Радикалните антиимперски послания на Пенчо Славейков от Русия и Украйна през 1909 г.
За да разберем на какво се дължи този пределен антиимперски радикализъм на посланията на Пенчо Славейков през 1909 г. от Русия и Украйна, трябва да се вживеем в тогавашното социално-политическото битие на Кръга „Мисъл“, да си припомним сюжетите, в които тези големи писатели са въвлечени, трябва да знаем, да видим как нараства тяхното политизиране. Съвсем малка хронология на обществени събития, издания, пътувания, конфликти, лични тегоби и възторзи след 1905 г. – една хронология от 1903 до 1910 г.:
– 1903: Знаем, че не само Яворов, но и всички писатели от кръга „Мисъл“ са пристрастно вдадени в национално-освободителните и обединителни стремежи на българите от Македония и Одринско, от Западните покрайнини. Голямо е разочарованието от Австро-Унгария и от Руската империя – от подкрепата им за статуквото, за осъществяването на т.нар. Мюрцщегски реформи, от отказа преди това да бъде подкрепено Илинденско-Преображенското въстание. Начало на любовната връзка на Пенчо Славейков и Мара Белчева.
– 1904: В Лондон излиза на английски език съставеният от Пенчо Славейков сборник с български народни песни с название „Сянката на Балкана“. Писателите от „Мисъл“ се обединяват в подкрепата на второто издание на „Стихотворения“ на Яворов, Пенчо Славейков пише предизвикалия скандал предговор.
– 1905: Започва злощастната за славянската империя Руско-Японска война. От началото на годината Пенчо Славейков е в Париж, на консултации при медицински светила. В писмо отговор до Мара Белчева от 27 март Пенчо Славейков пише възторжено, дава ни същински бисер на любовното опиянение: „Пролетта, която донесе твоята обич в душата ми – в тоя мъглив и тъжен ландшафт – съживи, събуди за нов живот това, което бе мъртво в нея, и жизнерадостта, убита от тегло, самотност и меланхолия, подаде своя стрък насреща на слънцето и радостта. Сега приличам на онова синьо цвете, което по нашенско наричат седянко (види се, защото то разцъфтява, когато почват седянките, т.е. време за любовни срещи), което весело разтваря чашката си, щом го помилва слънцето, а когато то се скрие, и седянко свива своята чашка, прибрало в нея слънчевите лучи, за да се топли с тях през нощта и да му е светло“.
– 1906: Пенчо Славейков продължава работата си в Народната библиотека – отначало като заместник-директор, а след това и като директор. Извънредно активно е участието на Пенчо Славейков в тази годишнина на сп. „Мисъл“ – с цикли стихове, очерци за чужди писатели, голямата лекция в две части – „Българската поезия. Преди“ и „Сега“, „Историко-литературния и естетически анализ“ с название „Жив е той, жив е“. Някои от тези текстове са подписани с известния псевдоним Олаф ван Гелдерн. Д-р Кръстев помества важната си студия „Катедрата по литература в нашия университет“ (дадена с псевдонима В. Миролюбов).
– 1907: Последната година от излизането на сп. „Мисъл“. Издадена е в окончателния си каноничен вид голямата сбирка „Епически песни“ на Пенчо Славейков. През цялата година се разгръща Университетската криза, при която кръгът „Мисъл“ е една от основните опозиционни обществени сили. Д-р Кръстев издава книгата си в подкрепа на автономията на Университета, както и манифестната си критическа книга „Млади и стари“. Пенчо Славейков публикува своята лирическа сбирка „Сън за щастие“.
– 1908: Пенчо Славейков предвожда трупа на Народния театър в Македония, в Битоля и в Охрид (пътуването се осъществява вече при управлението на Демократическата партия). Това паметно турне предизвиква патриотична еуфория всред местните българи, всред артистите голямата звезда е Кръстьо Сарафов.
– 1909: Посещение в Русия и Украйна с правителствена мисия за участие в Гоголевите тържества, както и за връщане в България на библиотеката и тленните останки на Марин Дринов. Сближаване с радикалния интелектуалец и социалист д-р Кръстьо Раковски, приятел на Петко Ю. Тодоров, и автор на знаменитата остра антиимперска книга „Русия на Изток“ (издадена още през 1898 г.).
