0
5485

„Порталът“: прочити

Как да четем „Порталът“ – новия сериал на БНТ?

Най-лесният начин, но и най-безинтересният (а може би и неверен) е да го видим като израз на някаква носталгия. Така, прочее, действат в „Площад „Славейков“: назовават го продукт, добре дошъл за „носталгиците по социализма“. Само че ако има някакви соц-настроения във филма, те съвсем не са носталгични, по-скоро са занимателно-познавателни: „Порталът“ се опитва да възвърне картината на една епоха, която мнозина от нас помнят сравнително добре (в 1979-а – годината на „социалистическата“ сюжетна линия, аз тъкмо завърших средното си образование и през есента влязох в казармата), но още повече изглежда вече са другите, които не я помнят, а само са чували за нея по разкази на по-възрастни свои близки, роднини, приятели, случайни познати. Сериалът е като че ли повече за тях: предоставя им пресъздаване на атмосфера, описване на реалии, обрисуване на обстоятелства; дошло е, сиреч, време социализмът не да го мислим като близък и скорошен, дошло е време да осъзнаем, че за немалко днешни българи той е далечен и отдавнашен. Във „Времеубежище“ Георги Господинов прави първото, екипът на „Порталът“ прави второто.

Аз обаче ще се възползвам от стратегията на писателя: не мога изобщо да устоя на изкушението да прибягна до индивидуалната си памет и да сравня онова, което е в съзнанието ми, с това, което виждам на екрана. Откровено да си призная, вълненията около българската естрада в ония години на мен, 18-годишния хлапак, ми бяха съвсем чужди, да не кажа невидими. Дори не си спомням дали съм гледал „Златният Орфей“, май не съм (за разлика, да речем, от новогодишните програми). В главите – моята и на моите приятели, звучеше съвсем друга музика, неведнъж съм го казвал – музиката на западните рок групи (и воювахме с онези, които си падаха по сръбското – някогашния аналог на чалгата). С техните имена бяхме изпъстрили чантите си и тетрадките си (е, на моята имаше и някои източни – Bjelo dugme, Lokomotiv GT, „Щурците“; винаги съм си падал, че и до днес чак, по социалистическия рок). Сещам се как с един приятел от задружната шесторка, която бяхме оформили в гимназията в Берковица, Марио Чатов – в казармата все още не бяхме привикани единствено той и аз, та по тоя повод се напивахме покрусени от предстоящата раздяла с домашна ракия, – слушахме, надути до откат, за да трещят из цялата махала, само три песни: Soldier Of Fortune на Deep Purple, Please Don’t Judas Me на Nazareth и Crystal Butterfly на една не особено известна швейцарска група Killer. (Когато влязох в поделението обаче, от високоговорителите ме посрещна точно българска естрада – „Сбогом, Мария“ на Емил Димитров.) За Pink Floid, Led Zeppelin и Rainbow говорехме много повече, отколкото за нашенски звезди (вярно, чувахме ги по радиото, но не им давахме ухо). А ако е имало спорове за български изпълнители, те минаваха по линията „Щурците“ и „Сигнал“, по-късно ФСБ. На бригадите пък пеехме „Синева“, „Пак ще се срещнем след 10 години“ и „Нашият град“, не „Панаири, панаири“, „Повей, ветре“ или „Джулия“. Да не говорим за „Една българска роза“ – хич не вървеше. То ние не я и знаехме…

Фразата обаче: „Само комунизмът е вечен!“, я познавахме до болка, буквално беше окупирала цялото ни същество. Едно такова възприятие е трудно да се предаде, да се изкаже, и все пак: то е все едно да гледаш планината и да знаеш, че тя винаги ще си е там, няма да помръдне, няма да се премести. Така беше и с комунизма – непомръдваем, непреместваем. Вечен. Угнетяващо усещане за безвремие, по-скоро за застояло време, за умряло време: по новините тече информация за поредния пленум или конгрес на БКП с безсмъртния Тодор Живков от трибуната; винаги в четвъртък в селския магазин докарват салам, в събота – карантия, а месото идва във вторник; новогодишната програма на 31 декември срещу 1 януари – закон; 1 май, 9 септември, 7 ноември – неизбежните манифестации и военни паради… И в този темпорален вакуум протича животът ти – вакуумиран и той, всякога и всякъде в една и съща среда пребиваващ. Единственото, което можеше да се случи различно и се случваше, беше не в обществен, а в индивидуален, личностен план: порастваш, тръгваш на училище, преминаваш от клас в клас, после идва гимназията, завършваш я, балът… Прочее, тъкмо от онова време идва тази сакрализация и ритуализация на абитуриентските балове: те бяха белег за съществена промяна, своеобразна инициация и знак за това, че все пак нещо в живота ти се движи, изменя се, друго е спрямо предишното. Истинското живеене ставаше в частното; общественото беше някаква досадна подробност, с която трябва да се примиряваш и – ако е възможно – да избягваш колкото се може по-умело. Защото там беди дебнат отвсякъде…

