0
3403

Народопсихология

AZahariev

Като цяло, да се прави народопсихология, е нескромно и дори нахално. Не отричам дисциплината в нейното си, принадлежащо й, цяло, но изпитвам обикновените притеснения от теоретизирането в посоката на обемане на народния дух. Този вид обшивания и изплисквания са, знаем, не просто прекалено смели, но и твърде рискови.

И въпреки това народопсихологията е нещо, което не престава да изкушава. Всеки ден  ставаме не само слушатели, но и говорители на нови и нови опити по разнищването на народния дух. Говоря за начина, по който се поднасят новините в информационните медии, за стандартите на общуване помежду ни, за склонността ни да се самоанализираме като народ, като нация.

Ние, българите, сме с много силно развитото самосъзнание на аналитични хора, на мислещ активно върху себе си народ. Може би си позволявам повече от разумното като определение, но ми се вижда, че не бъркам с току-що казаното.

А това, което намирам за интересно в авторефлексията на българинаq е следното. Онова,което си позволявам да припиша на българина, е нуждата му от народопсихология. Българинът –  и това е нескромен опит за народопсихология – е силно зависим от народопсихологията си, което автоматично  потвърждава факта на усета за ставане, за народоосъществяване в процес, в динамика.

Вълнуващото е там, че българинът като че ли си иска народопсихологията като доминантен фактор във своето саморазбиране, но се самоусеща като индивидуалист до степен на антисоциално поведение, което е израз на самостойност, противостояща на обществото. Отстояваната, отбранявана самобитност на субекта. Която предизвиква враждебност. Не става дума за проста диалектика обаче. Тук е интересното.

Самобитността на личността. Нея имам пред очите си, говорейки за индивидуализма,  но мисля и за нуждата на българина от народопсихологически неща. Става дума за нещо като разкъсване между народността и персоналното.

Българинът си я иска народопсихологията. Точно, може би, защото не иска да бъде вписван, причисляван и да бъде виждан като народ. Иска я заради онова свое чувство за особеност.

Ако го нямаше чувството за особеност, ако не съществуваше споделеното усещане за странност като народ, като страна, нямаше да го има и желанието за правене и поддържане на народопсихология. То ни поддържа, защото ни разграничава.

Всъщност, искам да кажа, че народопсихологията ни трябва така много, защото желанието ни за индивидуализация е толкова силно, че прониква в националното ни самосъзнание.

Казано просто, толкова силно искаме да бъде индивидуалности, че прехвърляме това си желание и върху онова, което все пак възприемаме като свързващото ни.

Но тук имаме проблем.

Ние, българите, не спираме да разглеждаме общността си като нещо, което би трябвало да възпроизвежда собствената ни, лична особеност.

Това са нормални неща. Но при нас, българите, са пресилени, според мен.

Народопсихология.

Силно е да имаш народопсихология заради индивидуалността си. Странно е, че българското вървене към народопсихологията преминава през егоизма.

Но това не бива да ни плаши.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияВсички разкази заедно
Следваща статияЕвропа и бежанците