
За музиката на френския мат-рок/пост-метъл/нойз-джаз квартет Ni преди първия им концерт в България разказва басистът им Беноа Льоконт
Ni са експериментална формация от кръвната група на Mr.Bungle – в друго време, на друг континент и друг език… E, то езикът на инструменталната музика, казват, е универсален, но все пак. Група от Бург ан Брес, Франция, с три дългосвирещи и два кратки албума зад гърба си – всеки със собствена история. Група от семейството на лионския авангарден независим лейбъл Dur et Doux, от чиито артисти вече слушахме в София триото PoiL (през 2014 г. по покана на „Аларма Пънк Джаз“ и Secretcheese) и квинтета PoiL Ueda – същите музиканти плюс японската певица и виртуоз на традиционния струнен инструмент сацума-биуа Джунко Уеда и басиста на Ni Беноа Льоконт (през 2023 г. в афиша отново на „Аларма Пънк Джаз“, този път – в партньорство с „Пост Култура“).
Ni – поименно Антоан Беард (китара), Франсоа Миньо (китара), Никола Бернолин (барабани) и Беноа Льоконт (бас), е по собствените им думи „четириглаво чудовище“, напуснало утъпканите пътеки на френската сцена, за да заживее „в сложния свят на електрически звуци и разнообразни полиритмии“. В „храма на Ni“, както казват самите те, „винаги е буреносно, децата се разбягват във всички посоки, а родителите им танцуват около празничния огън“.
Четиримата пристигат в София по покана на екипа на новооткрития клуб „Паве“ под Столичната библиотека на 14 януари (вторник), за да представят третия си пълнометражен (и концептуален) албум Fol Naïs, издаден преди 13 месеца от Dur et Doux. A малко преди това ние разговаряме с басиста Беноа Льоконт, когото, да припомним, познаваме още от PoiL Ueda, от някои записи на PoiL като квартет, от PinioL – общия проект на музикантите от PoiL и Ni, както и от първия албум на етиопско-френския квинтет Ukandanz с Аснаке Гебрейес, който също ще свири за първи път в София в началото на април.
Бен, нека да започнем с това как опитът ти с всички тези формации взаимодейства с музиката в основната ти група – къде са пресечните точки и съответно отликите?
Да, свиренето във всички тези групи има някои общи моменти – влиянията, креативността, странността. Музиката, към която във всяка от тях се стремим и сме се стремили, е малко… някак… находчива и чудновата (играта на думи тук е буквално tricky and freaky, б.а.). Усещането за рок и рокаджийският маниер също ни обединяват, но едновременно с това е напълно различно да се свири с Ni, с PoiL, с Ukandanz, с PoiL Ueda… – особено с PoiL Ueda, защото там, както знаете, ние акомпанираме на певица (Джунко Уеда) и смесваме нашите композиции с японска традиционна музика. PoiL Ueda е страничен проект, наистина твърде различен и от PoiL като трио, и от PoiL като квартет с мое участие. С Ni създаваме инструментална музика и с нашите инструменти можем да изразим наистина много неща. Това е и силата на тази група – че можем да разказваме истории без думи, без пеене, без глас… За мен да свиря бас във всички тези групи е огромно щастие и се чувствам късметлия, че работя с такива добри музиканти, като с всяка от тях е различно, защото хората са различни, атмосферата е различна, начинът на работа не е съвсем същият… Но може би наистина общият знаменател при всички тези банди е в търсенето едновременно на прецизност и на отвореност в структурата.
Разкажи ни за новия албум и за образа на придворния шут като символ на свободата на словото, разработен в пиесите, които ще представите и в София.
Заглавието на последния ни албум е Fol Naïs, което на старофренски, така, както се е говорел през XV–XVI век примерно, означава „родѐн луд“. В този албум ние искаме да отдадем почит на кралските шутове, на самата фигура на кралския шут. Във всеки албум на Ni следваме някаква концепция и тук основната линия е линията на кралския шут като историческа фигура. Това е чудесен източник на вдъхновение (всички тези истории за шутове, достигнали до наши дни), който повлия и върху композирането на самата музика. В този албум, Fol Naïs, музиката е малко по-забързана и по-налудна, отколкото в предишния ни – „Пантофобия“ (страх от всичко, б.а.) от 2019 г., който беше по-мрачен, по-тъжен и с повече метъл звучене. В „Пантофобия“ нямаше толкова налудничави и смешни моменти, а за Ni смешната страна е съществена, смешната страна дори в тежката музика… От друга страна, отдаването на почит на всички тези шутове в човешката история е важно, защото на тях им е било позволено да отварят устата си пред краля и посредством иронията и сарказма всъщност да бъдат много критични. Нещо, което сме забравили в днешните времена, когато всеки може да се изразява свободно и свободата на словото е даденост.