Но пък събития в частното – колкото щеш. Всяка по-сериозна покупка беше събитие; в икономиката на дефицита да се доредиш до автомобил, да си вземеш телевизор, да си докараш хладилник, представляваше истинско приключение, нерядко трансформиращо се в произшествие. Свободните пари (макар и не кой знае в какви количества) неизбежно предизвикваха хората да строят – къщи, вили, пристройки, летни кухни… Голяма мода бяха механите в псевдо-българско-възрожденски стил. Неслучайно филм като „Баш майсторът“ стана такъв хит (както и „Топло“, където също иде реч за строене) – всеки се беше сблъсквал с майстори, всеки им беше ял попарата. Ама като се хване човек на това хоро, да бяха само майсторите – с мед да ги намажеш, заедно с тях неминуемо идваха още грижи и неприятности: търсене на цимент, на вар, чакъл, баластра, мозайка, пясък, на дървен материал и железни скелета – непрестанни ходения по мъките и одисеевски неволи преследваха горкия потребител. Който всякак се опитваше да заобиколи дефицита, да изхитри системата – връзки, подаръци, уискита и фъстъци, шоколадови бонбони и италиански ликьори. Втора мрежа демек. Но и там зор – западни стоки, няма ги по рафтовете на обикновените магазини, само в Корекома. Дириш посредници – ей го тука този вездесъщ Чичо (Герасим Георгиев-Геро) – фамозна фигура при социализма, факир на снабдяването, способен всичко да ти достави и шитне – питиета, тоблерони, дънки и джинси, плочи и плакати. Баш един такъв ми продаде първите ми дънки – 120 лв. (съвсем немалка сума за онова време), друг ме снабди с двойния албум 24 Carat Purple – 80 лева. И още подобни алъш-вериши съм въртял, брат ми чак пострада от магураджии – спретнаха му бомба в столицата: тръгнал да купува долари, те му пробутали кукла – долари само малко отгоре и отдолу, по средата изрезки от вестници. С 300 лева изгоря, горкият. Даже и днес като се сети за това премеждие – почти 40 години по-късно, се ядосва и коси. Така че мога да кажа: моят социализъм, съхранен в индивидуалната ми памет, и социализмът на „Портала“q макар и да не се припокриват напълно, определено си приличат. Тоест откъм епоха и дух на времето създателите на сериала са докарали нещата отвсякъде. Прочели са го, както си го спомням; спомням си го, както са го прочели…

Другото, което са уцелили от екипа на „Порталът“, са спецификите на всекидневието при соц-а и разликите с днешното време. Това е много особен и – според мен – показателен феномен: груповото и, бих го нарекъл, купонно (идва от купон – събиране за забавление) съществуване при социализма и, от друга страна, някак самотното, индивидуалистично битие в сегашна България. Разбира се, трябва да отчетем, че доц. Димо Троянов-Джингиби (в ролята Александър Кънев) е попаднал в абсолютно непозната му среда – хората, които познава (сестра си), са вече възрастни и би било странно да им (се) покаже как годините не са го поразили. Но пък героинята на Стефка Янорова живее тъкмо така – изолирано, уединено: казва, че ще пътува в Швейцария при дъщеря си, не било обаче сигурно, тъй като не знае дали ще бъде добре приета. В края на 70-те такива отрязани екзистенции са изключение: веселбите следват една след друга; скуката на социалистическото пребиваване в света и чувството за вечност (безвремието) на комунизма пораждаха ответна реакция – на един частен карнавал, който да компенсира това втръснало до напаст, заблатено и досадно обществено нищослучване. Тези различия произвеждаха и друг феномен: непрекъснато нахъсвани и принуждавани към колективен начин на живот, хората от моето поколение се превърнаха в по-големи индивидуалисти от днешните млади, които пък – за да балансират атомизацията на съществуването си тук и сега, са много повече склонни към колективни, екипни, задружни действия. Да, ти се кефиш на купона (този купон може да бъде и интелектуален, Миглена Николчина го нарича семинар), но в същото време всеки там е за себе си – откровения не се допускат, нито са кой знае колко желателни, тъй като не можеш да бъдеш сигурен, че няма да стигнат някъде, където хич не ти и трябва да стигат, защото ако стигнат – жална ти майка и цялата рода; днес младите не са сами за себе си, а искат, настояват и търсят да бъдат и за други, с други. В това можем да открием и обяснението на странността, че мнозина от тях се подхлъзват по всякакви левичарски утопии, чегеваристки и алтюсеровски фантазии за лявото като алтернатива и възможност. Докато ние, по-старите, не вярваме на тия колективни химери – не веднъж и дваж сме се парили от тях, байгън са ни. Или, както казва Дякона, научихме се кашата да я духаме…   

