Санчо и отец Кихот тръгват със сеата „Росинант” и с няколко щайги манчегско вино. Имат със себе си сирене и наденички. Сеатът е стар и е на път да си отиде заради ръждата си. Това ще бъде неговото последно пътуване. Не само неговото последно пътуване.
Романът се състои от разговорите между двамата приятели. На поляните край шосетата на Кастилия, Леон и Галисия монсеньор Кихот и кметът-марксист Санчо приятелски си общуват през непрестанните си спорове за това дали Торкемада е по-страшен от Сталин. Разговарят за всичко. За космоса, космонавтите, Бог и провидението. Правят го, докато отварят по някоя и друга бутилка от манчегското вино, което са взели със себе си. Взели са няколко каси все пак, та имат време. Идва и времето, в което се сблъкват с хората от Гуардия сивил. Защото са съмнителни. Защото единият е обут в червените чорапи на монсеньор и е със съответния нагръдник, но в колата му се открива книга от Ленин.
Всъщност, става така, че тръгват на път, тъкмо за да отидат в Мадрид и да купят червените чорапи и нагръдника, които се полагат на един монсеньор. Нещо, на което настоява Санчо, а не отец Кихот. Отецът не държи на чорапите си. Даже напротив, той не ги иска, не желае да обува тези червени чорапи.
Греъм Грийн успява да покаже по велик начин приятелството. Приятелството между двамата е ключът към цялото. Приятелството е онова, което е отвъдното, както на Испания и на жестокото политическо противостоене в нея, така и на онова, което е отвъд нея. Това приятелство е отвъд Испания на франкистите и тази на републиканците и даже е отвъд марксизма и теизма. То е онази любов, за която и двамата знаят и не знаят точно. Между другото Санчо е учил богословие в Саламанка. И знае. За св. Тереза Авилска и за св. Йоан Кръстни.
Отец Кихот е особено привързан към писанията на св. Франциск Салски, който пише: „Наред с разсъжденията и решенията е добре да използваме беседата и да поговорим понякога с нашия Господ, понякога с ангелите, със светците и със самите себе си, със собственото си сърце, с грешниците, и дори с неодушевените предмети.”
Точно затова монсеньор Кихот не може да си представи раздялата със своя ръждясал и умиращ Росинант.
В самия край на повестта, който следва почтително Сервантес, е казано така: „Кметът не пророни дума чак до Оренсе, в ума му се беше загнездила съвсем необичайна за него идея. Защо става така, че омразата на хората – дори на човек като Франко – умира със смъртта им, докато обичта, обичта, която беше започнал да изпитва към отец Кихот, като че ли сега се разрастваше въпреки окончателната раздяла и настъпилото завинаги мълчание – и докога, чудеше се той някак уплашен, беше възможно да продължи такава обич? И как щеше да завърши?”