Кои са съвременните шутове?
За нас групата Ni също е нещо като шут, който се съпротивлява на движението по коловоза и търси нови пътища. Този шут продължава да изследва и винаги се опитва да внася по нещо ново и свежо, а не просто „да разказва едни и същи стари шеги“. Образът на шута ни подхожда и защото не искаме да изглеждаме прекалено сериозни.
Как се вписва в общото звучене на Ni този актуален албум? И колко са различни песните от него, изсвирени на живо днес – малко повече от година след датата на излизането на албума?
Ni в крайна сметка е доста класическа група за две китари, бас и барабани като инструменти. Прост инструментариум за рок музика, но ние винаги работим над композициите и звука си много дълго и прецизно. И за да са толкова различни албумите ни, роля играе и това, че всеки от тях е записван в различно студио и с различни тонинженери. Само последните два албума са смесени и мастерирани от един и същи човек – нашия приятел Реми (R3my Boy), който смеси и мастерира и албума ни с PinioL, но и някои албуми на PoiL, също на Le Grand Sbam и на много други банди от лейбъла Dur et Doux. Подхождаме към песните така, както са записани, към готовите им версии като към източник. Те се развиват на сцената, по-дивашки и по-брутални са на живо, но нямаме много постпродукция, не ги доукрасяваме. Имаме оставени малки моменти в самите пиеси, където да импровизираме, но като цяло музиката е написана предварително. Конкретно в Ni нямаме чак толкова импровизация извън зададената структура, но пробваме да добавяме различни бои, като разработваме някои написани части – ако в оригинала даден мотив трае 10 секунди, ние можем да го удължим до минута, че и повече, изпробвайки възможностите на различните педали и ефекти, които ползваме. Импровизацията не е големият специалитет на Ni, но понякога тръгваме и по този път – ако единият от китаристите ни скъса струна по време на песен (и това е ставало), или пък без непременно да е вследствие на инцидент – между две песни примерно, след като сме завършили едната и преди да се хвърлим в следващата. Понякога по този начин откриваме някакви нови пътища, които решаваме да изпробваме и следващата вечер. След почти две години свирене на тези песни, макар да са стриктно и прецизно разписани, днес те не са същите песни…
Ще те върна към края на предишното десетилетие – към PinioL, където не просто гостуваш на PoiL от Лион, а заедно създавате Франкенщайн от двете групи. Разкажи ни за този експеримент.
PinioL е по-особен случай, да. Тази идея дойде след като двете групи – PoiL и Ni – бяхме пътували заедно по турнета непрекъснато в продължение на цяла година или две. На този етап вече бяхме станали много добри приятели и тогава на мениджъра ни му хрумна идеята да направи една група от двете. Беше голяма забава – самата идея за обединяването на две групи, всяка от които има толкова наситен звук. В началото съвсем не бяхме сигурни, че ще се получи нещо, което да става за слушане, тъй всяка от двете формации по свой начин оперира с прекалено голям брой елементи и прекалено много ноти – не просто един музикант от едната група да влезе в другата. В крайна сметка на всеки член от PoiL и Ni беше делегирано да напише по една пиеса за цялата двойна група (партиите на всички инструменти), а то не е толкова различно от това, което винаги сме правили четиримата в Ni един за друг.
Макар вече да си бил тук веднъж с PoiL Ueda, все пак с основната си група Ni идваш за пръв път, така че го броим за дебют на българска сцена. Какво ти дава като усещане свиренето на места, на които не си представял авторската си музика досега?
И аз, и останалите в групата обичаме първите концерти на нови места, където да представим музиката си. Особено когато тя получи отзвук у нови хора. Понякога това е много далеч от дома, друг път – много близо. Удоволствие е, когато е по-далечко, защото през последните 6 или 7 години пътуваме основно в едни и същи страни – Германия, Нидерландия, Белгия, Швейцария… Така че е добре понякога да откриваме нови за нас части на света, нови хора, нови пространства. Да, понякога е рисковано. Може да имаме само 20 души публика… Но пък когато тези 20 души останат до края на концерта, защото им е харесало, на следващия ден свирим още по-добре и по-вдъхновено.