След „Ще се видим там горе“ (2017, реж. Албер Дюпонтел) дойде ред и вторият роман от поредицата на Пиер Льометр „Деца на бедствието“ да се сдобие с филмова адаптация. „Цветовете на пожара“ (реж. Кловис Корнияк) е ефектна, многопластова драма, съчетаваща по любопитен начин литературната ерудиция на Льометр с киноманската култура на Корнияк. Който е гледал първата екранизация обаче и открие паралелите във формалната орнаментика, съвсем уместно може да се зачуди дали пък разнообразните асоциации и препратки към света на Седмото изкуство също не са вдъхновени от литературния извор…
Следата „Жьоне“
Дали има актьор, който снима филм като режисьор и избира за себе си ролята на Злодея (или просто на злодей) в него? Е, това със сигурност не е Кловис Корнияк, що се отнася до „Цветовете на пожара“, както преди пет години не беше и Албер Дюпонтел – пред и зад камерата на „Ще се видим там горе“. С десет години разлика във възрастта двамата френски актьори са се снимали заедно в един-единствен проект – „Най-дългият годеж“ (2004, реж. Жан-Пиер Жьоне), при това във второстепенни роли. После Дюпонтел се заема с романа на Пиер Льометр „Ще се видим там горе“, а пет години по-късно носителят на литературната награда Гонкур лично избира Корнияк да режисира втората част от трилогията му (която включва още издадения през 2020 г. роман Miroir de nos peines). И двете екранизации са видимо повлияни от неповторимата естетика на Жьоне и по-специално от духа на „Най-дългият годеж“. Ефектите са по-разпознаваеми в първия филм, но е достатъчно да видите карикатурните близначки на безхарактерния чичо Шарл, избора на актьор за ролята на юношата Пол, както и цялата сюжетна линия с обожаваната дива Соланж Галинато (ех, тази Фани Ардан!), за да се предадете на носталгията по безследно изчезналата (изглежда) киномагия на Жан-Пиер Жьоне.
Семейство в криза
След като филмовият Едуар Перикур излетя от терасата в „Ще се видим там горе“ (отклонение от пред-писаното в романа), внукът на могъщия банкер Марсел Перикур излита от прозореца и се приземява върху ковчега на дядо си – многозначителна приемственост в семейната сага, която отприщва терзанията на Мадлен Перикур. Десетина години след събитията от първата книга последиците от Голямата война вече не са определящ фактор за хода на сюжета и в живота на семейството. Назрява нова трагедия на фона на една Франция, изправена пред икономическа криза и наблюдаваща с безпокойство възхода на националсоциализма в съседна Германия. Годината е 1927, а Мадлен се оказва единствена наследничка на финансовата империя на баща си. Тъй като отказва да дели властта и благосъстоянието със себелюбивите мъже от обкръжението си, малко високомерната дама пропада мълниеносно от пиедестала на привилегированата си класа до дъното на банкрута и разорението. Принудена да се грижи почти сама за скромния нов дом и за парализирания си син Пол, Мадлен (по съпруг Прадел – капитанът от първата част, съсипал живота на брат ѝ, за когото се твърди, че е заминал в неизвестна посока) разполага с достатъчно време да прозре манипулацията, на която е станала жертва, и да състави стратегия за хитро замислено и точно прицелено отмъщение.
Между Дюма и Балзак
Не толкова притчова и екстравагантна като „Ще се видим там горе“, новата екранизация по Льометр се отличава с друг вид „роднински връзки“, които ни препращат към френския романтизъм и сблъсъка му с реализма. Очевидният ход на фабулата например придобива съвсем друг интерес, ако осъзнаете, че целенасочено или не сме изправени пред модерна версия на „Граф Монте Кристо“ с главен герой… жена. Проследяването на перипетиите от несправедливо съсипания живот на главния персонаж и пътя към възстановяването на справедливостта е далеч по-любопитно в паралел между епохите и избора на средства за постигане на съвършеното раздаване на правосъдие. В същото време роман(ис)тичното преживяване е често „бойкотирано“ от ироничните щрихи на отделни образи и случки, сериозно подкопано от социалния анализ и тревогата относно зреещото обществено-политическо късогледство и изправено на мушката на внезапни „картечни откоси“ отрезвяващ реализъм (граничещ с натурализъм), нехарактерен за подобен тип сюжети. Така, редом с припознатата интрига по разобличаването и съсипването на злодеите, „Цветовете на пожара“ предоставя различни пластове лиризъм, поучителност, насмешка и отдаване на почит към екранни и литературни образци.
Четвъртият пълнометражен режисьорски филм на Кловис Корнияк е романтична фреска в най-добрите традиции на френското кино, която честичко ни смига да не ѝ се доверяваме докрай. Усещането за „подреденост“ в сценарната и визуалната структура е по-скоро „сценичен костюм“, под който се вихрят разностилови „своеволия“, а актьорите са изключително подходящо избрани: от Беноа Поелворд – страховит в амплоато на подъл измамник, до хитрия пролетарий мосю Дюпре на самия Корнияк с излъчване а ла Владимир Илич, което просто няма как да е случайно попадение…
