„Хроники от стомана. Хладно оръжие от Българското средновековие“ е най-новата изложба в Националния археологически музей и част от календара на 47-ата сесия на Комитета за световно наследство на ЮНЕСКО през 2025 г.
Оръжията са истински, някои от тях са измайсторени преди повече от хиляда години; други, макар отдавна известни на музейните специалисти, едва днес разкриват тайните си; трети подсказват географски области, откъдето са се появили по днешните наши земи… Мечове, саби, бойни ножове и атрибути към тях – около 120 са експонатите в най-новата изложба на Националния археологически институт с музей (НАИМ) при БАН. Подбрани са след проучване в осемдесет български музейни колекции и сериозен научен анализ. В 29 музея кураторите (археолозите доц. д-р Деян Рабовянов и гл. ас. д-р Методи Златков, художник-реставраторът гл. ас. д-р Петя Пенкова и инструкторът по историческа фехтовка Мирослав Лесичков) подбират и обединяват експонати под мотото „Хроники от стомана. Хладно оръжие от Българското средновековие“. Наистина впечатляваща експозиция, навяваща размисли за стари военни конфликти и за средствата, с които те са били решавани.
Пристъпваме в добре познатата ни зала за временни изложби на втория етаж на НАИМ и отново попадаме в приглушената светлина на миналото, но този път разказано през оръжията, с които то е писано и е стигнало до нас. Сякаш вървим по пътека, криволичеща по невидима линия на отминалите епохи от VI до XVII век, опитваме да си представим многобройните походи на воини от изток и север, от юг и запад, както и оръжията, с които те са бранили, но и нападали в стремежа си към завладяване на нови територии. Движим се между витрини с експонати, които могат да смутят пацифистката ни нагласа, но и да ни накарат да потърсим друга гледна точка – тази на ковашкия занаят и на умението на човешките ръце да творят. Когато питам един от кураторите на изложбата не е ли потискащо да се работи с подобни артефакти, всеки от които със сигурност е отнел поне един човешки живот, доц. д-р Деян Рабовянов сякаш бе очаквал подобен въпрос:
Така е. Но както се казва, оръжията не убиват – хората убиват. Оръжието е инструмент. Ако го погледнете от този ъгъл, то е изключително сложно нещо. Чисто технологично производството на един меч е доста по-трудно и изисква много повече усилия и възможности, отколкото да се изработи сърп, палешник или каквото и да е селскостопанско сечиво. Изисква се изключително качество и сериозни технологични познания към дадения исторически момент. Оръжието е скъпо и се трансферира понякога много надалече и по различни начини: дали с хората, които го носят, дали с търговия, дали с плячка… всичко това го пренася далече от мястото, където е произведено. Примерно зоната на разпространение на една дълга сабя, представена в експозицията, е Североизточен Кавказ, днешният Краснодарски край на Руската федерация, но тя е „пропътувала“ пътя оттам, за да стигне до Североизточна България. Някои от показаните мечове вероятно са изработени в някогашните големи центрове за производство на оръжия в Пасау и Солинген (днешна Германия) или в Милано (Северна Италия) и също са стигнали до нашите земи; ще видите и османски саби, както и саби от т.нар. унгарски тип – всичките са привнесени. Имаме обаче и образци, които можем да наречем домашни. Неслучайно са известни в литературата като „българските саби“, защото са разпространени само у нас и отчасти отвъд северната ни граница.
Мирослав Лесичков, който е и един от дизайнерите на изложбата, допълва:
Заедно с Петя Пенкова обмисляхме и създадохме естетиката на това, което публиката вижда в залата. Идеята ни беше да сътворим нещо, което за себе си нарекохме „небесна оръжейна“. Основното в концепцията ни бе да отдадем почит на хората, които вече ги няма, тоест на всички, загинали по един или друг начин с оръжие в ръка. Да, ние не сме наивни деца и знаем, че много от загиналите с оръжие в ръка са били просто разбойници, убийци, наемни войници, но не искахме да акцентираме на този аспект в „Хроника от стомана“. За нас като специалисти хладното оръжие не е нещо тривиално, нещо утилитарно, а артефакт, натоварен с изключително сериозна символика отвъд функцията му като инструмент на войната. Именно от този специфичен повод се появи и желанието ни да се опитаме да отдадем своята почит към меча като атрибут, който може би е основен в определен аспект за историята на Европа. Защото от една страна, той може да извърши ужасни неща, но от друга, е онзи страж, който ни позволява да имаме днес нашата цивилизация такава, каквато е. Тоест той е стражът, без който не бихме могли да я отстоим. Постарахме се да придадем на оръжията по-артистично, по-динамично, по-експресивно звучене, защото за външния зрител те биха могли да изглеждат малко еднотипни, но всъщност имаме вселена от разновидности, функции и фирми за производство, вплетени в една наглед доста проста форма. Надявам се публиката да усети тези наши идеи.