Накрая, „Порталът“ е произведение на изкуството, тъй че не може да пропуснем да го прочетем и естетически, не само с индивидуалната си памет и през фасадите на различните всекидневия. Определят сериала като фантастичен, но фантастичното в него е само да се завърже действието, след това той си преминава в типична: 1) криминална история; 2) любовна история. Първата е взета от един много нашумял случай (по времето на социализма за него се говореше под сурдинка) – все още неизяснената смърт на тв говорителката и художничка Татяна Тинянова, за което престъпление се твърди, че май е замесен не кой да е, а синът на тогавашния Първи; атмосферата на номенклатурно всевластие, но и безпрекословната сила на Народната милиция, внушаваща страх и респект, включително на самонадеяни и безпардонни чиновнически кадри, са предадени точно, почти натурално. Както и купонджийските и други страсти – кариерни амбиции, материални въжделения, бюрократични зависти. Възкресяването на стари шлагери играе сполучливо с времевите разминавания: Крум Бонев (в ролята Велислав Павлов) знае много такива по силата на пришълец от бъдещето и смайва певицата Ана Лиянова (Джулия Бочева) със „Светът е за двама“. Но на мен ми хареса повече заигравката със супер хита на Георги Минчев „Сам на бара“, който героят изпълни на кухарка в негово (sic!) присъствие. Изобщо филмът създава усещане за правдивост, без обаче да се отказва от моментите на лека ирония, предполагана от пътуването във времето. Гради добре и нарастването на напрежението дали ще бъде възстановена справедливостта и дали ще успее Крум – малкото някога момче, вече пораснало, да спаси баща си, криминалния инспектор, разследващ смъртта на младата и много напориста певица Жана Янева (в ролята Стефания Кочева). Интригата е завладяваща, загадката обсебваща – детективският момент е перфектно изпълнен по каноните на жанра. 

Любовната история (по-скоро истории) е разгърната отново върху постамента на разминаванията между времената: интимни срещи на хора, които без темпоралния портал никога не биха могли да ги преживеят: Джингиби в новото време се залюбва със своя някогашна студентка, харесвана от него още тогава; криминалният психолог пък оформя връзка с Ана Лиянова, преди това видял я в интернет в телевизионно интервю – с провалена кариера, съсипана, обезверена. Интересно ще бъде дали все пак професорката по физика, работеща в ЦЕРН, ще се досети най-накрая за аномалията; интересно ще бъде също дали любовта между Крум и Ана няма да доведе до друга съдба на певицата – вече не обезверена, а окуражена. Покрай тях се завъртяват неизбежните социалистически типове: управителят на „Яйцето“ (прочее, тук има анахронизъм – заведението го пуснаха едва през 1988 г., бил съм на бригада да го обзавеждам), който – по всичко личи – е на заплата и при службите; парадиращият с всемогъщество номенклатурен кадър, използващ поста си за лични облаги и удоволствия; кариеристично настроените „отличници и отличнички“, готови на всякакви номера само и само да успеят в йерархията; вечните кибици-запалянковци, лица на най-популярното българско разделение – това между „Левски“ и ЦСКА; старите буржоазки, скътали се на скришно, за да не се мяркат на властта (героинята на Татяна Лолова, Бог да я прости!, леля Зорка); продавачките – със самочувствие заради достъпа си до дефицитни стоки; сервитьорите и барманите – фигури на сполуката и на късмета в живота. Особено удачни ми се струват двамата келнери в „Яйцето“: с коментарите си много ми напомнят на двамата старци, коментиращи от балкона, в прочутото „Мъпет Шоу“ – язвителни и ехидни, но и леко завистливи. Вечната българска мечта – пътуванията в чужбина също присъства; изобщо почти нищо от соц-а не е пропуснато, има го този одиозен строй в целия му блясък. Помпозното и изкуствено поведение на отбраното общество, самовъзприемането му за хайлайф и елит, демонстративното маниерничене – всичко това откриваме добре въплътено и точно изваяно в актьорската игра. Безупречен кастинг.

Та ето така можем да четем „Порталът“ – новия сериал на БНТ. Разбира се, някой може да го прочете иначе – както знаем, интерпретациите нямат брой. По-важен е според мен въпросът как гледаме „Порталът“? За себе си бих казал: гледам го с интерес и с удоволствие. И хващам бас, че не съм сам, че има и други като мен…      

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЖивописта и публичните образи I
Следваща статияКого да слушат медиите