За временния мост между литературата и рисуването, за фасцинацията от края и изчезването – с писателя художник Антон Терзиев разговаря Катя Атанасова.

След стихосбирката „Никакъв портрет на художника“ и сборниците „Ърбан йога за начинаещи“, „Местни герои“ и „Всичко е включено в цената“, Антон Терзиев публикува „Живот на половини“ (изд. „Жанет 45“, художествен редактор Райчо Станев). Сборникът с къси разкази беше включен в летните номинации за наградата „Хеликон“.

„Живот на половини“, независимо че може да бъде определена като „концентрирана“ проза (буквално и метафорично), прави от половините нещо по-голямо. Стилистично и смислово. Кратките разкази в книгата могат, разбира се, неизненадващо за Терзиев,  да бъдат определени като градска, но със сигурност и като поколенческа проза. В нея мнозина родени през 70-те, 80-те, а и 90-те ще се разпознаят. Ще разпознаят желанията и провалите си. Ценностите си дори. Ще усетят дишането си, ритъма на стъпките си, ще изминат градските си маршрути, ще спират на познати места. Това определено е ценно. Но Антон Терзиев успява да види и неща, които ние, същите градски хора, не забелязваме, пропускаме. А той ги вижда „отблизо“. Има способността да улови пулса на града с тривиалностите му, с абсурдите и парадоксите му. Някакъв едновременно смешен и тъжен е този град с „образите“, които го населяват. Забързаното движение на героите между рекламни офиси, редакции на списания, съмнителни работни места, киностудия, улици в крайни квартали не пречи обаче тази уж мозаечна градска физиономия да придобие плътност. Паноптикумът от лица да не изгуби релефността си.

Градската, концентрирана проза на Антон Терзиев е и многопластово контекстуална. Голям плюс за интелигентния читател. Едновременно с това не потиска по-неподготвения. Напротив – дава му пространства за свободно и приятно движение. И въпреки че „отказва“ да го признае, даже иронизира върху това – тази проза е определено културна проза. С бекграунд, с препратки, назовавания, връзки, отношения. Жива и оригинална.

А съвсем наскоро приключи и изложбата „Картини на книги” на Антон Терзиев в галерия Credo Bonum в София. Проектът прави връзка между работата му като художник и като писател. Представлява цикъл от пет живописни картини, пресъздаващи кориците на книгите му в мащаб 1:10, с внушителните размери от 208 x 145 см. всяка.

Попитахме за картините на книгите.

Как „Картини на книги“ свързва работата ти като художник и писател? Имам предвид, че в проекта, както заявяваш, се интересуваш не от връзката между литература и живопис, а от отношенията продукт – произведение, опаковка-съдържание.

„Картини на книги“ беше временен мост, спуснат между двата бряга. Сега като е вдигнат и няма шорткът, се налага отново да заобикалям. Палиндромът трая кратко, има-няма две седмици. Не, сериозно, доста се забавлявах, работейки със собствения си биографичен (защо ли исках да кажа биологичен?) материал. Редом до реакцията ми на пазарните механизми и арт икономика в проекта, на някаква честота играе и не малка доза хумор, което по принцип рядко ми се удава. Хуморът, имам предвид.

Интересуваш се от „края“, който според теб (или според заявеното от куратора на проекта ти Даниела Радева) означава самоизчерпване, самоунищожаване. Дали обаче това е възможно, въпреки отнемане на авторството, „изчистването“ на „продукта“ от всичко останало и превръщането му само и единствено в продукт? Самоунищожаването или самоизяждането, ако ми позволиш, не гарантира изличаване. И писаното, и изобразеното винаги притежават „палимпсестни“ качества?

Краят във всички аспекти винаги ме е фасцинирал, но това е друга тема. Когато пърформънсът е по-впечатляващ от, да речем, визията на автора си, авторството от само себе си потъва назад, и слава богу, нали? Разбира се, обратното също е валидно – произведението да започва и свършва с физическо присъствие на автора, варианти и примери много. За изложбата си в Credo Bonum аз работех над художествени изображения, правени за мен, за мои произведения, от други автори, съответно не става дума за анихилация, а за маневра в спирала, в която край и начало се обезсмислят като понятия. Чистото решение на една задача, а смея да вярвам, че проектът „Картини на книги“ притежава такова, е ултимативно по презумпция, от него не следва продължение. Нож с две остриета – някои ще се почувстват ощетени откъм интерпретации. В отворената за „дописване“ от зрителя система сигурно също има красота и чар, просто този тип работа не ме е вълнувал досега.

Винаги в проектите ти, които познавам по-отдавна, подхождаш радикално към обекта, към идеята? Дали пък това не е своеобразен манипулативен подход към публиката?

Думата манипулация обикновено има негативна конотация, свързва се с измама, а аз в работата си, в посланията си, колкото и старомодно да звучи, съм винаги насреща – не офейквам. Дори преднамереният ефект, целящ да конфронтира зрителя със собствената му спонтанна реакция, не ми е чак толкова интересен като подход. Разбира се, доброто изкуство работи с различни степени на сложност – палимпсест, както казваш ти – и разкриването на смисъла му зависи от качеството на наблюдението. Всичко останало е понеделник в града, както казва поетът Радослав Чичев. Да не се разочаровам на финала, да остана доволен от резултата на работата си, да не мамя себе си – това ангажира достатъчно много вниманието ми, за да не мисля за публиката като участник.

Как би изглеждала една картина „Мислете, всяка мисъл е нарушение на дисциплината“?

По-скоро „къде“, защото това мото е истинското нещо и една негова илюстрация би била излишна. Представям си го като музейна инсталация, тип Джени Холцер, или светлинна проекция, татуирала временно „челото“ на някоя държавна институция. Но може да стои стабилно и под най-разнообразни сюжети. Ако ще е живопис, на прима виста включвам произволен размирен пейзаж – улични демонстрации, вълнения. По-имплозивно би било обаче, ако конфликтът е минималистичен. Така, както знаеш, правеше великолепният Сторм Торгерсън в обложките на Пинк Флойд, например. Моментът, след който един процес поема в непредсказуема от теб посока, е ужасяващо пленителен. Социолозите го наричат точка на бифуркация.

Какво отнема визуалното ти мислене от писането ти и какво – литературната ти култура и дарба за писане от рисуването?

Различните изразни средства в арта са аналогични със средствата за придвижване на пътя –  като скорост и качество на трипа не се припокриват, но ако ги контролираш, ще те закарат еднакво успешно там, закъдето си тръгнал. Не това е проблемът. Тъжното е, че все по-рядко се улавям да правя „кръгчета“ за удоволствие. Защото е лесно да се каже и докаже, че различните опити взаимно се допълват, обогатяват и прочее, но нещо всъщност наистина се отнема необратимо и това е времето. Преди да се захвана с реализацията на някоя идея претеглям на око пропорциите на неизбежната „щета“, но без да се втелявам излишно.

Ако трябва да изчезнеш с една корица, с една книга – коя?

Абе откак прочетох Хък Фин, имам тяга към „изчезването“, даже с времето тази тяга става все по-силна и по-трудно устоима, но не, нямам намерение да изчезвам. Смятам да остана с още много корици и картини.