– 1910: Участие на целия кръг „Мисъл“ в антиправителствения протест срещу провеждането на т.нар. Славянски събор в София. Пенчо Славейков пише известното си Отворено писмо до С. С. Бобчев, произнася речта си в Народния дом. Подготвят се за издаване двата сборника „Мисъл“ с редица геополитически текстове в тях. Пенчо Славейков издава своята мистификационна антология „На Острова на блажените“. През всички тези години Славейков продължава усилената си работа над своята епическа поема „Кървава песен“.
Дори само от тази съвсем кратка хронология се очертава специфичната двойствена обществена позиция на Пенчо Славейков. От една страна, той заема вече по същество най-високи държавни постове в сферата на културата (директор на Народната библиотека и директор на новооткрития Народен театър), представя държавата с важни чуждестранни мисии. Но от друга: той е винаги радикално-опозиционно настроен, съвсем не се държи като висш държавен чиновник (въпреки че вече управляват „нашите“), не се вживява в своята сановност, не застива в някаква етатистка монументална неподвижност (монументалността му е от съвсем друг тип!).
Най-силното свидетелство за двойствеността на тази Пенчо-Славейкова позиция са писмата му до Мара Белчева от Русия и Украйна. Те са и интимни, но и остро социални и геополитически. Очевидно Мара Белчева веднага е осъзнала значимостта на това остро, силно послание; имала е желанието да го сподели, някак е знаела, че то не е само за нея. Макар и преизпълнено с интимни моменти, това послание е всъщност предупреждение към всички българи за дебнещата всички ни – дори и в бъдещето – имперска заплаха. Знам, че много наши сънародници не вярват във всичко това, но заразените с агресивност империи имат тази лоша склонност да строят дългосрочни стратегии за безсмислените си неудържими стремежи за разширяване. А Пенчо Славейков е от тези внимателни наблюдатели, които провиждат съвсем далече…
Писмата на Пенчо Славейков от Русия и Украйна през 1909 г. започват взривно, внезапно, ударно, мощно със самото слово, което българският писател е произнесъл на тържественото събрание в чест на Гогол. Цитирам въведението от 26 април: „Мило, ето приветствената реч, която днес в 4 часа тържествено и високо изрекох в аулата на Московския университет пред цвета на руските представители на мисълта и словото“. И привеждам и самото слово:
„Падна ми се чест да бъда представител (не се смей!) на работниците на българското художествено слово при честването на паметта на Гоголя и моите думи, вярвам, са верен отзив на чувствата на ония, от името на които говоря. Влиянието на Гоголя върху развитието на нашата литература начева още от 1858 г. с превода на знаменитото лирическо встъпление, в начало на VII глава от „Мъртви души“, за щастливия писател и онзи, който е самотен и възненавиждан от своите съвременници. Тия думи, едвам 16 години от написването, отварят на Гоголя вратата на нашата душа и той става нам близък учител и наставник! Развитието на българската литература, оттогава попадало временно под влиянието на мнозина други – главно пак руски писатели, като по указанието на пръст Божий по него – който ни учи да се смеем през сълзи и плачем през смях, и да любим достойното за любов – своята родна земя: не само онова, що е красиво и добро в нея, а и нейното зло, недъзите и неприятностите в нейното битие. Защото не само доброто е извор на сила, не само то вдъхновява на подвиг! И злото у един народ има жизнена сила – и щастлив е онзи писател, комуто това зло възмути душата и вложи гняв в неговото вещо слово – оръжието на неговата любов. Това сме учили и ние, работниците на българското художествено слово, от великия руски обличител, това учи от Гоголя у нас и обикновеният читател, който чете творенията му не само в превод на български език (те са преведени почти всички), като чете тия творения и в самия руски оригинал, и както свидетелствуват статистиките на нашите библиотеки, 20 пъти повече в оригинал, отколкото в преводи. И от далечна България, която руският народ хиляди път е показал, че я има близка на душата, аз нося поклон на паметта на великия страдалец и чародей на руското слово и привет на носителите на онова съзнание, които му въздигнаха паметник в сърцето на братската нам велика Русия!“ Ръкоплесък… Браво!!! Здраво!“.
Виждаме, че този текст е много внимателно обмислен, че в него няма нищо от наивното абдалско русофилство. Че той е писан с достойнство! И така е в целия корпус на писмата от Русия и Украйна! (А големите писма са близо десетина, те се сплитат по смисъл с текстовете в десетките илюстровани картички, създават единен непрекъснат текст – една истинска несекваща повест в писма! Както стана въпрос, според заложена от Мара Белчева традиция те се публикуват в следващите десетилетия именно като цялостен текст; последното издание бе направено от литературната историчка Катя Зографова – том пети на Пенчо Славейков (Съчинения в пет тома. Том пети. От Лайпциг до Брунате. Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2025 г.). В това огромно по обем издание коментарите и съпровождащите студии са не само подробни и компетентни, но и за пръв път самите пощенски картички са възпроизведени с изображенията, разчетени са внимателно техните надписи „отпред“ и „отзад“.)