Създаването на изложбата е предшествано от дълъг изследователски процес. Всички представени предмети са документирани с еднотипно описание, илюстрации и снимки, които ще присъстват и в двата каталога (един по-малък към изложбата и друг, обобщаващ информацията за оръжията от споменатия период), по които учените продължават да работят. Експонатите са измерени по един и същи начин, с едни и същи уреди. Чрез т.нар. енергийно-дисперсивен рентгено-флуоресцентен спектрометър е установен химическият състав на някои от оръжията. При рентгенографското изследване върху едно острие на меч се появява и неочаквано откритие – сложна плетеница, гравирана като украса и превърнала го в най-богато декорираното средновековно оръжие в България. Днес, уголемена и разгъната, тя се повтаря като своеобразен лайтмотив в цялата изложба.
Острието постъпва през 30-те години на миналия век в музея в Преслав, реставрирано е, но едва сега, когато направихме рентгенографии, установихме, че има инкрустиран орнамент – разказва реставраторката Петя Пенкова. – Украсата е на около 30 см от двете страни на меча, изключително красива е. Това е голямото ни откритие за тази изложба. И едва след новата му реставрация този меч може да бъде видян в реалния му вид. Преди не правеше никакво впечатление, а сега има съвсем друго присъствие сред всички останали оръжия в експозицията. Истината е, че дълго време тези метални предмети са неглижирани, не им е обръщано внимание, защото сме свикнали да се фокусираме върху среброто и златото, разкривано от археолозите, а в желязото виждаме просто ръждясал метал. Но, оказа се, имаме страхотна изработка. Страшно много работа трябваше да свършим, за да представим пред публиката всички тези предмети, свързани с военното изкуство. Правихме нови изследвания, за да разкрием тънкостите на технологията на тяхното производство. Успяхме дори да убедим специалисти да пътуват с нас и да осъществят заснеманията с преносим индустриален рентген (не медицински), за да получим възможно най-детайлна информация, която скоро ще публикуваме.
Много от оръжията в експозицията се излагат за първи път пред публика. Сред тези, които представляват най-голям интерес както за учените, така и за ценителите на това изкуство, са едноръчен меч от района на с. Златар, община Велики Преслав; сабя „български тип“ от района на Червен бряг; дълъг меч от колекцията на НАИМ, едноръчният меч с украсено острие от Преславската планина и т.н.
Всички тези около 120 предмета отразяват развитието на начина на водене на война по нашите земи, затова казваме, че изложбата е с двоен ефект. Тоест от една страна, всеки показан артефакт отразява своето време, а от друга, те са много различни – уверява гл. ас. д-р Методи Златков. – Едно е въоръжението през VI век, друго е по време на Първото и Второто българско царство; различни са византийските мечове, османските саби и т.н. В музейните колекции тези предмети са доста самотни, но когато ги събрахме в обща изложба, ефектът и начинът, по който могат да бъдат разбрани и от публиката, и от научната общност, е съвсем различен.
Според музейните експерти е време да се разсее и грешната представа за средновековните мечове. Масово се смята, че те са груби и тежки, затова могат да се използват само от мъже исполини, което, оказва се, е далече от истината.
Колкото и масивен да ви се струва, всеки меч тежи не повече от килограм и половина, максимум 1700 грама. Наистина изглеждат големи, но са изключително добре балансирани. Тежестта е изнесена назад, към задната част към ръката, което позволява контрол над оръжието, твърди доц. д-р Рабовянов и показва двуръчни мечове, повечето произведени вероятно в Пасау, днешна Бавария.
Във витрините виждаме също острие, на което личи характерната за Солинген марка с вълчица; сабя, свързана с културата на т.нар. Златна орда и вероятно пренесена от Северен Кавказ; бойни ножове със специфични костени дръжки от края на Второто българско царство и началото на османския период…
Бих искал да наблегна на две неща – допълва археологът. – Първото е, че тези артефакти трябва да се разглеждат като част от доста динамичната българска история, като пряко нейно отражение. Всъщност отразяват постоянната война, в която българите са се намирали – от първите свидетелства за идването им на Балканите през VI век в качеството си на наемници, на грабители и т.н., през основаването на държавата и цялата ѝ последвала история до османския период. Реално погледнато, с кръстопътната позиция на българските земи на Балканите те са били изложени на постоянно борещи се помежду си влияния във въоръжението – това на степта, откъдето идват българите, после на местното балканско-византийско влияние от юг, за да се стигне в един момент до военната мода от Централна и Западна Европа, превзела и полуострова.
Второто, на което бих искал да акцентирам, е свързано с представителността на тази изложба. Тук не просто са събрани много паметници, а са може би най-представителните образци на оръжия в България – представителни и като експонати, и като история на всички видове и типове оръжия, ползвани по българските земи в продължение на 1400 години. Експозицията е като оживяла история и всеки може да открие как точно българите се отивали на война през този дълъг период от време.
„Хроники от стомана. Хладно оръжие от Българското средновековие“ ще остане отворена за посетители до 30 септември 2025 г. и е в календара на Министерството на културата за делегатите на 47-ата сесията на Комитета за световно наследство на ЮНЕСКО през юли 2025 г.
