Начало Книги Предизвикателствата на една традиция
Книги

Предизвикателствата на една традиция

6895

„Улици без паваж. Дни и вечери“, Павел Вежинов, издателство „Фама I“, 2024 г. 

За онези, които се занимават с литература (а и не само за тях), името Павел Вежинов е добре известно и няма нужда от представяне. Едва ли е нужно да се говори за мястото на „Нощем с белите коне“ (1975 г.), на „Бариерата“ (1976 г.), на „Белият гущер“ (1977 г.), на „Синият камък“ (1978 г.), на „Езерно момиче“ (1979 г.) и на „Везни“ (1982 г.) в съвременната българска белетристика. Това са последните му творби, осигурили му място в канона на родната класика. Но как се стига до тях, малцина знаят. Не само защото първите текстове на писателя са библиографска рядкост. „Улици без паваж“ излиза през 1938 г. Тогава авторът ѝ е двайсет и четири годишен юноша, а тиражът – повече от символичен. Обемът на книгата (37 страници) – също. Издателството – „Жар“, е малко известно. Скоро изчезва от полезрението и първият сборник с разкази на Павел Вежинов потъва в забравата. Струва ми се, че дори измежду онези, които професионално се занимават с история на литературата, не са много хората, държали тази книга в ръцете си. А тя, подобно на всяка първа крачка, е особено важна. Почти същото важи и за втория сборник „Дни и вечери“. Вярно е, че четири години по-късно, през 1942 г., нещата са се променили. Авторът не е безименният Мустафа (псевдонимът, с който подписва първите си разкази в сп. „Жупел“), а добре известен с левите си убеждения студент по философия. Той е публикувал в „Работнически литературен фронт“, в „Изкуство и критика“, в „Литературен преглед“. Затова и тиражът на втория сборник е далеч по-представителен. Той е 3000 бройки. Издателството – „Хр. Г. Данов“, също респектира. Защото пред очите на културната общност, за по-малко от един олимпийски цикъл (по-късно в „Знамена по стадионите“, „На олимпиадата в Хелзинки“ и „До Мелбърн, по въздух и море“ образът на олимпийските цикли ще бъде един от акцентите в творчеството му) се ражда един самобитен писател.

Сега, когато след повече от 80 години, първите две книги на Павел Вежинов са отново пред очите ни, предизвикателството е двойно. Четем разказите и се опитваме да открием има ли следи от ръжда върху златния варак. Ако лупата, с която гледаме, дава необходимото увеличение; ако имаме набито око, несъмнено ще ги видим. Но не бива да прибързваме с извода, че златото не е самородно. Най-малкото защото чисто злато в природата няма. А наличието му в химическите лаборатории, в бижутериите и в банковите сейфове не бива да ни заблуждава. Защото – подобно на всяко нещо в този свят – и златото изисква време за своето „ставане“. И то – подобно на хубавото вино – се нуждае от отлежаване. Доказателство в полза на тази теза може да бъде прозата на други класици от същото поколение. Като Емилиян Станев и Димитър Димов (примерно).

И тук – мисля си – е второто предизвикателство, което издателят Игор Шемтов („Фама I“) ни предлага. Защото ние сме свикнали да сравняваме монохромни реалности. Сравняваме младия Павел Вежинов със зрелия Павел Вежинов. Или Вежинов със съвременниците му – Емилиян Станев и Ангел Каралийчев. Така и трябва да бъде. Но доколкото (поне полиграфично) „Улици без паваж“ и „Дни и вечери“ е органична част от поредицата на „Фама I“ за най-нова българска проза, то ние (сякаш неволно) сравняваме майсторлъка на един всепризнат класик с текстове на други, почти непознати писатели. Вероятно, ако не съществуваше тази издателска поредица, нямаше да сме чували за Луиза Кадиян и за Горан Атанасов, за Герган Ценов и за Палми Ранчев, за Дияна Тончева и за Еди Румян, за Зорница Джоринска и за Зорница Гъркова… А техните разкази са не по-малко добри от разказите на един „каноничен“ класик. Нещо повече, мога да се обзаложа, че ако „Дни и вечери“ и някоя от книгите на изброените автори се „дегустират“, ей така – „на сляпо“, без читателят да знае чий текст държи, то ще има изненади. И ще стане ясно, че българската литература се развива. Бих направил аналогия с автомобилостроенето. Метафората е на Виктор Шкловски. Мисля, че той пръв е забелязал, че новите модели трябва да превъзхождат по-старите; и че подобно превъзходство е другото име на културата. За да има какво да развиваш, трябва да имаш нещичко навито; навито не от теб, а от предшествениците ти, уточнява Емилиян Станев. Нали преди 1000 години Гийом от Конш бе казал, че ако виждаме по-далеч от гигантите, то е защото сме стъпили върху раменете им. Което – на друг език – се нарича традиция. Точно в този случай тя е видима и разпознаваема заради сивите (привидно избелели) корици на една литературна поредица, която наистина е предизвикателство. И то голямо!

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display