Естествено, официалното слово има все пак други интонации и друг смисъл в сравнение с текстовете от интимната кореспонденция между Пенчо Славейков и Мара Белчева. Трябва да помним, че руското общество вече е чувствително разслоено; съвсем наскоро – през 1905–1907 г. се е състояла Първата руска революция. Значими български автори са направили опити да осмислят случилото се: Симеон Радев като пратеник на в. „Вечерна поща“ е провел серия от срещи и разговори с основните политически лидери – едва през 2010 г. университетското издателство „Свети Климент Охридски“ събра в един солиден том с название „Русия в началото на ХХ век“ очерците от тази важна негова журналистическо-политическа мисия; моят прадядо ген. Иван Фичев издава – след като е публикувал преди това из пресата своите анализи за ходовете на току-що приключилата Руско-Японска война – книгата си за двустранната военна тактика „Ляо Ян“ (със специален акцент върху военно-тактическото бездарие на редица водещи руски генерали!). Стана въпрос за приятелските контакти на политика социалдемократ д-р Кръстьо Раковски в средите на „Мисъл“, включително и приятелските срещи с Пенчо Славейков. Съвсем скоро той ще е вече именно в Руската империя, ще заема важни постове в придобилата за кратко държавна самостоятелност Украйна, ще стане „комисар за Украйна“ на Съветска Русия, за да завърши злощастно като лагерник, ликвидиран по нареждане на Сталин при започването на Втората световна война. (И това са само отделни примери за политическите вълнения сред българските интелектуалци по ставащото през първите десетилетия на ХХ век в Руската империя.) Българският официален пратеник идва в Москва на тържеството за Гогол с тези предварително формирани политически нагласи. Съвсем естествено те рефлектират и в неговото радикално послание от Русия и Украйна.
В писано в Харков писмо от 14 май Пенчо Славейков обобщава ретроспективно: „Та значи в първия етаж има разкошна зала, там и слязохме да ядем, и все там ядяхме, доде бяхме в Москва, освен когато бяхме на гости някъде. Депутация уж, ама никой не ни бръсне за слива. И празненствата Гоголеви – три дни наред – бяха диви. Особен дъх, на бездушие дъх вееше от всичко“. Досада, силна досада вее от описанието на проточилата се тържествена църковна служба в самия храм на Христос Спасителя. Авторът признава: „Аз почти не снемам очи от стените и сводовете, от чудните образи по тях, които ми се струваше някак съжалително взиряваха на нас смъртните долу, и сякаш готови да ни попитат (нас, разните депутации, заморски птици): „А защо, собствено, вие сте се дотътрали тук? и какво търсите в черкова вие, разни чехи, българи, сърби, французи, англичани и прочия сухопътни козявки?“. Великолепието на храма, неговата твърде показна златна украса не респектират ни най-малко поета. Общите му и доминиращи впечатления не само от тържеството, но и въобще от Русия са: БЕЗРЕДИЕ, ХАОС, МРЪСОТИЯ (независимо от показната помпозност), БЛЪСКАНИЦА (особено при откриването на паметника на Гогол), ЛОША БИТОВА ХИГИЕНА, НЕТОЧНОСТ (дори на представителите на висшата администрация), НЕСЕКВАЩО ДЪРДОРЕНЕ, УСЕЩАНЕ ЗА СТРАХЛИВ РЕСПЕКТ КЪМ/ПРЕД ВИСШЕСТОЯЩИЯ…
Особено разочарован е Славейков от самите участници в тържествата: „А литератори, поети, художници освен мене – ама да не мислиш, че се гавря! – ни един. Pardon, беше тук най-младият и най-талантливият може би руски поет, Валерий Брюсов, но и то за скандал, о чем ниже будет речь. На празника на поета – нямаше поети, че празникът беше един скандал. Че празникът на поета беше присмех над поета“. И още: „Защо на празника на Гоголя отсъствуваха онези, на които мястото бе там? Аз сам не можах добре да си отговоря, а русите, които питах, някак си смутено ми зафъфляха за някакви си „политически обстоятелства“, някакви си реакции, някакви си глупости. Убедих се аз и сега, и после, че в Русия питай каквото щеш и когото щеш, и имай търпение само да слушаш – все около въпроса и дълги, и широки разправии, а отговор няма, както хохлите казват“. (Не е възможно в този момент поетът да не е направил асоциация със скандала при откриването на българския Народен театър – та нали той бе сега негов директор.) Пенчо Славейков очевидно не е твърде разочарован, че в Санкт Петербург депутациите не са удостоени с височайшата милост за аудиенция при императора…
Още по-радикални са текстовете от Москва, Санкт Петербург, Харков и Одеса в пощенските картички. Самият жанров характер на посланието – в „открита илюстрована карта“ – предполага лаконизъм, търсена и намирана афористична изразност, ефектна образност. Според тогавашната кореспондентска практика самият текст много често коментира по някакъв начин изображението – репродукция на изобразителна творба, фотография на паметник, на църква или гара. В средите на „Мисъл“ тези картички се колекционират, обговарят, търси се диалог с вече изпращаното; те се колекционират, подреждат се в албуми. Всичко това предполага специална грижа при надписването.
