
И рисува със светулки на върха на четката, и изпълва с щурци простора на картината
Художникът Любен Генов на 60 години
Димитър Аврамов разказва как някъде в началото 60-те години на ХХ век, в годините на т.нар. „размразяване“, той заедно с пловдивския художник Георги Божилов-Слона заминават за Париж на някакъв младежки културен фестивал да видят, аджеба, какво точно се случва в Меката на изкуствата. Георги Божилов е по онова време млад художник, има-няма трийсетинагодишен, обещаващо име за обновяване на българското изкуство, едва отърсващо се от догмите на култа; тоест идеята е, че във френската столица и ние, българите, ще покажем, че можем да дадем нещо на света. Има какво. Не става обаче така, Димитър Аврамов е разочарован. Париж по онова време е царството на информела, на върха са художници като Жан Дюбофе, Пиер Сулаж, Жорж Матийо, Жан Фьорие… Докато в България фигурата – макар вече не толкова строго и масивно очертана, все пак продължава да е господарка. Оттогава българските живописци са изминали много пътища, претърпели са множество изменения, открили са всякакви посоки – и нови, и стари, и изпробвани, и непознати… Или, както отбелязва Ружа Маринска за новото поколение художници (през ноември 2014 г. при откриването на изложбата на Любен Генов „Акустичен пейзаж“ в галерия „Сезони“): „Любен Генов принадлежи към едно поколение, което стартира в художествения живот в момент на неговото освобождаване от условности, догми и компромиси. Точно сега ние отбелязваме тази граница отпреди 25 години. Тоест това поколение художници се появи, когато битките за еманципация на формата в изкуството бяха останали в миналото, те бяха спечелени. То се вля в живота, когато артистичната свобода сякаш беше извоювана“. И – вече конкретизирайки, изтъкнатата изкуствоведка казва: „И Любен Генов е открил, по-скоро почувствал своето художествено пространство именно в абстракцията, днес наричана информел“.
Да, информел, това е течението в изкуството, за което се сеща човек, когато гледа картините на Любен Генов. Спрямо картините му понятието е използвано и от друг познавач, Надежда Джакова: „Картините на Любен Генов са вихър от цвят и нюанс, тайнствени, магични и метафорично зрелищни в духа на информел“. Художникът обаче предпочита да помества творчеството си не сред многотията от определения и стилове в изкуството през ХХ век (които започват още от деветнадесетия), а съвсем другаде, изненадващо другаде: „Природата с нейните състояния, гледките, неръкотворното – за мен това са дълбоките извори на вдъхновението“. Нарича ги „спектакли на натурата“: „Морето, езерото, голямата река, бреговете, широките земни пространства, далечният хоризонт, гледките отвисоко, небето, облаците, изгревите, залезите, сноповете светлина, луната и звездите, растителността, вятърът, дъждът, снегът, вълните, нощта, утрото, сезоните – това са нещата, които вълнуват художника в мен“. Думите са изречени през октомври 2012 г., четиринадесет години по-късно при откриването на изложбата му „Променада“ в галерия „Стубел“ (5–21 ноември) Любен Генов ги препотвърждава: „Картини, инспирирани от натурата и нейните преходни състояния – от простора на откритите хоризонти, небесната синева, лазурните дълбини, уловените въздушни вибрации или трептящата игра на светлините и сенките в разлистените корони на дърветата“. Или, нека обобщим: вярно, „информел“, също така „поантилизъм“ (Пламена Димитрова-Рачева), че дори и „абстрактен експресионизъм“ (Даниела Чулова-Маркова), но сякаш най-точно „пантеизъм“ (Пламена Димитрова-Рачева, която изтъква „пантеизма на неговия естетически възглед“). Но с едно допълнение, важно според мен допълнение: това е един „поетичен пантеизъм“…

В думата „пантеизъм“ се съдържа името на древногръцкия бог Пан, бога на природата. За него в „За упадъка на оракулите“ (в съчинението „Moralia“) Плутарх разказва, че когато морякът кормчия Тамус, египтянин, преминавал покрай остров Паксос в Йонийско море, от брега някой го извикал три пъти по име и му заръчал да възвести на света, че „Великият бог Пан е мъртъв!“. Тамус изпълнил поръчението и тутакси дочул някъде издълбоко от сушата стонове и вопли, вероятно на нимфи, дриади и русалки. Това се случило по времето на император Тиберий, роден на същата дата като Вера Недкова, 16 ноември 42 г. пр.Хр. (Любен Генов е роден на 18 ноември). Историята е заимствана от Ницше 19 века по-късно, когато обявява във „Веселата наука“ (1882), че „Бог е мъртъв!“. Като възгласът на немския класически филолог се превръща в може би най-коментираното изречение от мислителите и философите на ХХ век. От своя страна американският поет Езра Паунд се хваща за думите на древния египетски моряк, за да напише стихотворението „Приказният Пан е мъртъв“, преведено на български от големия Николай Кънчев:
Пан е мъртъв. Приказният Пан е мъртъв.
„Ах, главите свели си, девици,
изплетете му от листите корона!“
„Няма листи в това лято
и тръстиките са сухи,
как да изплетем корона
или пък с цветя да го прославим!?“
„Аз не мога да ви кажа.
А Смъртта е повлекана.
Аз не мога да ви кажа.
Как да разбера тогава
тя с какво го е отвлякла
през такава глуха есен?“
Е, живописта на Любен Генов отрича това твърдение, отрича че „Пан е мъртъв. Приказният Пан е мъртъв“. Напротив, в картините му Пан е жив, по-жив от всякога. Те са сякаш рисувани не с бои, а със светулки – светят, светят приказните насекоми на върха на четката му и пораждат в душите ни магически представи. Например: лятна нощ е, звездите на небето блестят примамливо, а във въздуха се носят още по-примамливо светулките, с които той рисува и които прорязват тъмнината и пробуждат съществото ни за мечтания и въздишки. И още: есента е обагрила във всякакви краски планината, гората се смее пред нас, превърнала се във вълшебен килим, на който ти идва да се качиш и да полетиш. Забележително е, че Любен Генов не рисува зимни картини, студени (но пък рисува водни) – неговите създания са от топли до горещи, температурата е доста над нулата. В платната му пролетта буйства с цялата своя могъща сила, пред очите ни се е разстлала пъстра черга от цветя във всякакви цветове – сини, оранжеви, резедави, бледорозови, погледът ни е препълнен от това чародейство и не може да се насити на красотата му. В гората сред избуялите зелени дървета птички пеят, кълвачи дълбаят, а над полето сладкопойни чучулиги се издигат… Пърхат пеперуди, жужат пчели – аркадия, ние сме насред аркадия, все едно разказана от Вергилий, водача. И през целия слънчев ден чакаш вечерта със светулките, за да чуеш мелодията на щурците и музиката на Пан, на великия бог Пан със сирингата (панфлейтата, вълшебната флейта), с която той огласява пространството надлъж и шир, изпълвайки въздуха с прекрасни звуци, които те въздигат и ти все едно не стъпваш по земята. Музика, музика на сферите. Музика на сферите, които са точки – прецизно подредени и натъкмени точки… Като сред тая космическа музика се открояват не само сирингата на Пан и флейтата на Моцарт, но и синестезията и композициите на Кандински: „Цветът е клавиатурата, очите са чукчето, душата е пианото със струните. Художникът е ръката, която свири“, додекафонията на Шьонберг: „Могат да се свирят мелодии, изградени от светове“, лирическия орфизъм на Аполинер: „Желанието на живописта е да създаде чиста цветова хармония като музиката“… Откроява се сред нея и гласът на Любен Генов – един спокоен и непровокиращ, а стабилно разясняващ глас: „В „Променада“ е търсен и друг смисъл, свързан с абстрактната същност на музиката като идентична на живописта абстрактност“.

Идентичности, идентичности и повторения, с две думи природа + музика. Едната е на върха на четката като светулка, като Пан; другата е в простора на картината като щурец, като сиринга. По „Променадата“ на Любен Генов вървиш сред светлини и звуци като един същински естествен човек, тоест като истински човек. Човек, който е в природата и който е природа; жив човек…
А живият човек води към живия бог. И тъкмо поради това великият бог Пан не е мъртъв, великият бог Пан е жив. В картините на художника Любен Генов е жив…
И свири в тях; свири, рисува и танцува…