Ето го стряскащия израз от Москва в картичка от 30 април: „Чувствувам се в Москва като мравка в някоя голяма каца“. И вече от Петербург: „Шум и движение в Петербург, много по-големи от Париж! Много познати – чай, водка, вино, выпить – отведать: а время бежит. Денят дълъг като маркуч, нощта къса като память у русского человека“. (пак оттогава). От Харков, 8 май: „Ха, станция има, забравих. Вярвам да ми остане време да ти напиша писмо от Харков за угнетителното впечатление от Москва и СПб“. Още по-радикално, отново от Харков, „вокзал“, 16 май: „Чета руските газети и сякаш съм в лудница. Господ да е на помощ на матушката! Ще ти пиша и за това. Пратих ти вчера дълго Recomendee“. Следват цяла серия картички, изпратени все в един и същи ден: „Маро, детко, чудна е тая матушка, и гнети душата, и плаче ми се със сълзите на Господа, че тя не купува вечността с времето, а само с молитви или псувни си прозяпва живота“. И един коментар към картичка със скулптурата на М. М. Автоколски „Умиращият Сократ“: „Ето как умира почитателят на законите в Атина. Не се боял от живота, не се боял и от смъртта. В Русия преди се бояха от смъртта и се бориха за живота, сега се боят от живота и борят за смъртта“. И най-радикалният антирелигиозен израз: „В благословената матушка има само църкви, мужик, калач, чай, водка, широки улици, диващина и бог, бог, бог. Последният е най-лишен, че пречи на живота безобразно“. Злобен е, разбира се, и коментарът към известните „Бурлаки“ на Репин, както и заключението към картичка портрет на Чехов: „Благо на умрелите, те не виждат смъртта на живите. Горкият Чехов!“ (18 май). И вече последно – резигнация от Одеса: „Море. Вода. Смущава душата и тъй смутена, възмутена, отчуждена, отегчена, насълзени рими без текст – тежко му, който носи текста“.
(Макар този текст да настоява, че Пенчо Славейков пътува до „Русия и Украйна“, в писмата никъде не се правят териториални разграничения. А и тогава, и сега Харков и Одеса са Украйна, а Москва и Санкт Петербург – Русия. Но Империята векове не признава това. На тази драматична, конфликтна и до днес проблематика доц. д-р Мария Огойска посвети своя текст „Украинство в писмата на Пенчо Славейков при пътуването му в Руската империя през 1909 г.“ от сборника „България и Украйна. Култура на преломите (ХIХ–ХХI век)“ (С., изд. „Боян Пенев“, 2019 г.) – създаден по нашия колективен българо-украински едноименен проект. Но макар да не употребява пряко етнонимите „украинец“, „украинско“, Пенчо Славейков говори за „хохол“, „малорус“, без да обозначава, както бе казано, териториални разграничения.)
Знаем, че доста скоро Пенчо Славейков – този тогавашен „официален представител“ на България, е във възхитилата го внезапно слънчева Италия. Какъв контраст по впечатления! Но вече е изгнаник! И повече няма да се върне в родината. Ще бъдат посрещнати от приятели и почитатели след няколко години тленните му останки!
Доклад за Национална научна конференция по случай 160 години от рождението на Пенчо Славейков, Трявна, 20 юни 2026 г.
